Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (48)

48.
Плейнс, Вирджиния

Къщата се намираше на най-високото място на хълма сред горичка от дъбове и брястове. Имаше потъмнял меден покрив и две веранди, които гледаха към зелено пасище. Сред съседите се бе разпространил слух, че собственикът е заможен вашингтонски лобист на име Хюит. В действителност вашингтонски лобист на име Хюит не съществуваше — или поне не такъв, който да притежава ферма на площ четиридесет акра, разположена на три километра източно от град Плейнс по шосе 601. Името бе избрано на случаен принцип от компютрите в Централното разузнавателно управление, което притежаваше и управляваше фермата с помощта на фирма фантом. Управлението притежаваше и трактора, „Джон Диър“, пикала „Форд“, косачката „Буш Хог“ и двата дорести коня. Единият от тях се казваше Колби, а другият — Хелмс. Според зевзеци от Управлението, и двата коня, подобно на всички служители, ежегодно бяха подлагани на полиграф, за да бъде проверено дали не са станали изменници.

През следващия следобед двата коня пасяха свежата трева в далечния край на пасището, когато кадилакът с Габриел и Киара се появи по чакъления път. Охранител от ЦРУ ги въведе в къщата и след като пое връхните им дрехи и мобилните телефони, им даде знак да влязат в една просторна стая. Вътре те завариха Узи Навот, който с копнеж се взираше в бюфета, и Ари Шамрон, който водеше отчаяна битка с един термос за кафе с помпичка. До незапалената камина седеше Греъм Сиймор, облечен като за дълъг уикенд в английската провинция. До него бе седнал Ейдриън Картър и сключил вежди, слушаше Джеймс Маккена, който шепнеше в ухото му.

Събраните в помещението мъже формираха своего рода тайно братство. След атентатите от 11 септември те си бяха сътрудничили в множество операции, за повечето от които широката общественост нямаше представа. Бяха воювали един за друг, бяха убивали един за друг, а в отделни случаи дори бяха проливали кръвта си един за друг. Независимо от разногласията им, тяхната връзка бе устояла на времето и прищевките на техните политически господари. Те приемаха мисията си като нещо ясно и недвусмислено. В определен смисъл те бяха еквивалент на ислямския съвет шура. Те се нагърбваха с неприятните задачи, с които никой друг не желаеше да се захваща, и се тревожеха за последствията по-късно — особено когато ставаше дума за живота на невинни хора. Джеймс Маккена не беше член на този съвет, което по презумпция означаваше, че е част от проблема. Присъствието му се очертаваше като усложняващ фактор, особено ако възнамеряваше през цялото време да шепти в ухото на Картър.

Тъй като за Маккена бе най-удобно да са около правоъгълна маса, всички приеха предложението му и се преместиха в трапезарията. Беше очевидно защо Картър не го харесва. Маккена беше неговата пълна противоположност. Беше млад. Беше в добра физическа форма. Изглеждаше добре на трибуна. Освен това бе изключително уверен в себе си, независимо дали тази самоувереност бе подплатена. Маккена никога не бе цапал ръцете си с кръв, не носеше тежестта на никакви професионални грехове от миналото. Никога не се бе изправял срещу дулото на неприятеля, нито пък го бе разпитвал. Не владееше нито един от неговите езици. Но пък беше изчел множество книги за него и се бе изказвал неведнъж с особена проницателност на най-различни контратерористични срещи. Основният му принос към литературата по този проблем бе една статия, която навремето бе публикувал в списание „Форин Афеърс“. В материала си той защитаваше тезата, че Съединените щати биха могли да поемат още един терористичен удар и да се съвземат дори по-силни от него. Статията бе привлякла вниманието на един харизматичен сенатор. А когато впоследствие този сенатор се бе издигнал до президент, той бе решил да възложи основната отговорност за сигурността на държавата на този политически драскач, който навремето бе прекарал в Лангли една-единствена седмица, носейки кафе на директора.

Настъпи неловък момент, когато трябваше да се реши кой да седне на централното място на масата — Картър или Маккена. Според неписаните правила на братството, председателството на събранията им се сменяше според географското местоположение. Не беше уточнено обаче какво да се прави, в случай че на срещата присъства политически натрапник. В крайна сметка Маккена отстъпи мястото на Картър и седна до Греъм Сиймор, който сякаш го плашеше по-малко от четиримата израелци. Картър постави лулата и кесийката си с тютюн на масата и отвори лаптопа си. На харддиска имаше записан от Агенцията за национална сигурност разговор, проведен в 10,36 ч. предишния ден между цюрихския клон на Трансарабска банка и парижкия офис на Ей Ей Би. Събеседниците бяха Самир Абас, банкерът, свързан със съмнителни ислямски благотворителни дружества, и неговият нов клиент Надия ал Бакари. Двамата бяха разговаряли на арабски две минути и дванайсет секунди. Картър раздаде копия от транскрипцията на записа. После пусна аудиофайла.

Първият глас принадлежеше на асистентката на Надия, която помоли Абас да остане на линия, докато прехвърли обаждането. Точно шест секунди по-късно Надия вдигна слушалката. След задължителния ислямски поздрав с пожелание за мир Абас каза, че току-що е разговарял със „сподвижник на йеменеца“. Изглежда, делата на йеменеца напоследък били възпрепятствани от финансови неудачи и той отчаяно се нуждаел от финансово подпомагане. Сподвижникът желаел да отправи молбата към Надия лично и бил готов да обсъди някои бъдещи планове, сред които и предстоящи сделки в Америка. Сподвижникът, който Абас твърдеше, че е „изключително близък“ на йеменеца, бе предложил за място на срещата Дубай. Очевидно той бе редовен посетител на богатото емирство и дори си беше закупил малък апартамент в район „Джумейра Бийч“. Абас подчертаваше, че сподвижникът на йеменеца бил напълно наясно с необходимостта госпожица Ал Бакари да спазва строги мерки за сигурност и затова бил готов да се срещне с нея на място, където тя ще се чувства удобно и в безопасност.

— Къде?

— В „Бурж ал Араб“.

— Кога?

— Следващия четвъртък.

— По това време съм в Истанбул на бизнес среща.

— Програмата на сподвижника е много натоварена. Това ще бъде единственият ви шанс да се срещнете лично с него в обозримо бъдеще.

— Кога трябва да дам отговор?

— Боя се, че веднага.

— По кое време би искал да е срещата?

— В девет вечерта.

— Имайте предвид, че моите охранители няма да допуснат никакви промени.

— Сподвижникът уверява, че няма да има промени.

— В такъв случай, ако обичате, уведомете го, че ще бъда в „Бурж“ следващия четвъртък в девет вечерта. И му кажете да не закъснява — аз никога не инвестирам пари в хора, които закъсняват за срещи.

— Уверявам ви, че няма да закъснее.

— Ще има ли други присъстващи?

— Само аз. Освен ако, разбира се, не бихте искали да отидете сама.

— Всъщност предпочитам да сте там.

— В такъв случай за мен ще е чест да ви придружа. Ще ви очаквам във фоайето. Имате мобилния ми телефон.

— Ще се видим идния четвъртък. Иншаллах.

— Иншаллах, госпожице Ал Бакари.

Картър спря записа.

— Следващият запис е на обаждане до дома на Самир шест часа по-рано. По това време той спеше дълбоко и не бе никак доволен, когато телефонът иззвъня. Но настроението му се промени мигновено, щом чу гласа от другия край. Събеседникът му въобще не си даде труда да се представя. Обаждаше се от Джида в Саудитска Арабия, използваше нов телефон и карта, които вече не са активни. От време на време връзката се влошава, има и силен фонов шум. Слушайте.

Картър пусна записа.

— Кажи й, че ни трябват още пари. Кажи й, че сме готови да обсъждаме бъдещи планове. Дай и да разбере, че й уреждаш среща с важен човек.

Пауза.

— И кой по-точно е близкият сподвижник на йеменеца, който желае да се срещне с Надия? — попита с риторичен тон Картър. — Именно това телефонно обаждане предлага отговора. Наложи се доста да поработим по него заради лошото качество, но в АНС успяха да подобрят качеството и да направят гласов анализ. Направиха сравнение с всички налични данни, включително тези от радио- и клетъчните комуникации, събирани в Ирак по време на кулминацията на бунтовете. И преди час успяха да открият отговора. Някой иска ли да се опита да отгатне самоличността на човека, за когото говори Самир Абас?

— Изкушавам се да предположа, че е Малик ал Зубаир — обади се Габриел, — но това не е възможно. Понеже, Ейдриън, Малик е само слух. Малик е догадка на Дина.

— Напротив — възрази Картър. — Дина беше права. Малик е реална личност. Преди два дни е бил в Джида. И има вероятност другия четвъртък вечерта да се появи в дубайския хотел „Бурж ал Араб“, за да разговаря с новия си покровител — Надия ал Бакари. Въпросът пред нас сега е какво ще предприемем.

Картър почука с лулата си по ръба на пепелника. Обсъжданията на шурата бяха започнали.