Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (57)

57.
Лангли, Вирджиния

Една от любопитните особености на дългата и легендарна кариера на Ари Шамрон беше, че той не бе прекарал почти никакво време в Лангли — нещо, което самият той считаше за едно от най-големите си постижения. Ето защо Шамрон бе разбираемо възмутен, когато Узи Навот се бе съгласил да разположи командния си пост в оперативния център на Лангли, наречен Рашидистан. Според Шамрон бе проява на слабост да се приеме американската покана — смъртен грях в света на шпионажа. Решението на Навот обаче бе основано на доста по-прагматични съображения. Американците не бяха техен враг — поне не тази вечер, — а освен това разполагаха с технологични възможности, които бяха прекалено полезни, за да ги откаже човек единствено заради професионалната си гордост.

Като малък жест към Шамрон от Рашидистан бяха отстранени всички ненужни служители и бяха оставени само най-важните и калени в битки оперативни работници. Около 21 часа дубайско време повечето от тях се суетяха притеснено в средата на помещението, където Шамрон, Навот и Ейдриън Картър следяха данните, постъпващи от екипа в „Бурж ал Араб“. В момента Надия ал Бакари отиваше към фоайето, придружавана от предания си телохранител Рафик ал Камал. Тримата дългогодишни шпиони чуха как Надия и Ал Камал закрачиха през високото 180 метра преддверие на хотела. Източникът на аудиосигнала бе „Блекбъри“-то в чантата „Прада“.

Точно в 21,04 часа местно време микрофоните предадоха кратък разговор между Надия и нейния банкер Самир Абас. Тъй като той се проведе на разговорен арабски, Картър не разбра и думичка. Различно обаче беше положението при Навот и Шамрон.

— Е? — поинтересува се Картър.

— Качва се нагоре да се срещне с някого — каза Навот. — Дали е Малик ал Зубаир или Някой ал Никой, тепърва ще се разбере.

— Успяхте ли да чуете номера на стаята?

Узи кимна.

— Да го изпратим ли на Габриел?

— Няма нужда.

— И той ли го е чул?

— Съвсем ясно.

* * *

Вратите на асансьора се отвориха беззвучно. Надия позволи на Абас и Ал Камал да излязат първи в коридора, а после ги последва. Странно, но не изпитваше никакъв страх. Само решителност, с каквато бе провела първата си важна бизнес среща, след като бе утвърдила контрола си върху „Ей Ей Би Холдингс“. Немалко от хората в екипа на баща й тайно бяха хранили надеждата, че тя ще се провали — а имаше и такива, които дори бяха съзаклятничили срещу нея, — ала Надия бе изненадала абсолютно всички. В сферата на бизнеса тя се бе доказала като равна на баща си. А сега се налагаше да му бъде достоен заместник и в една друга област от неговия живот, за която никога не бяха се появявали материали на страниците на „Форбс“ или „Уолстрийт Джърнъл“. Всичко ще продължи няколко минути, напомни си тя. Само толкова. Няколко минути в един от най-сигурните хотели в света — и едно чудовище, оцапано с кръвта на хиляди жертви, щеше да си получи заслуженото.

Абас се спря пред апартамент 1437 и почука така деликатно, както Есмералда всяка сутрин почукваше по вратата на Надия в Париж. Съвсем неочаквано тя се сети за часовника „Томас Томпиън“ на масичката до леглото си и за многобройните фотографии със сребърни рамки на баща си. Докато очакваше да се отвори вратата, взе решение най-сетне да даде този часовник за поправка. Освен това се зарече да се отърве от всичките фотографии. След тази вечер, помисли си тя, щеше най-после да сложи край на преструвките. Времето й на земята бе ограничено, а тя нямаше никакво желание да прекарва остатъка от дните си с навъсения образ на един убиец.

Когато Абас почука за втори път, вратата се отвори наполовина, разкривайки широкоплещест мъж, облечен в белите кандура и гутра, характерни за поданиците на емирството. Носеше тъмни очила със златни рамки, а добре подрязаната му брада леко сивееше в долния край. В средата на плоското му чело ясно личеше молитвен белег зебиба. Лицето му никак не приличаше на образите, които Надия бе разглеждала в Лондон.

Той отвори вратата с още няколко сантиметра и само с движение на очите покани Надия да влезе. Позволи на Рафик ал Камал да я последва, но нареди на Абас да се върне във фоайето. Акцентът на мъжа беше на обитател на Горен Египет^[1]. Зад него стояха още двама мъже в безупречно бели роби и кърпи на главата. Те също носеха слънчеви очила с позлатени рамки и имаха добре оформени посивяващи бради. Когато вратата се затвори, египтянинът вдигна ръка към ухото си и тихо каза:

— Мобилния телефон, моля.

Надия извади своето „Блекбъри“ от чантата си и му го подаде. Египтянинът го предаде на единия от клонингите си, който го разглоби с вещината на човек, добре запознат с технологиите.

— А сега вашия — каза Надия с ясен глас. Кимна и към другите двама, добавяйки: — Както и техните.

Широкоплещестият египтянин очевидно не бе свикнал жена да се обръща към него по какъвто и да било друг начин, освен с пълно покорство. Той погледна двамата си колеги и с кимване им нареди да изключат мобилните си телефони. Те го сториха без възражения.

— Приключихме ли? — запита Надия.

— Телефона на вашия охранител — каза той. — И чантата ви.

— Какво за чантата ми?

— Ще се чувстваме по-спокойни, ако я оставите до вратата. Уверявам ви, че нищо няма да се случи с ценностите ви.

Надия остави дамската си чанта да се смъкне от рамото й по начин, който ясно показваше, че търпението й започва да се изчерпва.

— Не разполагаме с цяла вечер, братя. Ако искате да преговаряте с мен за ново дарение, предлагам да започваме.

— Простете ни, госпожице Ал Бакари, но нашите врагове разполагат с огромни технически възможности. Със сигурност жена с вашето положение знае какво може да се случи, ако човек прояви небрежност.

Надия погледна Ал Камал, който изключи и своя телефон.

— Доколкото знам, предпочитате вашият охранител да присъства на срещата — каза египтянинът.

— Не предпочитам — отвърна Надия. — Настоявам да присъства.

— Доверявате ли му се? — запита той, поглеждайки Рафик ал Камал.

— Поверила съм живота си в неговите ръце.

— Много добре — отговори той. — Насам, ако обичате.

Тя последва тримата мъже в роби към салона на апартамента, където в сумрака ги очакваха още двама мъже в характерните за емирството одежди. Единият седеше на кушетка и гледаше новинарската емисия по „Ал Джазира“ за последните атентати в Пакистан. Другият се наслаждаваше на гледката с небостъргачите покрай булевард „Шейх Зайед Роуд“. Той се извърна бавно и изгледа Надия през тъмните си очила със златни рамки. Не каза нищо. Надия също. В този момент тя не бе сигурна, че въобще е способна да говори.

— Какво има, госпожице Ал Бакари? — попита я той на йордански арабски.

— Просто ми заприличахте на един човек, който работеше за баща ми — отвърна тя без колебание.

Известно време той остана мълчалив. Накрая погледна телевизионния екран и каза:

— Току-що изпуснахте репортажа за себе си във вечерната емисия. Днес сте имали доста натоварен ден. Моите комплименти, госпожице Ал Бакари. Баща ви щеше да го изиграе по същия начин. Доколкото съм чувал, той е умеел добре да съчетава законния бизнес със зекят.

— Научил ме е добре.

— Наистина ли смятате да го изградите?

— Комплекса ли? — Тя сви рамене неопределено. — Последното, от което се нуждае Дубай в момента, е още един хотел.

— Особено такъв, в който се поднася алкохол и се позволява на пияни чужденци да се разхождат по плажа полуголи.

Надия не отвърна, само изгледа другите мъже в стаята.

— Просто мерки за сигурност, госпожице Ал Бакари. Стените имат не само уши, а и очи.

— Мерките ви имат ефект — каза тя, взирайки се право в очите му. — Все още не сте ми казали името си.

— Можете да ме наричате господин Дарвиш.

— Времето ми е ограничено, господин Дарвиш.

— Един час, предадоха ми моите хора.

— Вече петдесет минути — рече Надия, поглеждайки часовника си.

— Нашето начинание понесе сериозни поражения.

— И аз така чух.

— Нуждаем се от допълнително финансиране, за да си стъпим на краката.

— Дадох ви няколко милиона лири.

— Опасявам се, че почти всички от тях бяха замразени или конфискувани. Ако искаме да възстановим организацията си, особено на Запад, ще се нуждаем от още средства.

— А защо трябва да възнаграждавам вашата некомпетентност?

— Уверявам ви, госпожице Ал Бакари, че се поучихме от грешките си.

— Какви промени сте замислили?

— Подсилена вътрешна сигурност, съчетана с агресивен план за обединяване на силите с нашите съперници.

— Разрастване? — попита тя.

— Ако не се разрастваш, госпожице Ал Бакари, загиваш.

— Слушам ви, господин Дарвиш.

* * *

След като телефонът на Надия бе изключен, а чантата й бе оставена на пода до входната врата, аудио предаването от срещата в апартамент 1437 на „Бурж ал Араб“ буквално се осигуряваше от дрехите на гърба й. Макар че вплетеният в плата предавател имаше съвсем близък обхват, сигналът му стигаше до четиридесет и втория етаж на хотела. Там, зад вратата, заключена с две ключалки и барикадирана с мебели, Габриел и Ели Лавон очакваха компютрите им да установят истинското име на човека, който се бе представил като господин Дарвиш. За софтуера за гласова идентификация първите няколко секунди от срещата бяха недостатъчни. После обаче господин Дарвиш започна да говори за пари и програмата започна бързо да сравнява неговия глас със записите в базата данни. Габриел имаше доверие на компютрите, не изпитваше никакви съмнения. Убиецът вече бе разкрил името си — ако не с гласа си, то поне с четирите цифри на номера на стаята, в която се провеждаше срещата. Нямаше нужда Габриел да ги събира, изважда, умножава или пренарежда по какъвто и да било начин. Трябваше единствено да ги раздели на две групи — 14,37 — точният час, в който Фарид Хан бе взривил своята бомба в Ковънт Гардън Маркет.

Пет минути след като Надия влезе в апартамента, компютърът беше готов с резултата. Габриел вдигна кодираната радиостанция до устните си и инструктира членовете на своя екип да се подготвят за изпълнение на присъдата. Човекът на срещата наистина беше Малик, каза им той, и дано Господ бъде милостив към всички.