Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (6)

6.
Ковънт Гардън, Лондон

Съществуваше, разбира се, още една възможност, а именно мъжът, когото Габриел следваше, да няма под палтото си нищо, освен някой и друг килограм наднормено тегло. Неволно Габриел си спомни за Жан Шарл де Менезеш — родения в Бразилия електротехник, застрелян от британски полицаи на лондонската метростанция „Стокуел“, понеже го бяха взели за издирван ислямски активист. Британската прокуратура бе отказала да повдигне обвинения срещу извършилите убийството служители на реда — решение, провокирало гневни реакции сред защитниците на човешките права и застъпниците за граждански свободи по цял свят. Габриел знаеше, че при подобни обстоятелства той самият не би могъл да се надява, на каквато и да е снизходителност. Тоест трябваше да е напълно сигурен, преди да предприеме каквото и да било. В едно обаче беше убеден: че преди да натисне детонатора на експлозива, атентаторът ще постъпи подобно на художник, който поставя своя подпис в ъгъла на завършената си картина. Щеше да иска жертвите му да узнаят, че предстоящата им смърт е с определена цел, че ще бъдат жертвани в името на свещения джихад и в името на Аллах.

На този етап обаче Габриел нямаше друг избор, освен да върви след мъжа и да изчаква. Постепенно и предпазливо той все повече скъсяваше дистанцията, опитвайки се през цялото време да бъде в позиция, позволяваща стрелба. Очите му бяха съсредоточени върху тила на мъжа. Там, само на един-два сантиметра под черепната кост, се намираше продълговатият мозък, отговорен за контрола на сензорните и моторните системи на тялото. Ако успееше да порази продълговатия мозък с няколко куршума, щеше да лиши атентатора от способността да натисне бутона на детонатора. Не улучеше ли продълговатия мозък, беше твърде вероятно мъченикът да успее да изпълни мисията си благодарение на предсмъртните конвулсии. Габриел бе сред малцината в света, които бяха успявали да убият терорист, преди той да осъществи атентата си. Алон добре знаеше, че само частица от секундата делеше успеха и провала. Успехът означаваше само един труп. Провалът щеше да доведе до смъртта на десетки невинни, а вероятно и на самия Габриел.

„Мъртвецът“ премина през вратата, която водеше към вътрешното площадче. Сега там имаше още повече хора. Някакъв челист свиреше сюита на Бах. Двойник на Джими Хендрикс настройваше своята електрическа китара. Добре облечен мъж беше стъпил върху дървен сандък и произнасяше разпалена реч за Бог и войната в Ирак. „Мъртвецът“ се запъти право към центъра на площадчето, където изпълнението на комедианта ставаше все по-непристойно за радост на зяпачите. С помощта на техника, овладяна още в младежките години, Габриел постепенно се абстрахира от всички звуци около себе си, започвайки от нежната мелодия на Баховата сюита и завършвайки с гръмогласния смях на тълпата зрители. После хвърли последен поглед към ръчния си часовник и зачака „мъртвецът“ да постави подписа си.

Беше 14,36 ч. „Мъртвецът“ достигна насъбралото се множество. Там се поспря за няколко секунди, сякаш решавайки откъде да навлезе сред хората, след което грубо си проби път между две изненадани жени. Габриел се шмугна в тълпата няколко метра вдясно от мъжа, минавайки незабелязан покрай семейство американски туристи. Тълпата се състоеше от множество плътни групички, което постави Габриел пред нова дилема. Идеалните муниции за подобна ситуация биха били куршумите с кух връх, които причиняват по-големи щети в организма и значително намаляват риска от косвени жертви, тъй като остават в тялото на мишената. Беретата на Габриел обаче бе заредена с обикновени деветмилиметрови патрони „Парабелум“. Затова щеше да стреля от позиция, позволяваща низходяща траектория на куршума. В противен случай рискуваше да отнеме невинен живот.

„Мъртвецът“ достигна до предните редици на тълпата зяпачи и продължи да върви право към уличния комедиант. Очите му вече бяха придобили онзи отсъстващ поглед. Устните му помръдваха. Последна молитва… Уличният комедиант сметна, че „мъртвецът“ иска да се включи в представлението му. С широка усмивка той направи крачка към него, но в следващия миг застина, защото го видя да изважда ръцете си от джобовете на палтото. Лявата беше леко разтворена. Пръстите на дясната бяха свити в юмрук, само палецът бе изправен нагоре. Габриел все още се колебаеше. Ами ако не държеше детонатор? Ами ако беше химикалка или балсам за устни? Трябваше да е напълно сигурен. Хайде, разкрий намеренията си — помисли си той. — Постави своя подпис.

„Мъртвецът“ се обърна с лице към пазара. Хората, наблюдаващи от балкона на „Пънч и Джуди“, се позасмяха напрегнато, както и неколцина от зрителите на площадчето. Габриел се абстрахира от смеха и във въображението си накара сцената да застине. Сякаш наблюдаваше сюжет, излязъл изпод четката на Каналето^[1]. Човешките фигури бяха застинали. Единствено Габриел — реставраторът — бе свободен да се движи сред тях. Мислено той премина през предния ред зрители и съсредоточи погледа си в основата на черепа на атентатора. Беше невъзможно да стреля с низходяща траектория. Ала имаше друга възможност да предотврати косвените жертви. При изстрел отдолу нагоре куршумът на Габриел би отлетял безопасно над главите на зрителите към фасадата на близката сграда. Той си представи цялата поредица свои действия — изваждането на пистолета, приклякането, изстрела, после придвижването към поразената цел — и зачака „мъртвецът“ да разпише името си.

Тишината в съзнанието на Габриел бе нарушена от пиянски глас, идещ от балкона на „Пънч и Джуди“. Някой викаше към мъченика да се махне и да не пречи на представлението. В отговор „мъртвецът“ вдигна ръце над главата си като маратонец, пресичащ финалната лента. От вътрешната страна на дясната му китка се виждаше тънка жичка, свързваща детонатора с експлозивите. Габриел не се нуждаеше от повече доказателства. Той бръкна в якето си и стисна дръжката на беретата. След това, докато „мъртвецът“ надаваше своя вик Аллаху акбар!, Габриел клекна на коляно и насочи оръжието към него. За негова радост тъкмо в този момент видимостта бе идеална. Нямаше риск за косвени жертви. Ала в мига, когато Алон се канеше да дръпне спусъка, нечии силни ръце натиснаха пистолета му надолу и двама мъже с тежестта си го повалиха и притиснаха към каменната настилка.

Още щом Габриел докосна земята, се разнесе силен тътен като от близка гръмотевица и той усети как над него преминава вълна от изгарящ въздух. В продължение на няколко секунди настана пълна тишина. След това започнаха виковете — първо един отделен писък, последван от всеобщи стонове. Габриел повдигна глава и видя картина, по-ужасна от най-лошите му кошмари. Навсякъде имаше части от тела и кръв. Багдад се бе пренесъл на Темза.