Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (15)

15.
Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия

Габриел и Сара се настаниха в квартирата на Ен Стрийт в девет часа на следващата сутрин. Около час по-късно пристигна първата партида секретни папки в шест кутии от неръждаема стомана, всяка от които с кодова ключалка. Поради някаква необяснима причина Картър повери комбинациите единствено на Сара.

— Правилата са си правила — рече той, — а правилата на Управлението гласят, че агенти на чужди разузнавателни служби в никакъв случай не бива да узнават комбинации за наши контейнери с документи.

Габриел вметна, че все пак му се позволява да надзърне в най-мръсното бельо на ЦРУ, но Картър остана непреклонен. На практика материалите щяха да останат в ръцете на Сара. Воденето на записки трябваше да се сведе до минимум, а копирането бе забранено. Ейдриън лично отстрани факс апарата, а след това поиска и мобилния телефон на Алон, но Габриел възпитано отказа да му го даде. Телефонът му бе зачислен от Службата и съдържаше специализиран софтуер, разработен изключително за нейните цели. Впрочем предната вечер именно с негова помощ Габриел бе прегледал цялата квартира за инсталирани устройства за подслушване. Бе открил само четири. Явно сътрудничеството между двете ведомства беше само отчасти открито.

Първата партида документи касаеше живота на Рашид в Съединените щати преди атентатите от 11 септември, както и неговите връзки със самия заговор. По-голямата част от материалите бе събрана от съперника на Лангли — ФБР, и бе предоставена на ЦРУ през онзи кратък период, когато според изричната заповед на президента двете агенции бяха принудени да си сътрудничат. От тези папки ставаше ясно, че Рашид ал Хусейни е привлякъл вниманието на Бюрото броени седмици след пристигането си в Сан Диего и е станал обект на донякъде апатично наблюдение. Имаше транскрипции на подслушани със съдебна заповед телефонни разговори, както и снимки от кратките периоди, когато офисите в Сан Диего и Вашингтон са разполагали с достатъчно средства и хора, за да го следят. Имаше и копие на засекретен междуведомствен анализ, според който Рашид със сигурност не е участвал в заговора за атентатите на 11 септември. На Габриел направи впечатление очебийната наивност на този анализ — в него мюсюлманският духовник бе представен в най-добрата възможна светлина. Габриел бе на мнение, че човек винаги се влияе от средата си, а и вече достатъчно дълго си бе имал работа с терористични групировки, за да е способен да разпознава членовете им. Рашид ал Хусейни почти със сигурност бе или куриер, или домакин. Най-малкото бе спътник. А според Габриел спътници не трябваше да се вербуват от разузнавателните служби като платени агенти за упражняване на влияние. Такива хора трябваше да бъдат наблюдавани и при нужда третирани сурово.

Следващата партида съдържаше транскрипции и аудиозаписи на разпитите на Рашид в ЦРУ, последвани от информацията за злополучната операция, в която той бе изиграл главната роля. Материалите включваха и безрадостен анализ, написан броени дни след дезертирането на Рашид в Мека. Там се посочваше, че операцията е била зле замислена от самото начало. Огромна част от отговорността за това се приписваше недвусмислено на Ейдриън Картър, който бе обвиняван в слаб надзор. Към анализа бе прикрепена критичната самооценка на самия Картър, чийто тон бе не по-малко унищожителен. Предугаждайки, че последствията рано или късно ще се изсипят върху него, той препоръчваше щателно проучване на всички контакти на Рашид в САЩ и Европа. Препоръката бе отхвърлена от началника на Картър с аргумента, че Централното разузнавателно управление има твърде много ангажименти, за да се впуска в преследване на сенки. Рашид се бе прибрал в Йемен, където му бе мястото. Бяха се отървали от него.

— Не е от най-славните моменти на Управлението — отбеляза Сара по време на една от почивките им късно вечерта. — Било е глупаво изобщо да го вербуваме.

— В началото ЦРУ са имали правилна преценка, но по-късно са станали жертва на обаянието на Рашид. Разбираемо е, той е изключително убедителен.

— Почти колкото теб.

— Само че аз не вербувам последователи, които после изпращам да избиват невинни хора на обществени места.

— Така е — кимна Сара. — Ти изпращаш екипа си на тайни бойни полета, за да порази враговете ти.

— Придаваш твърде библейски мащаби на работата ни.

— Напротив. Добре знам какво говоря. — Тя погледна уморено към купищата папки. — Имаме цяла планина да избродим, а сме само в началото. Небесните шлюзове скоро ще се отворят.

— Не се притеснявай — успокои я Габриел с усмивка. — Скоро ще дойде подкрепление.

* * *

Те пристигнаха на летище „Дълес“ късно следващия следобед под фалшиви имена и с фалшиви паспорти в джобовете. Това не бяха хора, наказани заради свои простъпки, а тъкмо напротив. Неколцина агенти от Управлението ги преведоха дискретно през митницата, след което ги качиха на няколко бронирани кадилака „Ескалейд“, които да ги откарат до Вашингтон. По инструкция на Картър колите напуснаха, „Дълес“ през интервали от петнайсет минути. Същата вечер най-славният екип оперативни служители в света на разузнаването се настани в квартирата на Ен Стрийт, без нито един от съседите да забележи.

Първа пристигна Киара, последвана минути по-късно от експерта по тероризма Дина Сарид. Нисичка и тъмнокоса, Дина твърде добре познаваше ужасите на екстремисткото насилие. На 19 октомври 1994 г. тя бе станала очевидец как на улица „Дизенгоф“ в Тел Авив атентатор самоубиец от „Хамас“ бе превърнал автобус № 5 в ковчег за двайсет и един души. Майка й и двете й сестри бяха сред загиналите, а Дина бе оцеляла със сериозни наранявания, вследствие на които и до ден-днешен накуцваше. След възстановяването си тя се бе зарекла да громи терористите не със сила, а с мисъл. Същинска подвижна база данни, тя бе способна да назове времето, мястото, извършителите и броя на жертвите във всеки терористичен акт, извършен срещу израелски или западни мишени. Веднъж Дина бе споделила на Габриел, че сигурно знае за терористите повече, отколкото самите те знаят за себе си. И Габриел беше сигурен, че е така.

След това пристигна Ели Лавон. Нисък, с рошава посивяла коса и интелигентни кафяви очи, Лавон минаваше за най-добрия проследяващ агент в историята на Службата. На външен вид с нищо не се отличаваше от обикновените отрудени хора, но в действителност беше хищник, способен да проследи опитен шпионин или ловък терорист по улиците на всеки град по света, без да привлече внимание към себе си. Напоследък Лавон рядко поддържаше връзка със Службата, също като Габриел. Той все още четеше лекции в Академията — нито един агент на Службата не беше изпращан на мисия, без най-напред да е прекарал поне няколко часа пред катедрата на Лавон, — напоследък обаче основното му работно място бе Еврейският университет в Йерусалим, където преподаваше археология. С помощта само на шепа отломки от глинени съдове Ели Лавон можеше да разгадае и най-дълбоките тайни на поселище от бронзовата епоха. А в случай че разполагаше с няколко нишки надеждна разузнавателна информация, той можеше да стори същото с коя да е терористична мрежа.

Яков Росман, сипаничав ветеран в ръководството на полеви агенти, се появи веднага след това, последван от двама универсални служители — Одед и Мордекай. След тях дойде Римона Щерн — бивш офицер от военното разузнаване, която сега се занимаваше с обезвредената ядрена програма на Иран. Рубенсов тип жена с пясъчноруса коса, Римона бе и племенница на самия Шамрон. Габриел я познаваше от малка. Впрочем най-ранните му спомени за Римона бяха за едно безстрашно момиченце, което се спускаше с тротинетката си по стръмната алея в двора на своя знаменит вуйчо. На едрото й ляво бедро личеше белег от стара рана, получена при едно от тези главоломни спускания. Тогава именно Габриел беше намазал раната с мехлем, а Геула бе изтрила сълзите на Римона. Твърде разтревожен, Шамрон бе неспособен да помогне по какъвто и да било начин. Като единствен оцелял през холокоста измежду всичките си роднини, той не можеше да понесе гледката на страдащ любим човек.

Няколко минути след Римона се появи Йоси Гавиш. Висок и леко оплешивял мъж, облечен в кадифе и туид, той беше висш офицер в аналитичното звено на Службата. Родом от Лондон, той бе изучавал антична литература в оксфордския колеж „Ол Соулс“ и говореше иврит с подчертан английски акцент. Освен това се бе занимавал известно време с актьорство — критиците в Стратфорд на Ейвън още помнеха неговото изпълнение на Яго в „Отело“, — а при това бе и надарен челист. Габриел все още не бе имал възможност да се увери в музикалния талант на Йоси, затова пък неговите актьорски умения се бяха оказвали доста полезни не един и два пъти по време на операция. Сервитьорките в едно крайбрежно кафене на остров Сен Бартелеми бяха започнали да въздишат по него като за „мъжа мечта“, а в Женева един портиер на хотел си бе дал дума да го застреля на място, ако го види повторно.

Както обикновено, Михаил Абрамов пристигна последен. Върлинест, със светла кожа, изящни черти и очи с цвят на глетчер, той бе емигрирал от Русия в Израел още като младеж и се бе присъединил към специалните части на Саярет Маткал — елитното звено за специални операции на израелската армия. Навремето определян като „версия на Габриел без съвест“, Михаил собственоръчно бе елиминирал няколко висшестоящи терористи от „Хамас“ и „Палестинския ислямски джихад“. Като остави двата тежки куфара с електронно оборудване, той поздрави Сара с хладна целувка. Ели Лавон по-късно щеше да описва тази среща като най-ледената, на която е ставал свидетел от времето на мирния процес, когато на Шамрон му се бе наложило да стисне ръката на Ясер Арафат.

Известни под кодовото име „Барак“, еврейската дума за светкавица, деветимата мъже и жени в екипа на Габриел имаха редица странности и традиции. Сред странностите им бе навикът да се препират по детински относно разпределението си по стаите. Една от традициите им бе среднощната първа трапеза, обикновено приготвяна от Киара. По-особеното в трапезата на Ен Стрийт бе, че тя въобще не би трябвало да се състои. Подобно на всички останали на булевард „Цар Саул“, членовете на „Барак“ бяха очаквали операцията срещу иранската ядрена програма да е последната за Габриел. Така им бе съобщил както техният настоящ шеф Узи Навот — между впрочем с неособено печален вид, — така и Шамрон, който пък бе сериозно разтревожен. „Нямах друг избор, освен да го оставя на мира — беше им казал Шамрон след митичния си разговор с Габриел на скалния бряг в Корнуол. — Този път окончателно.“

И действително това решение можеше да е окончателно, стига Габриел да не бе забелязал крачещия по Уелингтън Стрийт с бомба под палтото Фарид Хан. Мъжете и жените, събрани на масата в трапезарията, добре съзнаваха колко много бе коствало на Габриел случилото се в Ковънт Гардън. Много години по-рано, в друг живот и под друго име, той не бе успял да предотврати друг атентат във Виена, който бе променил развоя на живота му завинаги. При въпросния инцидент бомбата не бе скрита под палтото на шахид, а закрепена на шасито на собствената му кола. Жертвите тогава не бяха непознати хора, а най-близките му — жена му Леа и единственият му син Дани. Леа сега пребиваваше в психиатрична болница навръх хълма Херцел в Йерусалим, заключена в затвора от спомените и тялото си, тежко увредено от огъня. Тя имаше само смътна представа, че Дани е погребан недалеч от нея — на Елеонския хълм.

Тази вечер членовете на екипа на Габриел не споменаха Леа и Дани, нито отделиха твърде много внимание на поредицата събития, направила техния ръководител неволен свидетел на мъченическата смърт на Фарид Хан. Вместо това те разговаряха за общи приятели, за семействата си, за прочетени книги и гледани филми, както и за забележителните промени, които напоследък претърпяваше Арабският свят. Свалянето на фараона в Египет бе отприщило вълна от протести, която заплашваше да помете кралете и диктаторите, управлявали държавите в района поколения наред. Дали тези промени щяха да донесат на Израел по-голяма сигурност, или щяха да го поставят в още по-трудна ситуация? Това бе предмет на горещи дискусии в Службата и около масата тази вечер. Йоси, който по природа бе оптимист, смяташе, че ако на арабите бъде дадена възможност да се управляват сами, те няма повече да са сред враговете на Израел. Яков, който от години внедряваше тайни агенти във враждебните арабски режими, обяви Йоси за жертва на опасна заблуда. Същото мнение споделяха и останалите. Единствено Дина не изрази позиция, понеже мислите й бяха заети с кутиите с документация, които ги очакваха в трапезарията. В страховития й мозък тиктакаше часовник, който й напомняше, че всяка изгубена от тях минута щеше да бъде оползотворена от терористите за планиране и подготовка. В документите се съдържаше възможността да бъдат спасени човешки съдби. Те бяха свещени текстове, криещи тайни, които единствено тя можеше да разшифрова.

Вече наближаваше полунощ, когато най-сетне приключиха с вечерята. Последва обичайната препирня кой да вдигне масата, кой да измие чиниите и кой да ги подсуши. Габриел предпочете да запознае Дина с документите, а след това показа на Киара стаята им. Тя беше на третия етаж и гледаше към задната градина. Червените светлини на кулите на Джорджтаунския университет примигваха меко в далечината, сякаш напомняйки колко уязвим е градът за терористични атаки по въздух.

— Със сигурност има и по-неприятни места за отсядане — каза Киара. — Къде си настанил Михаил и Сара?

— Възможно най-далеч един от друг.

— Какви са изгледите тази операция отново да ги събере?

— Горе-долу същите като тези Арабският свят ненадейно да признае правото на държавата ни да съществува.

— Толкова ли са зле отношенията между тях?

— Опасявам се, че да. — Габриел вдигна чантата на Киара и я постави на леглото. Матракът хлътна под тежестта й. — Какво носиш вътре?

— Геула изпрати разни неща за теб.

— Камъни ли?

— Храна — каза Киара. — Познаваш я. Винаги е мислела, че си твърде слаб.

— Как е тя?

— Сега, когато Ари не прекарва толкова време у дома, сякаш е живнала.

— Да не се е записал най-сетне на курса по грънчарство, за който все говореше?

— Всъщност се е върнал на булевард „Цар Саул“.

— В ролята на какъв?

— Узи беше на мнение, че е необходимо с нещо да си запълва времето. Затова го назначи като твой оперативен координатор. Ари заръча да му се обадиш утре сутрин. — Киара го целуна по бузата и се усмихна. — Добре дошъл у дома, скъпи!