Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (28)

28.
Серенкур, Франция

Североизточните предградия на Париж сякаш нямаха край, но все пак постепенно жилищните блокове на простолюдието започнаха да се разреждат и тук-там да се виждат зелени пространства. Дори през зимата, когато небето бе прихлупено и натежало, френската провинция изглеждаше сякаш натъкмена за семеен портрет. Двете жени навлязоха в нея с черния майбах, не съпровождан от ескорт — или поне Зоуи не виждаше такъв. Началникът на охраната на Надия — Рафик ал Камал, чието лице бе с бледия цвят на пемза, седеше навъсен на предната седалка. Носеше обичайния си тъмен костюм, но без вратовръзка. Надия бе облякла разкошен кашмирен пуловер с кремав цвят, бежов велурен панталон по тялото и обувки с ниски токчета, подходящи за разходка из гориста местност. За да прикрие напрегнатостта си, тя говореше, без да спира. За французите. За ужасяващите модни тенденции миналата зима. За статия, която бе чела същата сутрин във „Файненшъл Таймс“, за окаяното състояние на икономиките в еврозоната. Топлината в колата беше тропическа. Зоуи се потеше под дрехите, докато на Надия сякаш й бе хладно. Ръцете й бяха странно бледи. Забелязвайки интереса на Зоуи, тя обясни, че това вероятно се дължи на влажното парижко време, за което продължи да говори чак докато един крайпътен знак не извести, че наближават Серенкур. Тъкмо в този момент ги изпревари мотоциклетист. Караше мощна японска машина, наведен напред в неудобна наглед поза. Той надзърна през прозореца на Зоуи, докато ги подминаваше, сякаш бе любопитен какви ли пътници ще види в толкова хубав автомобил, а после направи неприличен жест към шофьора и изчезна напред по мокрия път, вдигайки след себе си облаци от фини водни пръски. Привет, Михаил, помисли си Зоуи. Хубаво е да те видя отново.

Тя извади от дамската си чантичка телефона и набра номер. Гласът от другата страна й бе смътно познат. Разбира се, припомни си бързо. Принадлежеше на стария й приятел Томас Фаулър от Лондон. Томас, който бе натрупал състояние от инвестиции в бог знае какво. Томас, който се бил запознал с Надия преди няколко години в крайбрежно заведение в Сен Бартелеми. Томас, който сега диктуваше на Зоуи напътствия как да стигнат до неговия наскоро купен замък: надясно по Рю де Вексен, наляво по Рю де Вале, надясно по Рут дез Ед. Порталът бе от лявата страна на шосето, непосредствено след стария лозов масив. Не трябваше да обръщат внимание на знака, предупреждаващ за кучета. Той беше поставен, за да държи настрана натрапниците. Томас се тревожеше за сигурността си. И с основание.

Зоуи прекъсна връзката и върна телефона в чантичката си. Вдигайки поглед, забеляза, че Рафик ал Камал я наблюдава в огледалото за обратно виждане. Надия умислено гледаше през прозореца преминаващия пейзаж. Усмихни се, каза си Зоуи. В крайна сметка отиваме на парти. Важно е да се усмихваш.

* * *

Това, което се опитваха да направят, нямаше прецедент, не разполагаха с установена доктрина или предишен опит на Службата, на които да се опрат. По време на безкрайните репетиции Габриел го бе сравнил с продажбата на нова картина. Купувачът щеше да е Надия, а самият Габриел щеше да играе ролята на изложеното на статив произведение. Събитието щеше да се предхожда от кратко пътуване, бе обяснил той, което щеше да отведе Надия и екипа в не твърде далечното минало. Пътуването трябваше да се проведе особено внимателно. То трябваше да е достатъчно приятно, за да не се изплаши Надия, като през времетраенето му не биваше да й се оставя възможност да се върне обратно. Дори и Габриел, който бе измислил стратегията, не смяташе, че шансовете им за успех са повече от едно към три. Ели Лавон бе още по-песимистично настроен. Но за него, като специалист по библейските напасти, черногледството бе присъщо.

В този момент обаче опасността от провал беше последното, което занимаваше ума на Лавон. Навлечен с няколко ката вълнени дрехи, той вървеше бавно по затревения банкет на Рю де Вале с тояжка в ръката и витаеше сякаш из облаците. Спря за кратко, за да изгледа преминаващия майбах — би било странно да не го стори, — и не обърна никакво внимание на малкото рено, което следваше огромната лимузина като беден роднина. Зад реното не идваше никой. Тъкмо на това се надяваше Лавон. Той вдигна ръка пред устата си и като се престори, че кашля, предаде съобщение за Габриел, че целта се движи по план и че никой друг, освен техния екип, не я следи.

По това време майбахът вече бе свърнал по Рут дез Ед и с висока скорост префуча покрай старото лозе. После мина през внушителния портал на замъка и се отправи по дългата и права, насипана с чакъл алея, в чийто край ги очакваше Йоси в безделническа поза, каквато прилягаше на човек с много пари. Той не помръдна, докато колата не спря напълно, след което бавно се запъти към нея. Замръзна намясто, виждайки от колата да се появява Ал Камал, навъсен като буреносен облак. Саудитският охранител застана до колата и за няколко секунди очите му съсредоточено обходиха фасадата на внушителната сграда. После отвори задната врата точно на четиридесет и пет градуса. Надия излезе отвътре бавно и грациозно — първо стъпи с крак, обут в скъпа обувка, на чакъла, после постави обкичената си с бижута ръка на горния ръб на вратата, а когато се изправи, копринената й коса сякаш съсредоточи в себе си гаснещата светлина на следобеда.

По причини, които Габриел така и не сподели с останалите, той бе решил да запечата този момент на снимка, която до ден-днешен може да бъде намерена сред архивите на булевард „Цар Саул“. Заснета от Киара през един от прозорците на втория етаж, тя е съхранила момента, в който Надия прави първата си крачка през двора, придружена от Зоуи. Едната й длан е протегната неуверено към Томас Фаулър, а другата държи бутилка „Шато Латур“ за гърлото. Челото й е леко смръщено и в очите й може да се прочете, че вече го е разпознала. Защото преди време тя наистина бе срещнала този човек на остров Сен Бартелеми, в един очарователен малък ресторант със сенчеста веранда, гледаща към соленото мочурище на Салин. Надия си бе поръчала дайкири, а обгорелият от слънцето мъж седеше пред чаша бира на няколко маси от нея. Бе в компанията на оскъдно облечена жена с пясъчноруси коси и заоблени бедра — същата, която в този момент излезе от входа на основната сграда. Облеклото й не отстъпваше по нищо на дрехите на Надия. След минута тя вече стискаше дланта на гостенката и сякаш нямаше намерение да я пусне.

— Казвам се Джени Фаулър — представи се Римона Щерн. — Много се радвам, че решихте да приемете поканата ни. Моля, заповядайте вътре, преди всички да сме умрели от студ.

Първият етап от пътуването на Надия бе завършил. Всички заедно се отправиха към входната врата. Телохранителят понечи да тръгне с тях, но Надия дискретно го възпря, след което тихо му каза нещо на арабски. Ако смяташе, че домакините не са разбрали думите й, със сигурност се лъжеше. И двамата Фаулър отлично владееха арабски, владееше го и дребничката тъмнокоса жена, която ги очакваше под полилея в разкошното главно фоайе. Когато я видя, Надия отново леко сключи вежди, сякаш в съзнанието й изплува смътен спомен.

— Казвам се Ема — представи се Дина Сарид. — Приятелка съм на семейство Фаулър. Приятно ми е да се запознаем.

Надия пое протегнатата ръка, с което завърши следващия етап от пътуването си, и позволи на Дина да я въведе в сводестата зала. Пред редицата високи френски врати, загледана в красивата терасовидна градина, стоеше жена със светлоруса коса и кожа с цвят на алабастър. При звука на приближаващите стъпки тя бавно се обърна и изгледа продължително Надия с безизразните си сини очи. Не си направи труда да се представи с фалшиво име. Не би било уместно.

— Здравейте, Надия — най-накрая каза Сара Банкрофт. — Чудесно е, че се срещаме отново.

Надия отстъпи леко и за първи път на лицето й се изписа уплаха.

— Боже мой! — възкликна тя след миг колебание. — Нима наистина сте вие? Боях се, че сте…

— Мъртва?

Надия не отговори. Очите й се движеха бавно от лице на лице, преди накрая да се спрат на Зоуи.

— Знаете ли кои са тези хора?

— Разбира се.

— За тях ли работите?

— Работя за Си Ен Би Си в Ню Йорк.

— Тогава защо сте тук?

— Те искат да разговарят с вас. Нямаше друг начин.

Надия сякаш прие обяснението, поне на този етап. Погледът й отново обходи залата. Този път се спря на Сара.

— Не разбирам.

— Опитвате да промените ислямския свят, Надия. А ние желаем да ви помогнем.

— Но кои сте вие?

— Аз съм Сара Банкрофт. Американката, която продаде на баща ви картина на Ван Гог. След това той ми предложи работа като шеф на художествения му отдел. Придружих ви на ежегодното зимно пътешествие из Карибско море. След това се оттеглих.

— Таен агент ли сте? — попита Надия, но вместо отговор, Сара протегна ръка. Пътуването на Надия вече беше към края си. Оставаше й само още една спирка. Последното запознанство.