Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Portrait of a Spy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2017)
Корекция
plqsak (2018)
Форматиране
in82qh (2019)

Издание:

Автор: Даниъл Силва

Заглавие: Портретът на един шпионин

Преводач: Владимир Райчинов

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-26-1192-7; 978-954-26-1192-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6335

История

  1. — Добавяне

На моите прекрасни деца — Николас и Лили, които обичам и ценя повече от всичко друго. И както винаги, на моята съпруга — Джейми, която прави всяко нещо възможно.

Джихадът става американски като ябълков пай и британски като следобеден чай.

Ануар ал Аулаки, проповедник и вербовчик на Ал Кайда

Един почтен човек е способен да предизвика промяна — промяна, от която зависят животи.

Ели Визел, писател и носител на Нобелова награда за мир за 1986 г.

Първа част
Смърт в градината

1.
Полуостров Лизард, Корнуол

Картината на Рембранд бе тази, която разбули мистерията веднъж и завинаги. Впоследствие по старовремските магазинчета, в които пазаруваха, и по мрачните крайбрежни кръчми, където пиеха питиетата си, местните жители дълго щяха да обсъждат как така са им убягвали очевидните факти и щяха добродушно да се смеят на някои от своите причудливи теории за естеството на неговата работа. Защото и в най-смелите си предположения нито един от тях не бе допуснал дори за миг, че саможивецът от далечния край на залива Гънуолоу всъщност е реставратор, при това световноизвестен.

Той не бе първият пришълец, дошъл чак в Корнуол с намерението да запази някаква своя тайна. Малцина обаче бяха бранили тайните си така ревностно и същевременно изискано. Показателен за това бе дори необичайният начин, по който той беше осигурил жилище за себе си и своята прелестна и доста по-млада съпруга. След като бе избрал къщата в живописната местност досами ръба на скалите — по всеобщо мнение гледката оттам бе наистина неповторима, — той бе платил накуп наема за цяла година, като преди това документите му бяха дискретно подготвени от неизвестен хамбургски адвокат. Две седмици по-късно се бе нанесъл, сякаш щурмувайки отдалечен вражески аванпост. Всички, които го бяха заговаряли по време на първите му посещения в селцето, бяха останали поразени от очевидната потайност в държането му. Този човек сякаш нямаше име, никой не можеше да отгатне и коя е родината му. Пенсионираният от три десетилетия железничар Дънкан Рейнолдс, считан за един от най-проницателните жители на село Гънуолоу, го наричаше „зашифрования човек“, докато другите го описваха ту като „сдържан“, ту като „грубиян“. Всички обаче бяха единодушни, че за добро или зло, с пристигането му селцето разположено в западната част на графство Корнуол, бе станало далеч по-интересно място.

С времето успяха да узнаят, че името му е Джовани Роси и че също като прелестната си съпруга, има италиански произход. Което пък допълнително подкладе тяхното любопитство, защото по улиците на селцето късно вечер започнаха да забелязват правителствени автомобили, возещи костюмирани мъже. После се появиха и други двама непознати, които понякога ходеха за риба в заливчето. По всеобщо мнение те бяха най-некадърните рибари, виждани някога по тези места. Впрочем повечето местни подозираха, че те въобще не са рибари. И съвсем естествено, както впрочем би се случило във всяко селце с големината на Гънуолоу, се разрази разгорещен спор относно истинската самоличност на новодошлия и естеството на неговата работа. На този спор най-сетне сложи точка картината Портрет на млада жена — маслени бои върху платно, 104 на 86 сантиметра — от Рембранд ван Рейн.

Кога точно се бе появила творбата в селцето, така и не стана ясно. Жителите му допускаха, че това се е случило някъде към средата на януари, понеже тъкмо по това време бяха забелязали драстична промяна в ежедневната рутина на пришълеца. Дотогава обикновено човек можеше да го зърне да крачи по пътечките сред назъбените скали на полуостров Лизард, обзет сякаш от терзанията на гузна съвест, но един ден го видяха да стои пред статив във всекидневната си с четка в едната ръка и палитра в другата. От помещението се носеха гръмко оперни арии, които сигурно се чуваха чак в град Маразайън — далеч по крайбрежието на Маунтс Бей.

Поради близостта на къщата до крайбрежната пътека беше възможно — ако човек се спреше на точното място и извиеше шия под точния ъгъл — да го зърне в неговото „ателие“. Отначало хората смятаха, че работи по някакво свое произведение. Но с течение на времето стана ясно, че всъщност се занимаваше с консервиране и реставриране на картини.

— Това пък какво ще рече? — попита една вечер в кръчмата „Агне и флаг“ Малкълм Брейтуейт, пенсиониран ловец на омари, който винаги миришеше на море.

— Че един вид ги лекува — обясни Дънкан Рейнолдс. — Картината е като живо, дишащо същество. Когато остарее, започват да го мъчат разни болежки. Също като теб, Малкълм.

— Чух, че била девойка.

— И то хубавичка — кимна Дънкан. — С бузи като ябълки. Направо да я схрускаш.

— Знае ли се художникът?

— Работим по въпроса.

И действително работеха, та се вдигаше пара. Ровеха из справочници и из интернет, търсеха за консултация хора, по-сведущи от тях в сферата на изобразителното изкуство — категория, която включваше повечето от населението на най-западната част на Корнуол. Накрая, в началото на април, Доти Кокс от селската бакалия събра смелост лично да пита за картината младата красива италианка, която бе слязла да напазарува. Жената не отговори на въпроса, само се усмихна неопределено. След това преметна сламената си чанта през рамо и тръгна обратно към залива. Пролетният вятър рошеше буйните й коси. Броени минути след като влезе в къщата, оперната музика секна, а щорите на прозорците се спуснаха като клепачи.

Те останаха спуснати през цялата следваща седмица, след което реставраторът и неговата красива съпруга внезапно изчезнаха. В продължение на няколко дни обитателите на Гънуолоу се опасяваха, че вероятно не възнамеряват повече да се върнат. Неколцина дори започнаха да изпитват угризения, задето бяха слухтели и надзъртали в личния живот на двойката. И тогава, един ден, докато прелистваше новия брой на „Таймс“ в бакалията си, Доти Кокс попадна на материал за Вашингтон, окръг Колумбия, където щеше да бъде изложена наскоро открита картина на Рембранд. Според описанието в статията портретът изглеждаше досущ като онзи, който жителите на селото бяха видели в къщата в далечния край на залива. Ето как мистерията най-накрая беше разбудена.

По стечение на обстоятелствата на първа страница в същия брой на вестника бе поместен и материал за поредица тайнствени експлозии в четири секретни ядрени съоръжения в Иран. На никого в Гънуолоу не му хрумна, че е възможно между събитията от двата материала да съществува някаква връзка. Или поне не веднага.

* * *

Реставраторът изглеждаше променен, когато се върна от Америка, това можеше да забележи всеки. Макар да си оставаше все така сдържан и потаен — не че някой изпитваше особено желание да общува с него, — очевидно от плещите му бе паднал някакъв тежък товар. От време на време дори усмивка озаряваше ъгловатото му лице, а погледът в необикновено зелените му очи сякаш вече не беше така отбранителен. Дори в начина, по който правеше продължителните си ежедневни разходки, имаше нещо различно.

Докато преди бе кръстосвал пътеките като човек, обладан от зли сили, сега той сякаш се носеше по хребета на обвитите в мъгла скали подобно на призрак, завърнал се у дома след вековни странствания из далечни земи.

— Имам чувството, че са го освободили от някакъв оброк — сподели Вера Хобс, собственичка на селската пекарна. Ала когато я попитаха какъв може да е този оброк и кому е бил даден, тя отказа да гадае. И Вера, както всички в селцето, неколкократно бе правила грешни предположения относно работата на пришълеца. — Освен това — добави тя, — най-добре е да го оставим на мира. В противен случай следващия път двамата с хубавичката му съпруга може и да си тръгнат завинаги.

Впрочем колкото повече прекрасното лято наближаваше края си, толкова по-често местните обсъждаха бъдещите планове на реставратора. През септември срокът за наемане на къщата изтичаше и тъй като по нищо не личеше, че той има намерение да го удължава, мнозина се заеха да кроят планове как да го убедят да остане. Един реставратор определено се нуждаеше, размишляваха те, от нещо конкретно, което да го задържи тук, на крайбрежието на Корнуол — може би някакво занимание, което да му даде възможност да разгърне неповторимите си умения и да го държи ангажиран с нещо различно от разходките по скалите. Какво точно щеше да е това занимание, а и кой можеше да му го предложи, идея все още нямаха, но се захванаха с деликатната задача да измислят нещо.

След продължителни обсъждания на Доти Кокс й хрумна чудесната идея да се положи началото на Ежегоден фестивал за изящни изкуства в Гънуолоу, за чийто почетен председател да бъде поканен именитият реставратор Джовани Роси. На следващата сутрин, когато по обичайното време съпругата на реставратора влезе в селската бакалия, Доти й каза за предложението. В продължение на няколко минути младата жена искрено се смя. Поканата била много любезна, рече тя, когато най-сетне овладя смеха си, но едва ли синьор Роси би приел. Официалният му отказ пристигна малко по-късно и Ежегодният фестивал за изящни изкуства в Гънуолоу така и не видя бял свят. Но това нямаше значение. След броени дни се разчу, че реставраторът е наел къщата за още една година. И този път наемът бе платен наведнъж, а документите — подготвени от същия незнаен адвокат в Хамбург.

След това животът в Гънуолоу като че ли се върна в обичайното си русло. Хората срещаха реставратора в късната утрин, когато слизаше в селцето със съпругата си да пазаруват. Сетне по някое време следобед го виждаха да се разхожда по скалния хребет, облечен в тъмнозеления си шлифер „Барбур“ и каскет, смъкнат ниско до веждите. Дори да не ги поздравяваше, хората не се засягаха. Ако изглеждаше напрегнат, гледаха да не му се пречкат. Защото винаги, щом някой непознат дойдеше в селцето им, те следяха всяка негова стъпка, докато не си тръгнеше. Реставраторът и неговата съпруга можеше родом да са от Италия, но сега принадлежаха на Корнуол и горко на онзи, комуто хрумнеше да им ги отнеме отново.

На полуостров Лизард обаче имаше и такива, които смятаха, че нещо е останало скрито. Един от тях даже бе убеден, че знае точно какво. Името му беше Теди Синклер. Беше собственик на прилична пицария в близкия град Хелстън и поддръжник на конспиративни теории от всякакъв род. Теди твърдеше, че стъпването на Луната е измама, а атентатите от 11 септември 2001 г. са извършени от самите американци. Също така беше убеден, че човекът от залива Гънуолоу крие и други тайни, освен умението да „лекува“ картини.

За да докаже теорията си, той събра селяните в кръчмата „Агне и флаг“ през втория четвъртък на ноември и постави пред тях начертана от него таблица, която донякъде напомняше на Периодичната система на химическите елементи на Менделеев. Тя подкрепяше идеята, че експлозиите в иранските ядрени съоръжения несъмнено са дело на легендарен служител на израелското разузнаване на име Габриел Алон, както и че същият този Алон понастоящем живее необезпокояван в залива Гънуолоу под фалшивото име Джовани Роси. Когато всеобщият смях в кръчмата най-сетне утихна, Дънкан Рейнолдс каза, че тази теория била най-налудничавото нещо, което бил чувал, откакто някакъв французин бе решил, че цяла Европа трябва да има обща валута. Ала този път Теди не отстъпи от позицията си относно това какво трябва да бъде сторено след тези събития. И с право, защото, макар да бъркаше за кацането на Луната и за атентатите от 11 септември, Теди беше съвършено прав за мъжа от залива Гънуолоу.

На следващата сутрин — в Деня на примирието — селцето осъмна с новината, че реставраторът и съпругата му са си заминали. Обзета от паника, Вера Хобс изтича до къщата в залива и надзърна през прозорците. Пособията на реставратора бяха разхвърляни върху ниска масичка, а на статива имаше платно с гола жена, полегнала на канапе. На Вера беше необходим само миг, за да осъзнае, че канапето на рисунката е същото като това във всекидневната, а жената на платното — онази, която виждаше всяка сутрин в своята пекарна. Въпреки смущението, Вера не можеше, да откъсне поглед от картината, защото без съмнение тя беше една от най-красивите, които бе виждала през живота си. Беше също добър знак, помисли си тя и се запъти обратно към селцето. Подобна картина не се зарязва просто така дори когато човек гледа да избяга отнякъде възможно най-скоро. Все някога реставраторът и съпругата му щяха да се върнат. Защото тежко на проклетия Теди Синклер, ако не се върнеха.