Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (21)

21.
Ню Йорк

Забележително точно бяха предадени записаните тревожни разговори между терористи на следващата сутрин в „Ню Йорк Таймс“. Габриел внимателно прочете материала в скоростния влак между Вашингтон и Ню Йорк. На съседната седалка някакъв вашингтонски политически консултант през цялото време викаше по мобилния си телефон. На всеки двайсет минути облечен в полувоенна униформа полицай обхождаше вагона с куче, обучено да надушва бомби. Очевидно в Министерството на вътрешната сигурност на САЩ най-сетне бяха осъзнали, че скоростните влакове по линиите на държавната компания „Амтрак“ са също потенциална мишена за терористите.

Студен дъждец посрещна Габриел, когато той излезе от гара Пенсилвания. Въпреки това, прекара следващия час, обикаляйки улиците из центъра на Манхатън. На ъгъла на Лексингтън Авеню и Източна 63-а улица той видя Киара, която се взираше през витрината на магазин за обувки. Към дясното си ухо бе притиснала мобилен телефон. Ако телефонът беше на лявото й ухо, това щеше да означава, че някой следи Габриел. Очевидно обаче ситуацията не бе такава и той можеше да продължи към целта си.

Прекоси Пето Авеню. Дина се бе облегнала на каменната стена на Сентрал Парк с черно-бяла куфия^[1] около врата. На няколко крачки южно от нея Ели Лавон си купуваше безалкохолна напитка от уличен продавач. Габриел го подмина, без да каже и дума, и се отправи към сергиите с антикварни книги на ъгъла с Източна 60-а улица. Привлекателна жена стоеше сама край една от масите, сякаш убивайки време преди среща. Тя задържа погледа си сведен надолу в продължение на няколко секунди след появата на Габриел, а после го изгледа продължително, без да каже нищо. Имаше тъмни коси, смугла маслинена кожа и големи кафяви очи. Лека усмивка оживяваше лицето й. Не за първи път Габриел изпита странното усещане, че го наблюдава ликът от някоя картина.

— Наистина ли бе необходимо да идвам с проклетото метро? — попита Зоуи Рийд с изискания си британски акцент.

— Трябваше да сме сигурни, че никой не те следи.

— Щом си тук, значи, не ме следят.

— Чиста си.

— Какво облекчение — дяволито каза тя. — В такъв случай можеш да ме заведеш в хотел „Пиер“ за едно питие. От шест сутринта съм накрак.

— Опасявам се, че лицето ти е твърде популярно за там. Превърнала си се в истинска звезда, откакто се премести в Америка.

— Винаги съм била звезда — игриво възрази тя. — Все пак не се брои, докато човек не се появи по телевизията.

— Дочувам, че ще правиш собствено телевизионно предаване.

— В най-гледаното време. Идеята е за пиперливо новинарско токшоу, с акцент върху глобалните въпроси и бизнеса. Искаш ли да те поканя като гост в първото предаване? — Тя сниши глас и добави съзаклятнически: — Можем най-сетне да разкрием пред света как заедно провалихме иранската ядрена програма. Ще постигнем рекорден рейтинг. Мъж среща девойка. Съблазнява я. Девойката открадва тайните му и ги предава на израелските тайни служби…

— Не мисля, че някой ще повярва на това.

— Но нали в това е очарованието на американските кабелни новинарски телевизии, скъпи. Не е нужно да бъдат правдоподобни. Важното е да забавляват хората. — Тя обърса дъждовна капчица от бузата си и попита: — На какво дължа честта? Едва ли е поредната проверка за сигурност.

— Аз не се занимавам с проверки на сигурността.

— Така си и мислех. — Тя взе една книга от близката маса и я обърна с корицата към Габриел. — Чел ли си този роман? Героят прилича на теб по характер. Раздразнителен, себичен, но с особена чувствителност, която привлича жените.

— Тази е повече по вкуса ми — рече той и взе в ръка позахабена монография за Рембранд.

Зоуи се засмя.

— Моля те, позволи ми да ти я подаря.

— Няма да се побере в багажа ми. Пък и вече я имам.

— Разбира се, как не се сетих. — Тя върна романа на мястото му и с престорена небрежност погледна към Пето Авеню. — Виждам, че си довел двама от помощниците си. Ако не се лъжа, когато бяхме в обезопасената къща в Хайгейт, ги наричаше Макс и Сали. Едва ли са най-правдоподобните кодови имена, ако питаш мен. Звучат по-скоро като имена на ирландски хрътки, отколкото на професионални шпиони.

— В Хайгейт няма обезопасена къща, Зоуи.

— А, да, вярно. Било е просто лош сън — рече тя и се усмихна за кратко. — Всъщност не всичко в него беше лошо, нали, Габриел? До края нещата вървяха доста гладко. Но така е с любовните истории. Те винаги приключват катастрофално и неизменно някой остава наранен. Обикновено жената.

Тя взе монографията за Рембранд и запрелиства страниците й, докато стигна до картина с наименование Портрет на млада жена.

— За какво си мисли тя според теб? — попита Зоуи.

— Изпитва любопитство — отвърна Габриел.

— Относно какво?

— Относно човек от миналото й, който отново се е появил в живота й без предупреждение.

— А защо се е появил?

— Защото се нуждае от услуга.

— Последния път, когато тя е чула тези думи от него, насмалко да я застигне смъртта.

— Този път не е такава услуга.

— А каква?

— Има идея за новото й предаване.

Зоуи затвори книгата и я върна на масата.

— Тя е готова да го изслуша. Но не се опитвай да я подведеш. Не забравяй, Габриел, тя е единственият човек на света, който винаги разпознава, когато лъжеш.

* * *

Дъждът спря, когато влязоха в парка. Те бавно подминаха часовника „Делакорт“, а после се отправиха към входа на Литературната алея. През повечето време Зоуи слушаше мълчаливо, прекъсвайки го само за да го провокира с някой коментар или за да поиска уточнение. Във въпросите й прозираше присъщата й интелигентност и проницателност, която я бе превърнала в един от най-уважаваните и вдъхващи страх разследващи журналисти в света.

Зоуи Рийд бе допуснала една-единствена грешка през цялата си бляскава кариера. Беше си позволила да се влюби в обаятелен швейцарски бизнесмен, който междувременно бе продавал забранени материали за ядрената програма на Ислямска република Иран. Зоуи бе изкупила греховете си, съгласявайки се да се включи в операцията на Габриел и неговите колеги от британските и американските тайни служби. В резултат на тази операция иранската ядрена програма бе провалена.

— Тоест ще влеете пари в неговата мрежа — обобщи тя, — а сетне, с малко късмет, тези пари по кръвообращението ще стигнат до главата.

— Аз самият не бих могъл да го формулирам по-добре.

— А после?

— После отсичаме главата.

— Какво означава това?

— Зависи изцяло от обстоятелствата.

— Не ми хвърляй прах в очите, Габриел!

— Може да означава арест на важни фигури от мрежата, Зоуи. Но може и да означава нещо по-крайно.

— „Крайно“? Какъв елегантен евфемизъм!

Алон се спря пред статуята на Шекспир, но не каза нищо.

— Няма да участвам в убийство, Габриел.

— Нима предпочиташ да станеш свидетел на поредната касапница — като тази в Ковънт Гардън?

— Дори на теб не ти отива да говориш така, любов моя.

Габриел леко сведе глава — знак, че Зоуи е права. После я хвана за лакътя и я поведе по алеята.

— Забравяш нещо важно — каза тя. — Съгласих се да работя с теб и твоите приятели по иранската мисия, но това не означава, че съм изневерила на ценностите си. Вътрешно аз си оставам правоверна лява журналистка и като такава, смятам, че е много важно да воюваме с глобалния тероризъм посредством прийоми, които не компрометират основните ни принципи.

— Подобни съдържателни забележки биха прозвучали прекрасно от безопасното телевизионно студио. Но се опасявам, че в реалния свят те нямат никакъв смисъл. — Габриел направи пауза и после добави: — Нали си спомняш реалния свят, Зоуи?

— Все още не си ми обяснил какво общо има всичко това с мен.

— Бихме искали да поставиш началото. Само да подхванеш разговора. След това се оттегляш тихомълком и повече никой няма да те види.

— Да се надяваме, с глава на раменете — вметна тя полушеговито, полусериозно. — Познавам ли човека?

Габриел изчака двама влюбени да ги отминат, преди да назове името. Зоуи се спря и повдигна вежда.

— Сериозно ли говориш?!

— Сама знаеш отговора на този въпрос, Зоуи.

— Та тя е една от най-заможните жени в света.

— Точно така.

— И освен това никак не обича да говори с репортери.

— И с пълно основание.

Зоуи отново закрачи.

— Спомням си вечерта, преди да убият баща й в Кан — каза тя. — Според съобщенията в пресата била до него, когато са го простреляли. Свидетелите твърдяха, че издъхнал в ръцете й. Било е потресаваща гледка.

— И аз така съм чувал. — Габриел хвърли поглед през рамо. Ели Лавон ги следваше отблизо с бележник „Молескин“ под дясната мишница. Приличаше на поет, който очаква да го осени вдъхновението. — А ти проучи ли случая?

— Кан ли? — Очите на Зоуи се присвиха. — Поразрових тук-там.

— И какво откри?

— Така и не успях да се добера до нещо, което си заслужаваше да се отпечата. В лондонските финансови кръгове се говореше, че е станал жертва на вътрешна саудитска вражда. Замесен бил някакъв принц, второстепенен член на кралската фамилия, който имал многобройни конфликти с европейските органи на реда и служителите в хотелите. — Тя погледна Габриел. — Предполагам, ще ми доразкажеш онова, което не знам.

— Действително има още какво да ти кажа, Зоуи. Но има и неща, които не мога да ти разкрия. Заради собствената ти безопасност.

— Като миналия път ли?

Той кимна.

— Точно като миналия път.

Няколко метра напред на една пейка седеше Киара. Зоуи успя да се овладее и да не я погледне, докато я подминаваха. Двамата повървяха още малко и стигнаха до пергола, обрасла с глицинии, влязоха под нея. Отново заваля и Габриел обясни на Зоуи точно какво очаква от нея.

— А какво ще стане, ако тя се ядоса и реши да каже на шефовете ми, че сътруднича на израелското разузнаване?

— Твърде много ще загуби от подобен ход. Освен това кой би повярвал на такова невероятно обвинение? Зоуи Рийд е сред най-уважаваните журналисти в света.

— Познавам един швейцарски бизнесмен, който не би се съгласил с това.

— Сега той не представлява интерес за нас.

Зоуи се умисли, но я сепна иззвъняването на нейния телефон „Блекбъри“. Тя го извади от чантата си и се вгледа в екрана с притеснен поглед. Няколко секунди по-късно в джоба на Габриел завибрира и собственият му телефон. Той прочете съобщението с безизразно лице.

— Изглежда, все пак записаните разговори не са били толкова безобидни — каза той. — Още ли смяташ, че трябва да се борим с тези зверове посредством прийоми, които не компрометират ценностната ти система? Или би се върнала за кратко в реалния свят, за да ни помогнеш да спасим невинни животи?

— Няма гаранция, че тя въобще ще приеме обаждането ми.

— Ще го приеме — каза Габриел. — Няма как да не го приеме.

Той поиска телефона на Зоуи. Две минути по-късно, след като свали някакъв файл от уебсайт, предлагащ пътувания с намаление до Светите земи, й го върна.

— Провеждай преговорите с този телефон. Ако искаш да ни кажеш нещо директно, просто го кажи близо до телефона. Ще те слушаме непрекъснато.

— Както миналия път?

Габриел кимна.

— Точно както миналия път.

Зоуи пусна обратно своето „Блекбъри“ в чантата си и се изправи. Габриел я изгледа, докато се отдалечаваше, следвана от Лавон и Киара. Поседя сам няколко минути, докато изчете първите информационни бюлетини. Изглежда, Рашид и Малик бяха направили поредната си крачка към Америка.

Пепел, пепел, всички ще станем на пепел.