Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (41)

41.
Рияд, Саудитска Арабия

Боингът на „Ей Ей Би Холдингс“ навлезе във въздушното пространство на Саудитска Арабия точно в 17,18 часа. Както повеляваше традицията, британският пилот незабавно уведоми пасажерите и екипажа, за да могат всички жени на борда своевременно да сменят западното си облекло с отговарящи на ислямските изисквания дрехи.

Десет от жените на борда незабавно започнаха да се преобличат. Единадесетата — Надия ал Бакари, остана на своето място, прелиствайки множество документи, чак докато първите светлини на Рияд не се появиха на хоризонта като зрънца кехлибар, пръснати в пустинята. Само век по-рано саудитската столица е била кирпичен преден пост в огромната пустиня, непознат за Западния свят, незначителна точица на географската карта нейде между склоновете на планинската верига Сарават и бреговете на Персийския залив. Петролът бе преобразил Рияд в модерен метрополис с дворци, небостъргачи и търговски центрове. Но в добавка към милиардите, похарчени за модернизиране на летаргичната пустинна империя, Ал Сауд бяха пръснали още толкова за яхти, проститутки и ваканционни имения в Марбея. Но още по-лошо бе, че кралската фамилия не правеше нищо, за да подготви страната за деня, когато и последният кладенец щеше да пресъхне. Десет милиона чуждестранни работници се трудеха по петролните полета и в палатите, а в същото време стотици хиляди млади саудитци не можеха да си намерят работа. Като се изключеше петролът, най-голям дял от износа се падаше на фурмите и Корана. И на брадатите фанатици, мрачно добави Надия наум, докато наблюдаваше как светлинките на Рияд постепенно стават по-ярки. В „производството“ на ислямски екстремисти Саудитска Арабия беше безспорен лидер.

Тя отмести поглед от илюминатора и огледа вътрешността на самолета. Пътническото отделение в предната част бе подредено като меджлис^[1] — с удобни кресла покрай фюзелажа и пищни ориенталски килими по пода. Местата бяха заети от изцяло мъжкия висш ръководен състав на Ей Ей Би — Дауд Хамза, юристите Абдул и Абдул и разбира се, Рафик ал Камал. Той се бе вгледал в Надия с нескрито неодобрение, сякаш без думи се опитваше да й напомни, че е крайно време да смени дрехите си. Предстоеше им да кацнат в земята на невидимите жени, което означаваше, че Рафик щеше да се превърне в нещо много повече от прост бодигард на Надия. Щеше да е неин придружител и според ислямския закон щеше да е длъжен да я съпътства на всяко обществено място. Само след броени минути Надия ал Бакари, една от най-заможните жени в света, щеше да има правата на камила. Дори по-малко, с горчивина си помисли тя, понеже на камилите бе разрешено да показват лицето си на публични места.

Без да каже и дума, тя се изправи и отиде в задната част на самолета, където беше изисканият й будоар. Там висеше саудитското й облекло: обикновена бяла тоба, бродирана черна наметка абая и черно покривало за главата никаб. Поне веднъж, помисли си тя, би било добре, ако можеше да се поразходи по улиците на родината си в свободни бели дрехи, а не в този ограничаващ черен пашкул. Но това, разбира се, не беше възможно. Дори и богатството на семейство Ал Бакари не можеше да осигури закрила срещу фанатичната религиозна полиция Мутава. Освен това, едва ли тъкмо сега бе времето да предизвиква обществените и религиозните норми на Саудитска Арабия. Надия се бе върнала в родината си, за да се срещне лично с шейх Марван бин Тайиб, декан на Богословския факултет към Университета в Мека. Със сигурност почитаният религиозен учен би се озадачил, ако в навечерието на тяхната среща Надия бъде арестувана от брадатите служители на Мутава заради отказ да носи подобаващо ислямско облекло.

Тя свали неохотно светлите си панталони „Оскар де ла Рента“ и бавно се преоблече в черно. Когато даденото й от Бога лице бе скрито под никаба, застана пред огледалото. Виждаха се единствено очите и малко от глезените й. Всички други видими белези за съществуването й бяха заличени. Щом се върна на мястото си в предното отделение на самолета, почти никой от мъжете не вдигна поглед към нея. Единствено Дауд Хамза, ливанец по рождение, даде признак, че е забелязал присъствието й. Останалите, до един саудитци, съзнателно извръщаха поглед. Болестта се бе завърнала, помисли си тя. Болестта, която всъщност беше самата Саудитска Арабия. За мъжете в самолета нямаше значение, че Надия им е работодател. Щом Аллах я бе създал жена, в земята на Пророка тя трябваше да заеме полагащото й се място.

Приземяването на международното летище „Крал Халид“ съвпадна с вечерната молитва. Тъй като й бе забранено да се моли заедно с мъжете, Надия нямаше друг избор, освен да изчака търпеливо, докато те не приключат изпълнението на този най-важен стълб на ислямската вяра. След това, обградена от няколко забулени жени, тя заслиза по стълбата, стараейки се всячески да не се препъне в края на своята абая. Силен леден вятър духаше на самолетната писта, донасяйки кафяви облаци прах от Неджд. Приведена срещу вятъра, Надия последва своя антураж от мъже към терминала. Там мъжете и жените се разделиха на отделни опашки. Независим от надписите Ей Ей Би върху всяка чанта, целият багаж на пристигналите беше щателно претърсен за порнографски материали, алкохол или друг продукт на западния упадък.

Когато излезе от другия край на летищната сграда, тя се качи заедно с Рафик ал Камал на задната седалка на очакващия ги мерцедес, за да изминат трийсет и петте километра до Рияд. Пясъчната буря бе ограничила видимостта до броени метри. От време на време фаровете на някоя насрещна кола изскачаха като че от нищото и бързо отминаваха. Но през повечето време не срещаха никого по пътя. Надия отчаяно копнееше да свали никаба, но не смееше. Доброволците от Мутава бяха винаги нащрек за незабулени жени — особено за повлияни от западната култура богати жени, завръщащи се от Европа.

След петнайсетина минути начупеният контур на Рияд започна да се очертава в кафяво-черната мъгла. Те подминаха Ислямския университет „Ибн Сауд“ и преминаха през поредица от кръгови кръстовища към булевард „Крал Фахд“ — основната артерия на града, отвеждаща до Ал Олая — процъфтяващия финансов квартал на Рияд. Право пред тях се издигаше сребърната кула „Кингдъм Сентър“. Приличаше на модерно бизнес куфарче, което някой е забравил насред града и всеки миг може да дойде да си го вземе. В сянката му проблясваше новият мол „Мека“, току-що отворил врати след вечерната молитва и атакуван от орди нетърпеливи клиенти. Членове на Мутава се придвижваха из тълпата с палки в ръка, следейки за неподобаващо поведение. Надия си спомни за Рена и за първи път след срещата в Серенкур я обзе истински страх.

Той се разсея миг по-късно, когато лимузината зави по улица „Муса бин Нусиар“ и навлезе в Ал Шумайси — квартал с дворци, оградени с високи зидове, където живееха принцове от фамилията Ал Сауд и други представители на саудитския елит. Имението на Ал Бакари беше разположено в западния край на квартала, на една улица, по която непрестанно патрулираше полиция и войска. Пищно съчетание на източни и западни стилове, палатът бе заобиколен от три акра кристалночисти басейни, фонтани, тревни площи и палмови горички. Високите му бели огради бяха предназначени да държат и най-решителните неприятели настрана, но не успяваха да спрат пясъка, който се носеше на талази из вътрешния двор, където спря лимузината.

Пред портика се бяха наредили всичките десет членове от постоянния персонал, до един азиатци. Когато слезе от мерцедеса, на Надия й се прииска да ги поздрави сърдечно. Но въпреки това продължи да играе ролята на сдържана саудитска наследница, подмина ги безмълвно, влезе в сградата и се заизкачва по витото централно стълбище. Когато стигна до първата площадка, вече бе махнала никаба от лицето си. После, в уединението на своите покои, тя съблече и останалите дрехи, застана гола пред огледалото с човешки ръст и остана вгледана в отражението си чак докато не я обзе внезапно замайване и тя се свлече на колене. Когато замайването премина, изми косата си от пустинния прах и легна на пода със събрани глезени и разтворени ръце, очаквайки да я обземе познатото чувство за безтегловност. Това скоро щеше да приключи, помисли си тя. Още няколко месеца, дори може би седмици, и щеше да го забрави.

* * *

В Лангли едва бе преминало единайсет предобед, но в Рашидистан цареше непрестанна вечер. Ейдриън Картър седеше на бюрото си с кодиран телефон в едната ръка и лист хартия в другата. На телефонната линия бе Джеймс Маккена от Белия дом. Листът беше разпечатка на последната информация от офиса на ЦРУ в Рияд. В нея се казваше, че НАБ — неособено сполучливото секретно кодово име на Надия ал Бакари — току-що е пристигнала благополучно у дома и по всичко личеше, че не бе следена от джихадисти, агенти на саудитските служби за сигурност или други. Картър прочете сведението с облекчение и го подаде през бюрото на Габриел, чието лице остана безизразно. Не си казаха нищо. Не беше и необходимо. Изпитанието беше общо. Бяха изпратили свой агент на вражеска територия и никой от двамата нямаше да е способен да отдъхне и за секунда, докато тя не се качеше отново на самолета и не напуснеше въздушното пространство на Саудитска Арабия.

По обед Картър се върна в кабинета си на седмия етаж, докато Габриел се отправи към къщата на Ен Стрийт, за да поспи. Събуди се в полунощ, в един вече работеше в Рашидистан със зелената табелка на врата си, а Ейдриън Картър напрегнато надничаше над рамото му. Колегите от Рияд ги информираха, че НАБ е излязла от своята резиденция в Ал Шумайси и пътува към клона на компанията си на улица „Ал Олая“. Там тя остана до един часа следобед, след което бе откарана до хотел „Четири сезона“, където обядва със саудитски инвеститори, до един мъже.

След като тръгна от хотела, колата й зави по булевард „Крал Фахд“. Това бе странно, понеже офисът й се намираше в противоположната посока. За последно бе засечена десет минути по-късно да пътува по магистрала 65. Екипът на ЦРУ не направи опит да я проследи по-нататък. От този момент насетне НАБ трябваше да се справя сама.