Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (11)

11.
Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия

Къщата се намираше на номер 3300 на Ен Стрийт. Постройките на тази улица бяха издържани в неокласически стил и стойността им далеч надвишаваше възможностите на повечето жители на Вашингтон, с изключение на най-заможните. Още преди първите слънчеви лъчи Габриел се изкачи по витото предно стълбище и според инструкциите влезе, без да натиска звънеца. Ейдриън Картър го очакваше във фоайето. Носеше омачкан памучен панталон, пуловер и жълто-кафяво кадифено сако. Това облекло, в съчетание с разрешената му оредяваща коса и старомодните мустаци, му придаваше вид на професор от провинциален университет — като онези, които ентусиазирано прегръщат всякакви благородни каузи и са непрекъснат дразнител на своите декани. Като директор на Националната тайна служба на ЦРУ, напоследък Картър не работеше за друга кауза, освен защитата на американското си отечество от терористични атаки — макар че два пъти месечно, ако програмата му го позволяваше, ходеше в сутерена на епископалната църква в близкото градче Рестън, за да приготвя обяд за бездомниците. За Картър работата като доброволец бе шанс да се отдаде на размишления — рядка възможност да се занимава с нещо различно от ожесточените конфликти, които непрестанно бушуваха из конферентните зали на разрасналата се разузнавателна общност в САЩ.

Той поздрави Алон с предпазливост, присъща на представителите на тайните служби, след което го покани вътре. Габриел поспря за миг в средата на вестибюла и се огледа. Тайни договори бяха сключвани и разваляни в тези стаи. Десетки хора бяха предавали страната си срещу куфарче с американски долари и обещание за протекция. Картър бе използвал това място толкова пъти, че навсякъде в Лангли то бе известно като неговия „джорджтаунски втори дом“. Нечий находчив ум в Управлението дори му бе дал остроумното название Дар ал Харб, което на арабски означаваше „Дом на войната“. Тази война, разбира се, беше задкулисна, понеже Картър не владееше други способи.

Ейдриън Картър никога не се бе стремил активно към властта. Тя просто бе стоварена върху тесните му плещи, без неговото съгласие. Вербуван от Централното разузнавателно управление още като студент, по-голямата част от кариерата му бе преминала във водене на задкулисна война срещу руснаците — най-напред в Полша, където тайно снабдяваше с пари и циклостилни машини „Солидарност“, после в Москва, където беше шеф на местния офис, и накрая в Афганистан, където поощряваше и въоръжаваше воините на Аллах, макар отлично да съзнаваше, че един ден те ще се обърнат срещу него. Ако Афганистан успееше да катурне Империята на злото, щеше да разчисти пред Картър пътя за издигане в кариерата. Рухването на Съветския съюз той наблюдаваше не от бойното поле, а от удобния си кабинет в Лангли, където малко по-рано бе повишен в ръководител на европейския отдел. Докато неговите колеги открито ликуваха заради гибелта на големия си враг, Картър следеше развоя на събитията с усещане за мрачно предчувствие. Любимата му разузнавателна агенция не бе съумяла да предвиди сгромолясването на комунизма, а това бе провал, чиято сянка щеше да тегне над Лангли дълги години. А най-лошото от всичко бе, че така ЦРУ бе погубило и основанието за своето съществуване.

Всичко това се промени в сутринта на атентатите на 11 септември 2001 г. Последвалата война щеше да бъде война в сенките — територия, която Ейдриън Картър познаваше доста добре. Докато Пентагонът се опитваше да подготви някакъв военен отговор на атентатите, Картър и неговият екип в Контратерористичния център съставиха дързък план за унищожаване на афганистанското убежище на Ал Кайда с помощта на финансирана от ЦРУ партизанска война, оглавена от неколцина представители на американските спецчасти. А когато командири и воини на Ал Кайда започнаха да попадат в американски ръце, именно Картър от своето бюро в Лангли често приемаше ролята на техен съдник. Черните затвори, тайното прехвърляне на затворници, усъвършенстваните процедури за разпит — всичко това носеше отпечатъка на Картър. Той не изпитваше никакви скрупули за действията си, не можеше да си позволи подобен лукс. За Ейдриън Картър всяка сутрин беше 12 септември. Никога повече, беше се зарекъл той, нямаше да допусне американци да се хвърлят от небостъргачи, подпалени от терористите.

Вече десет години Картър съумяваше да спазва това обещание към себе си. Никой американец не бе успявал да постигне повече в предотвратяването на очакваната втора атака на своето отечество. При все това, заради многобройните му тайни прегрешения, пресата редовно го приковаваше на позорния стълб, а прокуратурата дишаше във врата му. По съвет на юристите на Управлението, той бе прибягнал до услугите на скъпоплатен адвокат от Вашингтон — проява на разточителство, която значително бе стопила спестяванията му и бе принудила съпругата му — Маргарет, да се върне към учителската професия. Приятелите убеждаваха Картър да напусне Управлението и да се прехвърли в по-доходния и процъфтяващ във Вашингтон охранителен бизнес, но той отказваше. Провалът в предотвратяването на ударите на 11 септември не му даваше мира. А духовете на онези три хиляди жертви го заставяха да продължава да се бори до пълното премахване на врага.

Войната бе взела своята дан от Картър — бе пострадал не само семейният му живот, който вече едва креташе, но и здравето му. Лицето му бе изпито и мрачно и Габриел забеляза лек тремор в дясната му ръка, докато той поставяше в чинийката си сладки от бюфета в трапезарията.

— Високо кръвно — поясни Картър, докато си наливаше кафе от термос с помпичка. — Започна в деня на встъпването ми в длъжност и оттогава се покачва и спада в зависимост от нивото на терористична заплаха. Безрадостен факт е, но след десетте години война с ислямските терористи съм се превърнал в жив индикатор за степента на заплаха за националната сигурност.

— И какъв е кодът за заплахата днес?

— Между другото, в случай че не знаеш — каза Ейдриън, — старата система с цветните кодове я изоставихме.

— Какво ти подсказва кръвното?

— Червен код — намусено каза Картър. — И то яркочервен.

— Не така смята директорката на Съвета за национална сигурност. Тя твърди, че няма непосредствена опасност.

— Тя невинаги си пише изказванията сама.

— А кой й ги пише?

— Белият дом — каза Картър. — Президентът не обича да безпокои американския народ напразно. Повишаването на нивото на заплаха би влязло в противоречие с една много удобна версия, която напоследък все повече се чува във Вашингтон.

— И какво гласи тази версия?

— Че Америка е прекалила в реакцията си към атентатите на 11 септември. Че Ал Кайда вече не е заплаха за никого, а още по-малко — за най-могъщата държава на земята. И че е време да обявим победа в глобалната война срещу тероризма и да обърнем повече внимание на вътрешната ситуация. — Ейдриън смръщи вежди. — Не понасям журналистите да използват думата „версия“! Едно време журналистите се придържаха към фактите. А фактите са пределно ясни. На света днес съществуват организирани сили, чиято цел е да омаломощят и дори да унищожат Запада посредством стихийни прояви на насилие. Тези сили са част от по-мащабно радикално движение, целящо да наложи законите на шериата и да възстанови ислямския халифат. И колкото да стискаме палци, те няма да се откажат просто така.

Двамата бяха седнали един срещу друг край правоъгълната масичка. Картър човъркаше крайчеца на един стар кроасан, а мислите му очевидно бяха на друго място. Габриел знаеше, че не трябва да проявява нетърпение. Ейдриън често бе събеседник с разпиляна мисъл. В крайна сметка щеше да стигне до основната си идея, но по пътя към нея щеше да направи ред отклонения, които несъмнено щяха да са от полза за Алон някой ден.

— В известен смисъл — продължи Картър, — аз разбирам стремежа на президента да обърне нова страница в историята. Той приема глобалната война срещу тероризма като нещо, което го отклонява от по-висшите цели. Сигурно ще ти е трудно да повярваш, но съм се срещал с него само два пъти досега. Нарича ме Ендрю.

— Поне вдъхва на американците надежда.

— Надеждата невинаги е приемлива стратегия, когато на карта е заложен животът на хората. Тъкмо надеждата позволи да се случи трагедията на 11 септември.

— Кой дърпа конците в президентската администрация?

— Джеймс Маккена, съветник на президента по въпросите на вътрешната безопасност и контратероризма. Познат е още като „царя на тероризма“, което е любопитно, понеже именно той забрани думата „тероризъм“ да се използва в публични изявления. Препоръча да не се използва дори при закрити врати. Също така недопустимо е да се съчетава с „ислямски“. Според Джеймс Маккена ние въобще не водим война с ислямски терористи. По-скоро участваме в международно начинание срещу шайка транснационални екстремисти. Въпросните екстремисти, които по случайно стечение на обстоятелствата са мюсюлмани, са досадни, но не представляват реална заплаха за нашето съществуване или начина ни на живот.

— Ха! Кажете това на хората, които изгубиха свои близки в Париж, Копенхаген и Лондон.

— Реагираш емоционално — саркастично отбеляза Картър. — А Джеймс Маккена не толерира никакви емоции, когато става въпрос за тероризма.

— Искаш да кажеш „екстремизма“ — поправи го Габриел.

— Прости ми — отвърна Ейдриън. — Маккена е политическо животно, което се смята за експерт в разузнаването. Работил е в Сенатската комисия по разузнаването през деветдесетте години на миналия век и е дошъл в Лангли малко след появата на Гърка. Изкарал е там само няколко месеца, но това не му пречи да има себе си за ветеран от ЦРУ. Ако слушаш Маккена, той е „вътрешен човек, който винаги е защитавал интересите на Управлението“. Истината обаче е съвсем друга. Той ненавижда Управлението и всички, които се трудят между неговите стени. А най-силно от всички презира мен.

— Защо?

— Защото, изглежда, съм го злепоставил на едно събрание на висши ръководни кадри. Самият аз не си спомням случката, но Маккена и до днес не ми е простил. Освен това дочувам, че ме смята за чудовище, нанесло непоправими щети на имиджа на Съединените щати пред света. Нищо не би го направило по-щастлив от това да ме види зад решетките.

— Хубаво е човек да чуе, че в американската разузнавателна общност отново цари пълна хармония.

— Впрочем Маккена си въобразява, че всичко върви добре именно защото начело на цялата игра е самият той. По някакъв начин дори успя да се намести на позицията председател на нашата нова Група за разпити на особено ценни политически затворници. Ако някоя ключова за тероризма фигура бъде задържана някъде по света при каквито и да било обстоятелства, Джеймс Маккена веднага оглавява разпитите. Тази власт е прекалено много за един човек, пък бил той и експерт. А за жалост, Джеймс Маккена не спада към последната категория. Амбициозен е, мотивите му са добри, но няма представа какво прави. И ако не внимава, може да погуби всички ни.

— Очарователен човек — отбеляза Габриел. — Кога ще ми се удаде да се запознаем?

— Никога.

— Тогава защо съм тук, Ейдриън?

— Тук си заради атентатите в Париж, Копенхаген и Лондон.

— Кой ги е осъществил?

— Нов клон на Ал Кайда — отговори Картър. — Но се боя, че е станало с подкрепата на личност, заемаща позиция с ключово влияние в западното разузнаване.

— Името?

Картър не каза нищо повече. Дясната му ръка трепереше.