Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (19)

19.
Волта парк^[1], Вашингтон

Габриел изчака до изгрев-слънце, преди да се обади на Ейдриън Картър. Самият Картър вече бе на път за Лангли — първата спирка от предстоящия безумно дълъг ден. Включваше сутрешен отчет при закрити врати в Капитолия, обяд с делегация от гостуващи тайни агенти от Полша и накрая заседание за изграждане на контратерористична стратегия в Ситуационната зала на Белия дом, ръководено лично от Джеймс Маккена. Малко след осемнайсет часа същата вечер, изтощен и обезсърчен, Картър слезе от бронирания си Кадилак „Ескалейд“ на Кю Стрийт и влезе в сумрачния Волта Парк. Габриел го очакваше на една пейка край тенис кортовете. Беше вдигнал яката си заради вечерния хлад. Картър седна до него. Бронираният автомобил остана да го чака на улицата, небиещ на очи колкото заседнал на брега кит.

— Нещо против? — попита Картър, изваждайки от джоба на палтото си лула и кесийка с тютюн. — Имах тежък следобед.

— Заради Джеймс Маккена ли?

— Всъщност президентът реши да ни удостои с присъствието си. Но се опасявам, че не се вълнуваше особено от онова, което имах да кажа. — Картър сякаш полагаше значителни усилия да се съсредоточи върху задачата да натъпче лулата си. — Имал съм привилегията да бъда мъмрен от цели четирима президенти по време на службата ми за благото на нашата велика страна. И преживяването никога не е особено приятно.

— Какъв е проблемът?

— Агенцията за национална сигурност напоследък попада на разговори за предстоящи атентати. Президентът настояваше да научи точните подробности, включително мястото, времето и вида на взривните устройства. Не успях да му дам отговор и това го раздразни. — Картър запали лулата си и огънят за кратко освети измъченото му лице. — Преди дванайсет часа сигурно щях да твърдя, че тези разговори са просто празни приказки. Но сега знам, че срещу нас е Малик ал Зубаир. И не съм така оптимистично настроен.

— Когато контратерористите проявяват оптимизъм, обикновено загиват невинни хора.

— Винаги ли си така жизнерадостен?

— Последните няколко дни бяха доста дълги.

— Доколко сигурна е Дина, че наистина е той?

Габриел изложи основните й аргументи: неуспешния опит да получи подкрепа от Бин Ладен, срещата в апартамента на Кемел Арвиш в Аман, уникалния замисъл и направа на поясите с експлозиви на Малик. Картър не поиска допълнителни доказателства. Преди бе вземал решения въз основа на далеч по-малко основания, а и очакваше този момент от доста време. Малик бе от терористите, които най-много плашеха Картър. А съюзът между Малик и Рашид беше сбъднат кошмар.

— За протокола — отбеляза той, — никой в Контратерористичния център досега не е открил връзка между Рашид и Малик. Дина е първата.

— Както обикновено.

— И какво може да стори човек на моето място с подобна информация? Да я изпрати за анализ на Контратерористичния център? Да съобщи на началника си и на президента?

— По-скоро да си замълчи, за да не съсипе операцията ми.

— За коя операция става въпрос?

Габриел се изправи и предложи на Картър да се преместят на друга пейка над баскетболното игрище. Когато отидоха там, той се наведе към ухото на Ейдриън и му изложи плана, докато една празна люлка тихо поскръцваше на лекия вятър.

— Всичко това ми намирисва на Ари Шамрон.

— С основание.

— Какво сте намислили? Анонимно дарение за ислямска фондация?

— Всъщност имаме предвид нещо малко по-целенасочено.

— Пряко попълване на хазната на Рашид?

— Нещо подобно.

Повей на вятъра раздвижи дърветата в парка и от клоните им западаха листа. Картър махна с ръка едно жълто листо от рамото си и каза:

— Ще отнеме твърде много време.

— Търпението е добродетел, Ейдриън.

— Не и във Вашингтон. Тук вършим нещата бързо.

— Имаш ли по-добра идея?

С мълчанието си Картър показа, че няма.

— Би било интересно — призна след малко той. — Или по-скоро адски извратено. Ако действително станем основен източник за финансиране на мрежата на Рашид…

— Тогава ще ги притежаваме, Ейдриън.

Картър изтърси лулата си, почуквайки я в ръба на пейката, а после бавно я натъпка отново.

— Да не избързваме. Целият този разговор би си останал напълно хипотетичен, ако не успееш да убедиш някой добронамерен мюсюлманин с имидж на джихадист да работи с теб.

— Не съм казвал, че ще е лесно.

— Но явно имаш някого предвид.

Габриел хвърли поглед към баскетболното игрище, където един от охранителите на Картър крачеше бавно.

— Какво има? — запита Картър. — Нямаш ли ми доверие?

— Не става дума за теб, Ейдриън. А за онези осемстотин хиляди души във вашата разузнавателна общност, които имат достъп до засекретена информация.

— Все още умеем да ограничаваме достъпа до информацията по отдели.

— Кажи това на вашите приятели и съюзници, които допуснаха да развивате проекти на черно на тяхна почва. Убеден съм, че сте им обещали програмата да остане в пълна тайна. Уви, сега за нея може да бъде прочетено на първа страница на „Уошингтън Поуст“.

— Така е — мрачно потвърди Картър. — Спомням си, че четох нещо за това.

— Човекът, когото имаме предвид, идва от държава, с която имате близки връзки. Ако се разчуе, че въпросната личност работи с нас… — Габриел замълча за миг. — Да кажем, че последиците няма да се ограничат единствено до неприятни репортажи в пресата. Може да загинат още хора, Ейдриън.

— Поне ми кажи каква ще е следващата ви стъпка.

— Трябва да се свържа с една позната в Ню Йорк.

— Познавам ли я?

— Само по име. Преди време беше разследващ репортер за „Файненшъл Джърнъл“ в Лондон. Понастоящем работи за Си Ен Би Си.

— Имаме правило да не работим с репортери.

— Но ние нямаме. А както и двамата добре знаем, тази операция е израелска.

— Внимавайте къде стъпвате. Не искам да станете тема на вечерните новини.

— Имаш ли и друг полезен съвет?

— Разговорите, които записахме, може да са подвеждащи — каза Картър, изправяйки се. — Но пък може и да не са.

Той се обърна и без да каже нищо повече, се отправи към своя „Ескалейд“, следван от телохранителя си. Габриел остана още малко на пейката, взрян в празната люлка, която се поклащаше на вятъра. След няколко минути и той излезе от парка и се отправи на юг по плавния наклон на Тридесет и четвърта улица. Два мотоциклета, карани от слаби мъже с черни каски, избръмчаха покрай него и се изгубиха в мрака. В този миг в съзнанието му изплува един образ — жена с гарвановочерна коса и обезумял поглед, коленичила край трупа на баща си на кея „Сен Пиер“ в Кан. Звукът на мотоциклетите заглъхна в далечината, с него си отиде и споменът за жената. Габриел пъхна ръце в джобовете на палтото си и продължи по улицата, без да мисли за абсолютно нищо, докато дърветата край него плачеха със златни листа.