Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (3)

3.
Сейнт Джеймс, Лондон

По-късно контратерористичният отдел на лондонската полиция щеше да вложи ценно време и усилия да открие Габриел Алон, легендарния, но своенравен син на израелското разузнаване, който официално се бе оттеглил и водеше скромен живот в Обединеното кралство. По думите на неговите любопитни съседи, броени минути след изгрев-слънце той бе излязъл от къщата си в Корнуол и заедно с красивата си италианска съпруга — Киара, заминал някъде със своя „Рейндж Роувър“. С помощта на оруелската мрежа от камери за видеонаблюдение британските власти установиха, че двамата бяха стигнали до центъра на Лондон за почти рекордно време и като по чудо бяха съумели да открият място за паркиране на площад „Пикадили“. Оттам се бяха придвижили пеш до „Мейсънс Ярд“ — спокоен павиран вътрешен площад с търговски обекти в квартал Сейнт Джеймс — и бяха позвънили на вратата на галерията „Ишърууд Файн Артс“. Според охранителната камера в двора двамата бяха влезли вътре точно в 11,40 часа лондонско време, въпреки че Маги, поредната посредствена секретарка на господин Ишърууд, погрешно бе вписала в своя бележник 11,45 ч.

Занимаваща се с продажба на картини с музейно качество на стари италиански и холандски майстори още от 1968 г., галерията някога бе заемала елитно място на Ню Бонд Стрийт в Мейфеър. Впоследствие изместена от магазини на „Ермес“, „Бърбъри“ и „Картие“, бе й се наложило да се приюти в запусната триетажна сграда, някогашен склад на „Фортнъм и Мейсън“. На фона на безчестието и интригите сред обитателите на квартал Сейнт Джеймс галерията се възприемаше като сцена за доста сполучлив театър — съчетание от комедия и трагедия, поразителни възходи и стремглави падения, винаги с привкус на конспирация. До голяма степен това се дължеше на личността на собственика. Джулиан Ишърууд бе обременен с един почти фатален за всеки търговец на произведения на изкуството недостатък — повече обичаше да притежава картините, отколкото да ги продава. В резултат на това галерията бе задръстена с така наречената в този бранш „мъртва стока“ — произведения, за които никой никога нямаше да плати подобаваща цена. Според слуховете личното състояние на Ишърууд можеше да си съперничи с това на британското кралско семейство. Дори и Габриел, който реставрираше творби за галерията вече над трийсет години, имаше само бегла представа за имуществото на Ишърууд.

Завариха го в кабинета му — висок и като че ли леко нестабилен, той се бе облегнал с лакти на бюрото си, отрупано със стари каталози и монографии. Носеше сив костюм на бели райета и бледолилава вратовръзка, подарена му предната вечер от последната му любовница. Както обикновено, изглеждаше, сякаш има лек махмурлук — нещо, което съвсем целенасочено се опитваше да постигне. Бе вперил тъжни очи в телевизора.

— Предполагам, че сте чули новините?

Габриел кимна бавно. Двамата с Киара бяха изслушали първите репортажи по радиото, преминавайки с колата през западните лондонски предградия. Образите на екрана удивително съответстваха на представата, която си бе оформил Габриел от чутото: мъртви тела, покрити с найлон; окървавени оцелели; очевидци, ужасено скрили лица в дланите си. Винаги бе едно и също. И сигурно никога нямаше да се промени.

— Само преди седмица обядвах във „Фуке“ с един клиент — рече Ишърууд и прокара пръсти през дългите си прошарени коси. — Разделихме се точно на мястото, където се е взривил този маниак. Ами ако клиентът ми бе насрочил срещата за днес? Сигурно и аз щях…

Ишърууд не довърши мисълта си. Нормална реакция след такъв атентат, помисли си Габриел. Живите неизменно се опитват да открият някаква връзка с мъртвите, колкото и далечна да е тя.

— Атентаторът в Копенхаген е убил деца — продължи Ишърууд. — Бихте ли ми обяснили какво може да се постигне с избиването на невинни деца?

— Страх — отвърна Габриел. — Искат да всеят страх у нас.

— Но кога ще свърши това? — попита Ишърууд, поклащайки глава омерзено. — Кога, за бога, ще приключи тази лудост?

— Ти би трябвало по-добре да знаеш отговора на този въпрос, Джулиан — отбеляза Габриел, а после сниши глас и добави: — В края на краищата следиш тази война отблизо вече толкова време.

Ишърууд се усмихна меланхолично. Неговото типично английско име и английската му осанка прикриваха факта, че по произход всъщност не беше англичанин. По националност и по паспорт той бе британски гражданин, ала по рождение беше германец, по възпитание — французин, а по изповедание — евреин. Само шепа негови приятели знаеха, че Ишърууд живее в Лондон от 1942 г., след като е бил пренесен през заснежените Пиренеи от двама баски овчари. А също и че неговият баща — известният парижки търговец на произведения на изкуството Самуел Исаковиц — е загинал в лагера на смъртта Собибор^[1] заедно с майка му. Въпреки че Ишърууд винаги ревниво бе пазил тайните на своето минало, историята за драматичното му избавление от окупираната от нацистите Европа бе достигнала до израелските разузнавателни служби.

Затова в средата на седемдесетте години на миналия век, по време на вълна от палестински терористични нападения срещу израелски цели в Европа, той беше привлечен като саян — доброволен сътрудник. Задачата на Ишърууд беше една-единствена: да подпомага изграждането и поддържането на оперативно прикритие на екзекутора Габриел Алон, който се представяше за реставратор на картини.

— Само не забравяй едно — каза Ишърууд, — че сега работиш за мен, а не за тях. Това не е твой проблем, приятелю. Вече не е. — Той насочи дистанционното към телевизора и картината, отразяваща хаоса в Париж и Копенхаген, изчезна от екрана, поне за момента. — Да погледаме нещо по-приятно, а?

Ограниченото пространство в галерията бе принудило Ишърууд да устрои своето владение вертикално. На приземния етаж бяха складовете, на втория — офисът, а на третия бе разположена великолепната изложбена зала, уредена по модел на прочутата парижка галерия на Пол Розенберг, където Джулиан бе прекарал много вълнуващи часове като малък.

Когато влязоха в залата, обедното слънце нахлуваше през таванския прозорец, осветявайки голяма маслена картина, поставена на покрит със зелено сукно статив. Изобразяваше Мадоната с младенеца и Мария Магдалина на фона на вечерен пейзаж — без съмнение творба на художник от Венецианската школа. Киара свали дългото си кожено палто и приседна на една отоманка — сякаш музеен експонат, — поставена в центъра на стаята. Габриел застана пред картината, леко наведе глава встрани и подпря с една ръка тясната си брадичка.

— Къде я намери?

— В една голяма кариера за варовик на брега на Норфък.

— Кариерата има ли си собственик?

— Държи да остане анонимен. Ще отбележа само, че произхожда от благороднически род, притежава огромно по размер недвижимо имущество, но паричните му спестявания се топят обезпокоително бързо.

— И е предложил да ти продаде няколко картини, за да се задържи на повърхността още някоя година.

— С неговите темпове на харчене, бих му дал най-много още два месеца.

— Колко му плати за картината?

— Двайсет хиляди.

— Колко щедро от твоя страна, Джулиан. — Габриел погледна Ишърууд в очите и добави: — Предполагам, че си взел и други картини?

— Още шест без никаква стойност — призна Ишърууд. — Но ако интуицията не ме е подвела относно тази творба, инвестицията си заслужава.

— Произход? — запита Габриел.

— Закупена е във Венето^[2] от един от предшествениците на собственика по време на пътешествие из Стария континент в началото на деветнайсети век. След това била предавана по наследство.

— Кой се предполага, че е авторът?

— Приписва се на работилницата на Палма ил Векио.

— Нима? — скептично запита Габриел. — Кой го твърди?

— Италианският експерт, който бе посредник при продажбата.

— Да не е бил слепец?

— Само с едното око.

Габриел се усмихна. Много от италианците, консултиращи британските благородници, всъщност бяха шарлатани, пласиращи копия без стойност, твърдейки, че са на майстори от Флоренция и Венеция. От време на време се случваше обаче и те да допуснат грешка. Ишърууд подозираше, че именно такъв беше случаят с творбата на статива. Габриел бе на същото мнение. Той прокара показалеца си по лицето на Магдалина, оставяйки следа в дебелия слой мръсотия.

— Ако питаш мен, била е окачена в някоя каменовъглена мина.

Той опита с нокът обезцветения лак. По всяка вероятност покритието бе от мастикс^[3] или дамара^[4], разредени с терпентин. Отстраняването му сигурно щеше да е трудоемък процес, макар и с помощта на внимателно подготвена смес от ацетон, метилпрокситол и минерален спирт. Габриел можеше само да гадае какви ужаси го очакваха отдолу, след като отстранеше стария лак: цели архипелази от пентименто; огромни повърхности, покрити от пукнатини и гънки; липси на боя, прикрити при предишни реставрации. За капак на всичко, и платното беше много пострадало с времето. Решението бе да се приложи рискована процедура, включваща нагряване, овлажняване и натиск.

Всеки реставратор, който някога се бе захващал да възстановява картина посредством тази техника, си беше патил. Преди години по този начин Габриел бе съсипал голяма част от една творба на Доменико Дзампиери, защото бе използвал ютия с неизправен температурен датчик. Макар и съвършена за необученото око, напълно реставрираната картина накрая можеше да се смята за съвместно творение на Дзампиери и Габриел Алон.

— Е? — попита Ишърууд отново. — Кой е нарисувал проклетата картина?

Габриел се замисли театрално.

— За да се изкажа категорично за авторството, ще ми е необходим рентгенов анализ.

— Днес следобед моят човек ще дойде, за да вземе картините. Но и двамата с теб отлично знаем, че не са ти необходими такива неща, за да изкажеш предварително становище. С теб си приличаме, хлапе. Работиш с картини открай време. Имаш око на експерт.

Габриел извади лупа от джоба на якето си и през нея заразглежда внимателно щрихите. После леко се приведе напред, усещайки своята деветмилиметрова берета да се притиска към левия му хълбок. След като бе сътрудничил на британските тайни служби за саботирането на иранската ядрена програма, сега му бе позволено непрекъснато да носи оръжие от съображения за безопасност. Освен това му беше издаден британски паспорт, който можеше да използва при пътувания зад граница, при условие че не изпълняваше поръчки за бившите си работодатели. Такава вероятност и не съществуваше. Славната кариера на Габриел Алон най-сетне бе приключила. Той вече не беше израелският ангел на отмъщението. Сега беше реставратор на картини, работещ за галерията „Ишърууд Файн Артс“, а неговият дом бе Англия.

— Имаш предположение — рече Ишърууд. — Съзирам го в зелените ти очи.

— Така е — отговори Габриел, все още разглеждайки щрихите, — но най-напред бих потърсил второ мнение.

Той погледна Киара през рамо. С леко отнесено изражение тя си играеше с кичур от своите буйни коси. Както бе седнала в момента, поразително приличаше на жената от картината. Това не беше толкова изненадващо, помисли си Габриел. Потомка на прокудени през 1492 г. от Испания евреи, Киара беше израснала на мястото на някогашното венецианско гето. Беше напълно възможно някои от нейните предци да са били модели за майстори като Белини^[5], Веронезе^[6] или Тинторето^[7].

— Какво смяташ? — попита я той.

Киара се изправи, застана до Габриел пред платното и зацъка неодобрително с език, преценявайки окаяното му състояние. Макар в университета да бе специализирала история на Римската империя, с течение на времето, помагайки на Габриел в много от реставрациите, тя бе придобила впечатляващи знания и за историята на изкуството.

— Отличен пример за Sacra Conversazione, или „Свещен разговор“. Идиличен сюжет, при който обектите са изобразени на фона на красив пейзаж. Както всеки невежа знае, Палма ил Векио се приема за създател на този художествен похват.

— Какво мислиш за майсторството на рисунъка? — попита Ишърууд като адвокат, който насочва разпитван свидетел.

— Твърде високо е за Палма — отговори Киара. — Неговата палитра е без конкуренция, но той така и не си създава име на кой знае какъв майстор на рисунъка. Дори и сред съвременниците си.

— А жената, позирала за Мадоната?

— Ако не бъркам, което е малко вероятно, името й е Виоланте. Била е модел за доста от творбите на Палма. По същото време обаче във Венеция има и друг известен художник, който също я е предпочитал. Той се казва…

— Тициано Вечелио — довърши мисълта й Ишърууд.

— Познат още и като Тициан.

— Поздравления, Джулиан! — каза Габриел с усмивка.

— Сдобил си се с творба на Тициан за някакви си двайсет хиляди лири. Сега остава да намериш и реставратор, който би могъл да й върне предишния блясък.

— Колко? — попита Ишърууд.

Габриел смръщи чело.

— Ще се наложи доста да се поработи.

— Колко? — повтори Ишърууд.

— Двеста хиляди.

— Друг би могъл да свърши работата за половината от тази сума.

— Така е. Но и двамата помним какво се случи последния път, когато избра друг.

— Кога най-скоро можеш да започнеш?

— Ще трябва да погледна графика си, преди да поема ангажимент.

— Ще ти дам сто хиляди в аванс.

— В такъв случай започвам веднага.

— Още вдругиден ще я изпратя в Корнуол — каза Ишърууд. — Въпросът е кога ще си я получа обратно.

Габриел не отговори. Вгледа се за миг в часовника си, сякаш учуден, че бе престанал да отчита точно времето, а сетне замислено вдигна лице към таванския прозорец.

Ишърууд внимателно постави длан на рамото му.

— Това вече не е твой проблем, хлапе — рече той. — Запомни го.