Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (69)

69.
Ню Йорк

Идеята официалното откриване на крилото „Надия ал Бакари“ в Музея на модерното изкуство да се проведе именно на 11 септември беше на Сара Банкрофт. Началникът на нюйоркското специално антитерористично звено обаче смяташе, че предвид настоящите вълнения в Близкия изток може би щеше да е по-разумно да се избере друга дата, ненатоварена с подобна символика. Сара обаче не се отказваше. Събитието щеше да се проведе вечерта на 11 септември. И ако антитерористичното звено не можеше да гарантира сигурността му, Сара познаваше хора, които можеха.

Демонстрантите пристигнаха за събитието рано, бяха хиляди и изпълниха цялата Петдесет и трета улица. Повечето бяха феминистки и защитници на човешките права, които подкрепяха каузата на Надия ал Бакари за коренни промени в Близкия изток. Имаше обаче и неколцина джихадисти с налудничави погледи, дошли от Бруклин, които бяха там, за да я заклеймят като еретичка. Никой не обръщаше внимание на Габриел и Киара, които дойдоха с черен „Ескалейд“ и тихомълком влязоха в музея. Един охранител ги придружи до офисите на Музея на модерното изкуство, където завариха Сара да се бори с ципа на вечерната си рокля. Навсякъде имаше пакети с официалното издание на Музея на модерното изкуство, посветено на колекцията. Нарисуваният от Габриел портрет на Надия ал Бакари беше на корицата.

— За малко да ни докараш до нервен срив — каза Сара и го целуна по бузата. — Вече бяхме започнали да обмисляме вариант за друга корица.

— Затрудниха ме някои детайли. — Габриел огледа просторния офис. — Никак не е зле за бивш уредник на „Филипс Кълекшън“. Надявам се, че твоите колеги никога няма да научат за отпуска, който си взе, след като напусна галерията „Ишърууд Файн Артс“ в Лондон.

— Смятат, че съм изкарала няколко години като частна ученичка някъде в Европа. Липсата в досието определено допринася за моя имидж на загадъчна жена.

— Нещо ми подсказва, че и любовният ти живот ще се подобри значително. — Той огледа роклята й. — Особено след тази вечер.

— „Живанши“ е. И е скандално скъпа.

— Прекрасна е — каза Киара, помагайки на Сара с ципа. — Ти също.

— Интересно колко различен изглежда светът, когато не седиш в мрачна стаичка в Лангли и не следиш движението на терористи.

— Само не забравяй, че те още са на свобода — каза Габриел. — И че някой от тях може да знае името ти.

— Подозирам, че аз съм най-добре охраняваният музеен уредник в целия свят.

— Кой се грижи за охраната ти?

— Управлението — отговори Сара. — С помощта на антитерористичното звено. Боя се, че в момента са ми доста ядосани. Както и Ейдриън. Опитва се да измисли как да ме задържи на работа.

— Как е той?

— Много по-добре, след като Джеймс Маккена изхвърча от Белия дом.

— А той с какво се занимава?

— Според слуховете ще работи в Американския институт за мир.

— Със сигурност там ще му е много добре. — Габриел вдигна едно копие от изданието на музея и се загледа в корицата.

— Искаш ли да видиш оригинала, преди да са влезли тълпите?

Габриел погледна към Киара.

— Иди — каза тя. — Ще те чакам тук.

Сара поведе Габриел по стълбището надолу към входа на крилото „Надия ал Бакари“. Персоналът вече подготвяше масите и отваряше първите бутилки шампанско. Габриел се приближи до портрета на Надия и прочете табелката до него. Обстоятелствата около смъртта й бяха представени неистинно. В биографичната информация баща й почти не присъстваше.

— Още не е късно — каза Сара.

— За какво?

— Да сложиш подписа си на картината.

— Обмислях този въпрос.

— И какво реши?

— Не съм готов да бъда нормален човек. Все още не.

— Аз също не съм сигурна дали съм готова за тази промяна. Но в определен момент… — Не довърши. — Ела — каза след малко и го поведе към една врата, — трябва да видиш останалата част от колекцията. Нашият стар познайник Зизи е имал забележителен вкус за терорист.

Двамата се разходиха из помещенията, по чиито стени бяха окачени картините — Сара във вечерната си рокля, а Габриел — в смокинг. При други обстоятелства можеше да изпълняват роли в някоя от операциите на Габриел. Но не и сега. С помощта на Надия той бе успял да върне Сара в същия свят, където я бе открил. Поне засега.

— Има и други — каза тя, посочвайки към една от стените, където бяха окачени произведения на Моне, Реноар, Дега и Сисле. — Още много. Можем да изложим само една четвърт от онова, което ни е завещала Надия. Вече водим преговори части от тази колекция да бъдат изложени в други музеи по света. Струва ми се, че Надия би одобрила.

Преминаха в друга зала, където имаше картини на Егон Шиле. Сара доближи един портрет на млад мъж, който смътно приличаше на Михаил.

— Помолих те да не му казваш нищо — укори тя през рамо Габриел. — Не трябваше да го правиш.

— Не знам за какво говориш.

— Ти си един от най-талантливите лъжци, които познавам. Но никога не си можел да мамиш хората, които са скъпи за теб. Особено ако са жени.

— Защо не си го поканила тази вечер?

— И как бих могла да го представя? — попита Сара. — Позволете да ви запозная с моя приятел Михаил Абрамов, убиец от израелските тайни служби. Той помогна да бъде ликвидиран човекът, който някога е бил собственик на тези картини. Участвахме в няколко операции заедно. Беше забавно. — Погледна Габриел. — Разбираш ли какво искам да кажа?

— Винаги има възможности, Сара, но само ако човек е склонен да направи усилие.

— Аз съм склонна.

— А той знае ли го?

— Знае го. — Тя обърна гръб на платното и докосна Габриел по бузата. — Защо имам усещането, че повече никога няма да се срещнем?

— Изпращай ми от време на време някоя картина за почистване.

— Твърде скъпо ми излизаш. — Тя погледна часовника си. Беше същият, който носеше Надия по време на отвличането. Все още бе настроен с три минути напред. — Трябва да си припомня речта, преди гостите да влязат. Би ли казал няколко думи и ти тази вечер?

— По-скоро бих се върнал в килията в Рияд.

— Все още не съм решила точно какво да говоря за нея.

— Говори истината — предложи Габриел. — Просто не я разкривай цялата.

* * *

Когато стана седем часът, художественият елит — с целия си блясък и суета — изпълни крилото „Надия ал Бакари“ в Музея на модерното изкуство. Габриел и Киара постояха на коктейла само няколко минути, а после се оттеглиха до един парапет над преддверието, за да изслушат словата. Сара говори последна. През цялото време тя съумя да остане на тънката граница между истината и измислицата. Речта й бе отчасти хвалебствена, отчасти призив за действие. Надия бе дарила на света не само своята колекция от картини, каза Сара. Тя бе дарила и живота си. Днес тленните й останки почиваха в необозначен гроб някъде на платото Неджд, но тази изложба щеше да стане неин мемориал. Докато елитът на художествените среди ръкопляскаше с одобрителни възгласи, телефонът на Габриел завибрира в джоба на сакото му. Той се отдалечи в един малко по-тих ъгъл, за да отговори на повикването, а после се върна до Киара.

— Кой беше? — попита тя.

— Ейдриън.

— Какво иска?

— Да отидем до Лангли.

— Кога?

— Сега.