Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (59)

59.
Хотел „Бурж ал Араб“, Дубай

Подробностите около заминаването на Надия ал Бакари от хотел „Бурж ал Араб“ бяха уредени не от екипа на Габриел, а от Мансур, който отговаряше за транспорта в „Ей Ей Би Холдингс“. Тя нямаше какво да взема от стаята си, понеже Мансур вече се бе погрижил за багажа й. Нямаше и сметки за плащане, тъй като всичките вече бяха изпратени до централата на „Ей Ей Би Холдингс“ в Париж. Надия трябваше единствено да се придвижи до кръговата алея пред главния вход на „Бурж ал Араб“, където я чакаше автомобилът й. Когато се настани на задната седалка, тя помоли шофьора и Рафик ал Камал да я оставят за момент насаме. Щом остана сама, Надия набра номер, запаметен в нейното „Блекбъри“. От другата страна на линията отговори Габриел на арабски:

— Опишете ми как изглежда.

— Бяла кандура. Бяла гутра. Тъмни очила със златни рамки. Подстригана брада, прошарена на върха.

— Чудесно се справихте, Надия. Тръгвайте към летището. Прибирайте се у дома.

— Изчакайте! — прекъсна го тя. — Трябва да ви кажа и още нещо.

* * *

Макар Надия да не знаеше, Габриел седеше във фоайето с вид на човек, който е дошъл в Дубай по-скоро по работа, отколкото за удоволствие. Което си беше истина. На масата пред него имаше лаптоп, а в ухото му — безжична слушалка за мобилен телефон, която в действителност беше предавател. По него той съобщи на многобройния си екип, че операцията току-що е ударила на камък.

* * *

Надия почука по прозореца с „Блекбъри“-то и даде знак, че е готова за тръгване. Няколко секунди по-късно, докато преминаваха по моста, който свързваше „Бурж ал Араб“ със сушата, Рафик ал Камал я попита:

— Има ли нещо, което трябва да знам?

— Тази среща не се е състояла.

— Коя среща? — попита охранителят.

Надия се усмихна уморено.

— Предай на Мансур, че пътуваме към летището. Да изтегли колкото може по-рано часа на излитане. Искам да се прибера в Париж колкото е възможно по-скоро.

Рафик ал Камал извади мобилния си телефон и набра номера на Мансур.

* * *

— Може би Аллах наистина е на негова страна — каза Ейдриън Картър.

Той не можеше да повярва на последната информация на Габриел от Дубай. Според нея Малик ал Зубаир, повелителят на тероризма, всеки момент щеше да излезе от „Бурж ал Араб“, заобиколен от четирима свои напълно идентични двойници.

— Боя се, че Аллах няма пръст в това — рече Навот. — Малик мери сили с най-добрите разузнавателни служби в света вече няколко години. Знае много добре как се играе тази игра.

Навот погледна към Шамрон, който нервно въртеше старата си запалка „Зипо“ между пръстите.

— Имаме четири автомобила пред хотела — каза Навот. — Според нашите оперативни правила, с тях можем да проследим една кола. Най-много две. Ако петима идентични на външен вид мъже се качат в пет еднакви коли… — Той не довърши мисълта си. — Може би е време да помислим как да изтеглим хората си, шефе.

— Употребихме изключително много усилия, за да разположим екип в Дубай тази вечер, Узи. Може би е най-добре да ги оставим поне още малко там, в случай че на някого се удаде да зърне лицето на Малик. — Ари погледна редицата часовници по стените на Рашидистан и попита: — Какво е положението със самолета на Надия?

— Зареден е и е готов за отлитане. Хората й вече се качват на борда.

— А къде е самата звезда на представлението в момента?

— Пътува на североизток по Шейх Зайед Роуд със седемдесет и четири километра в час.

— Може ли да я видя?

Картър грабна един телефон. Няколко секунди по-късно на екраните на стената се появи мигаща червена светлинка, която се придвижваше на североизток по инфраструктурата на град Дубай. Шамрон продължи тревожно да върти запалката си, загледан в равномерното движение на светлинката.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

* * *

Първият „Рейндж Роувър“ спря на алеята пред „Бурж ал Араб“ две минути след заминаването на Надия. Веднага след него дойде и втори, последван от един „Мерцедес GL“ и два джипа „Денали“. Габриел посегна към радиостанцията си, но тъкмо в този момент чу гласа на Михаил:

— Излизат.

Габриел не попита колко са. И сам знаеше отговора. Отпред чакаха пет автомобила за петима мъже. Алон трябваше да разпознае Малик още преди петимата да са излезли от хотела. Имаше само един начин това да стане. Той издаде заповедта.

— Те са петима, а аз съм сам — отвърна Михаил.

— Колкото повече говориш, толкова повече нараства вероятността да го изпуснем.

Михаил не каза нищо повече. Габриел хвърли поглед към лаптопа си, за да провери местоположението на Надия.

Беше преполовила разстоянието до летището.

* * *

Михаил бързо прибра нещата си и излезе в коридора. Глокът беше със завинтен заглушител и втъкнат в колана на кръста му. Във външния джоб на якето му имаше пълна спринцовка. Той погледна надясно и видя петимата мъже в бели дрехи да свиват зад ъгъла към площадката пред асансьора. Тръгна след тях с нормална крачка, но забърза, когато чу приближаващата кабинка. Когато излезе на площадката, петимата мъже вече бяха влезли в асансьора, а лъскавите му врати започваха да се затварят. Той успя да се промъкне между тях и след като смотолеви някакво извинение, застана непосредствено пред вратите, които се затвориха за втори път. В отразяващата им повърхност виждаше зад себе си петима идентично изглеждащи мъже. Пет еднакви леко прошарени бради. Пет чифта еднакви очила със златни рамки. Пет белега от допира с молитвеното килимче. Имаше обаче една разлика. Четирима се взираха право в Михаил. Петият гледаше в обувките си.

Малик…

* * *

Двайсет и два етажа по-нагоре Самир Абас, човекът, който набираше средства за глобалното джихадистко движение, наваксваше с някои от задачите си за Трансарабска банка, когато на вратата му се почука. Той очакваше това почукване. Египтянинът го бе предупредил, че ще изпрати някого след края на срещата с Надия. Оказа се, че е изпратил не един, а двама души. Бяха облечени като поданици на емирството, но акцентът им ги издаваше, че са йорданци. Абас ги покани вътре без колебание.

— Добре ли мина срещата? — запита той.

— Много добре — каза по-възрастният от двамата мъже. — Госпожица Ал Бакари се съгласи да направи дарение за нашата кауза. Има няколко подробности, които се налага да обсъдим с вас.

Абас се обърна, за да ги покани да се настанят. Едва когато усети гаротата да се врязва в шията му, той осъзна своята грешка. Неспособен да си поеме дъх или да издаде какъвто и да било звук, Самир отчаяно заопитва да хване с пръсти тънката метална жица, която вече бе дълбоко в плътта му. Недостигът на кислород бързо изсмукваше силите му и той не съумя да окаже почти никаква съпротива, докато мъжете го притискаха с лице към пода. В този момент Абас усети как още нещо се врязва в шията му и осъзна, че двамата възнамеряват да отрежат главата му. Такова беше наказанието за неверниците, изменниците и враговете на джихада. Самир Абас всъщност не беше нито едно от трите. Беше истински вярващ, таен воин в армията на Аллах. Само след броени секунди обаче, поради неясни за него причини, той щеше да стане шахид.

За свое облекчение Абас започна да губи съзнание. Помисли си за парите, които беше скрил в килера на своя апартамент в Цюрих, и изпита тайна надежда, че Джохара или децата му някой ден ще ги открият. После се насили да стои неподвижен и да се предаде на волята на Аллах.

Ножът направи още няколко мощни движения. Пред очите на Самир сякаш избухна ярка бяла светлина и той си помисли, че вижда рая. После светлината угасна и не последва нищо.