Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (24)

24.
Париж

Понякога вербуването е като съблазняване, друг път е на границата на изнудването, но има и случаи, когато прилича на балет. Дори и Ари Шамрон обаче, който повече от всички други бе обитавал света на тайните служби, впоследствие щеше да признае, че никога не е бил свидетел на нещо, което дори малко да наподобява вербуването на Надия ал Бакари. След като изслуша „встъпителната част“ по засекретен канал от кабинета си на булевард „Цар Саул“, той я определи като един от най-големите шедьоври на полевата дейност. Това бе особено високо признание предвид факта, че самата вербуваща беше представител на професия, към която Шамрон изпитваше единствено презрение.

Габриел бе инструктирал Зоуи да напредва с бавни стъпки и тя правеше точно това. През първия час на разговора, докато сервитьори влизаха и излизаха безмълвно от хотелския апартамент, Зоуи задаваше на Надия внимателно подбрани въпроси за множеството промени, които тя бе въвела в инвестиционния профил на Ей Ей Би, както и за трудностите пред компанията, които се дължаха на нескончаемата глобална рецесия. За огромна изненада на Габриел, саможивата саудитска наследница се оказа интересен и прям събеседник, и то доста мъдър за своите трийсет и три години. Не се долавяше и помен от напрежение, докато в един момент Зоуи непринудено попита Надия колко често пътува до Саудитска Арабия. Въпросът предизвика първото за тази среща неловко мълчание. Реакцията на Надия бе точно според очакванията на Габриел. Тя изгледа Зоуи с бездънните си тъмни очи, а след това отговори с въпрос:

— А вие самата били ли сте в Саудитска Арабия?

— Веднъж — отвърна Зоуи.

— По работа ли?

— Има ли друга причина един западняк да ходи до Саудитска Арабия?

— Едва ли. — Изражението на Надия омекна. — Къде по-точно ходихте?

— Изкарах два дни в Рияд. После отидох до пустинята Руб ел Хали, за да разгледам новия проект на саудитската компания „Арамко“ за добив на нефт в Шайба. Беше наистина впечатляващо.

— Всъщност в материалите си вие го описахте като „технологично чудо, което ще гарантира господството на Саудитска Арабия на световния нефтен пазар за поне още едно поколение“. — Надия се усмихна за миг. — Наистина ли смятахте, че ще склоня да разговарям с вас, без преди това да съм се запознала с работата ви? В края на краищата вие имате сериозна репутация.

— На какъв човек?

— Безскрупулен — отвърна Надия без никакво колебание. — Говори се, че имате пуритански възгледи. Че обичате да съсипвате фирми и началници, които прекрачат границата на закона.

— Вече не се занимавам с това. Сега съм телевизионер. И не правя журналистическо разследване. Просто разговаряме.

— Не ви ли липсва работата като истински журналист?

— Искате да кажете, журналист за печатно издание.

— Точно така.

— Понякога — призна Зоуи. — Но после правя справка за банковата си сметка и ме обземат далеч по-приятни емоции.

— Затова ли сте напуснали Лондон? Заради парите?

— Имах и други съображения.

— Какви?

— За каквито рядко споделям в професионална обстановка.

— В такъв случай вероятно става дума за мъж — каза Надия с помирителен тон.

— Доста сте проницателна.

— Така е. — Надия протегна ръка към чашата с вино, но се спря. — Не пътувам често до Саудитска Арабия — неочаквано каза тя. — Веднъж на три или четири месеца, не повече. А когато отида там, не се задържам дълго.

— Защо?

— Поради причини, за които навярно се досещате. — Надия сякаш подбираше следващите си думи с особено внимание. — Законите и обичаите на исляма и на Саудитска Арабия са много стари и изключително важни за нашето общество. А аз открих тайната как да се оправям в тази система по такъв начин, че да ръководя бизнеса си с минимални притеснения.

— А останалите ваши сънароднички?

— Какво за тях?

— Повечето нямат вашия късмет. Жените в Саудитска Арабия се считат за собственост на мъжете, не за личности. Повечето от тях прекарват целия си живот зад заключени врати. Не им се разрешава да карат кола. Не могат да излизат на публично място, без да са придружени от мъж и без предварително да са се скрили целите в абая и никаб. Не им се позволява да пътуват — дори из страната, без най-напред да са получили съгласието на баща си или по-големия си брат. Биват убивани, когато „донесат срам за семейството си“ или демонстрират „неислямско поведение“, а прелюбодейството се наказва с пребиване с камъни. В люлката на исляма жените не могат дори да пристъпят в джамия, с изключение на тези в Мека и Медина. Което е странно, понеже самият пророк Мохамед е бил нещо като феминист. „Отнасяйте се добре с жените си и бъдете обичливи към тях — казал е Пророкът, — понеже те са ваши другари в живота и предани помощници.“

Надия оправи някаква невидима гънка на покривката.

— Възхищавам се на прямотата ви, Зоуи. В опитите да си осигурят важно интервю, повечето журналисти биха прибягнали до изтъркани фрази и ласкателства.

— Мога и това, ако предпочитате.

— Предпочитам искреността. Тя определено ни липсва в Саудитска Арабия. Нещо повече, ние я избягваме на всяка цена. — Надия извърна поглед към прозорците. Навън се бе стъмнило достатъчно, за да види призрачното си отражение в стъклото. — Не съм си давала сметка, че проявявате такъв интерес към положението на жените мюсюлманки — меко каза тя. — В досегашните ви материали няма признаци за това.

— Колко от тях сте прочели?

— Всичките — каза Надия. — Имаше много истории за корумпирани бизнесмени, но нито една за участта на жените мюсюлманки.

— Интересувам се от правата на всички жени, независимо от тяхната вяра. — Зоуи направи пауза и после добави провокативно: — Бих допуснала, че човек с вашето положение също би проявявал подобен интерес.

— Защо бихте го допуснали?

— Защото имате властта и влиянието да бъдете важен пример.

— Аз ръководя голяма компания, Зоуи. Нямам нито време, нито желание да се включвам в политиката.

— А вие нямате ли своя?

— Своя какво?

— Политика.

— Аз съм гражданка на Саудитска Арабия — отвърна Надия. — Ние имаме крал, не политика. Освен това в Близкия изток политиката може да бъде нещо много опасно.

— Вашият баща заради политика ли беше убит? — предпазливо запита Зоуи.

Надия се обърна отново към нея и я изгледа продължително.

— Не знам защо убиха баща ми. Едва ли изобщо някой знае. С изключение на убийците му, разбира се.

Настъпи тягостно мълчание. След секунди то бе нарушено от отварянето на врата. Влязоха двама сервитьори, носещи подноси с кафе и сладки. След тях влязоха шефът на охраната Рафик ал Камал и мадам Дюбоа, която почука с върха на пръста си по ръчния си часовник „Картие“, за да им подскаже, че срещата е продължила достатъчно дълго. Зоуи се опасяваше, че Надия може наистина да прекрати срещата. Вместо това обаче тя с властен жест нареди на всички да напуснат стаята. Позволи на единия сервитьор да остави кафето. Пиеше го черно, със значително количество захар.

— Такива въпроси ли планирате да ми задавате и пред камерата? За правата на жените в Саудитска Арабия? За кончината на баща ми?

— Ние не разкриваме въпросите си преди самото интервю.

— Хайде, Зоуи. И двете знаем как стават тези неща.

Зоуи се замисли.

— Ако не ви задам въпрос за баща ви, вероятно ще ме обвинят в професионална небрежност. Тъкмо това ви прави толкова желан събеседник.

— По-скоро ме прави жена без баща. — Надия извади пакет „Вирджиния Слимс“ от дамската си чантичка и запали цигара със семпла позлатена запалка.

— Били сте там онази вечер, в Кан?

— Там бях — промълви Надия. — Както се наслаждавахме на прекрасната вечеря в любимия ни ресторант, в един миг вече държах в скута си главата на баща ми, който издъхваше на улицата.

— Видяхте ли извършителите?

— Бяха двама — кимна тя. — С мотори. Действаха много бързо, много умело. Първоначално ги помислих за френски младежи, които просто се забавляват през топлата лятна вечер. После видях оръжията им. Очевидно бяха професионалисти. — Всмукна от цигарата си и издуха тънка струя дим към тавана. — След това всичко ми е като в мъгла.

— Свидетели са ви чули да крещите, че ще отмъстите.

— Опасявам се, че възмездието е дълбоко присъщо за бедуините — тъжно каза Надия. — То е в кръвта ми.

— Изпитвали сте възхищение към баща си.

— Така е.

— Бил е колекционер на изобразително изкуство.

— И то доста запален.

— Разбирам, че донякъде споделяте неговата страст.

— Моята колекция от картини е тема от лично естество — рече Надия и се пресегна за кафето си.

— Не е толкова лично, колкото се надявате.

Надия вдигна поглед, но не каза нищо.

— Според моите източници сте спечелили важна придобивка миналия месец. Те твърдят, че именно вие сте заплатили рекордната сума за картината на Ротко на търга в „Кристис“ в Ню Йорк.

— Източниците ви се лъжат, Зоуи.

— Моите източници никога не се лъжат. Освен това ми казват и други неща за вас. Изглежда, не сте толкова безразлична към участта на жените в ислямския свят, колкото се представяте. Без много шум дарявате милиони долари в полза на борбата с насилието срещу жени и още милиони за насърчаване на женското предприемачество, което по ваше мнение ще помогне на мюсюлманките да придобият влияние, както никога досега. И благотворителната ви дейност не се изчерпва с това. Дочувам също, че използвате състоянието си, за да подпомагате свободата и независимостта на медиите в Арабския свят. Освен това полагате усилия, за да ограничите разпространението на уахабистката идеология, дарявайки щедри суми на организации, които проповядват доста по-толерантна версия на исляма. — Зоуи направи пауза. — Вашите дела обрисуват портрета на една смела жена, която съвсем сама се опитва да промени облика на днешния Близък изток.

Надия се усмихна презрително.

— Интригуващ разказ — каза след малко. — Жалко, че в него няма и зрънце истина.

— Жалко наистина — отвърна Зоуи. — Защото има хора, които биха искали да ви помогнат.

— Какви хора?

— Хора, които ценят дискретността.

— В Близкия изток подобни хора са или шпиони, или терористи.

— Уверявам ви, че не са терористи.

— Следователно са шпиони.

— Не съм уведомена за принадлежността им.

Надия я погледна скептично. Зоуи й подаде картичка. На нея нямаше име, а само номерът на нейното „Блекбъри“.

— Това е личният ми номер. Много е важно да действате предпазливо. Както сигурно знаете, около вас има хора, които не споделят намерението ви да подобрявате живота в ислямския свят. Сред тях са и собствените ви телохранители.

— Какъв е вашият интерес във всичко това, Зоуи?

— Нямам друг интерес, освен да проведа интервю с жена, която буди искрено възхищение у мен.

Надия се поколеба. После пое картичката и я пусна в дамската си чанта. В същия миг вратата на хотелската стая се отвори и мадам Дюбоа влезе, придружена от Рафик ал Камал. Тя отново почука по ръчния си часовник. Този път Надия се изправи. С внезапно изписала се по лицето умора, тя протегна длан към Зоуи.

— Още не съм сигурна, че съм готова да повдигна воала — каза тя. — Но бих искала малко време, за да обмисля предложението ви. Ще ви бъде ли възможно да останете в Париж още няколко дни?

— Ужасно мъчение ще е — шеговито каза Зоуи, — но ще се справя някак.

Надия пусна дланта й и последва шефа на охраната си към коридора. Зоуи остана още минута в апартамента и после се отправи към собствената си стая три етажа по-надолу. Там включи своето „Блекбъри“, набра продуцента си в Ню Йорк и го уведоми, че ще се наложи да остане още малко в Париж, за да довърши преговорите. После остави телефона на нощната масичка. Дрехите й ухаеха на жасмин и лавандула, аромата на Надия. Припомни си секундите преди раздялата. Дланта на Надия бе странно хладна. Като ръката на страха, помисли си Зоуи. Като ръката на смъртта.