Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (66)

66.
Руб ел Хали, Саудитска Арабия

Талибът крачеше в подножието на огромна дюна със звездовидна форма. В едната си ръка носеше автомата, а с другата беше хванал въжето около китките на Надия и я водеше. Когато заобиколиха дюната, тя видя дупката и пирамидата от камъни до нея. На светлината на яркото утринно слънце те изглеждаха бели като кости. Надия се опита да бъде смела, представяйки си куража, който Рена е проявила в последните мигове преди смъртта си. После почувства как пустинята се завърта около нея и се строполи на земята.

— Няма да е толкова зле, колкото си мислиш — каза талибът, помагайки и внимателно да се изправи на крака. — Първите няколко ще ти причинят силна болка. След това, иншаллах, ще изгубиш съзнание и няма да усещаш нищо.

— Моля те! — каза Надия. — Трябва да намериш начин да ме спасиш от това.

— Такава е волята на Аллах — отвърна талибът. — Нищо не може да се направи.

— Това не е волята на Аллах, Али. Това е волята на зли хора.

— Тръгвай — каза само той. — Трябва да вървиш.

— Би ли сторил същото на Сафия?

— Върви.

— Би ли й го сторил, Али?

— Ако измени на законите на Аллах, няма да имам друг избор.

— Ами Ханан? Би ли убил с камъни собственото си дете?

Този път талибът не отвърна нищо. След няколко крачки той започна да рецитира тихо стихове от Корана, но не продума повече на Надия.

* * *

От другата страна на грамадната дюна Габриел крачеше бос по пясъка, а до него вървеше Малик. Бяха ги наобиколили четирима други мъже. Трима от тях бяха съучастници на Малик от Дубай, а четвъртият беше Рафик ал Камал. Охранителят бе натоварен със задачата да носи ножа за екзекуцията на Габриел и видеокамерата, която щеше да я запише. Малик и останалите носеха стар модел автомати АК-47, каквито човек можеше да си купи за няколко риала дори из най-отдалечените селца на Йемен. Докато внимателно раздвижваше китките си под здравото тиксо, Габриел прецени какви са шансовете му да отнеме нечий автомат. Шансовете не бяха никак добри, но пък смъртта от автоматичен огън определено беше за предпочитане пред обезглавяването. Щом щеше да се умира тази сутрин в Руб ел Хали, предпочиташе сам да избере как да стане това. А и щеше да се постарае да вземе Малик ал Зубаир със себе си.

Когато излязоха от сянката на дюната, Габриел видя Надия за пръв път, откакто бе минала покрай него във фоайето на „Бурж ал Араб“. Загърната в смъртния си саван, тя изглеждаше парализирана от страх. Същия вид имаше и младият джихадист с рядка брада, който я охраняваше. Малик се приближи и тласна момчето настрана. После сграбчи Надия за косите и я задърпа към Габриел.

— Погледни какво си сторил! — изкрещя той, заглушавайки нейните викове. — Ето това се случва, когато подлъгвате наши хора да се отричат от вярата си.

— Тя не се е отрекла от вярата си, Малик. Пусни я.

— Работи с теб срещу нас. И трябва да бъде наказана. А заради своите грехове ти ще хвърлиш първия камък.

— Няма да го направя. — Габриел очаквателно вдигна поглед към небето. Една последна измама. Една последна лъжа. — Не ще го сториш и ти, Малик.

Малик се усмихна. Беше искрен.

— Тук не ти е Пакистан или Йемен, Алон, а Саудитска Арабия. Американците в никакъв случай не биха използвали ракети на територията на своя голям съюзник Ал Сауд. Освен това никой не знае, че си тук. Напълно сам си.

— Убеден ли си в това, Малик?

Явно не беше. Все още стиснал косите на Надия, той вдигна поглед към небето. Същото сториха и останалите, включително и Ал Камал. Той стоеше на около три стъпки вляво от Габриел, в ръце с ножа и камерата.

— Слушайте внимателно — каза Габриел. — Чувате ли звука? Кръжи точно отгоре. И ни наблюдава с камерите си. Пусни я, Малик. В противен случай всички ще умрем в пламъци. Вие ще отидете при вашия бог, а ние с Надия — при нашия.

— Няма друг бог, освен Аллах, Алон.

— Дано си прав, Малик, защото след малко ще се срещнеш лице в лице с него. Искаш ли да станеш мъченик? Или предпочиташ да оставиш мъченичеството на други?

Малик блъсна Надия настрани и яростно замахна с автомата към главата на Алон. Габриел с лекота избегна удара и нанесе силен удар с коляно в слабините на Малик, който се свлече на земята и се затърчи от болка. След това Габриел се завъртя и със събрани длани смаза ларинкса на Рафик ал Камал. После погледна Надия и камарата бели камъни, сетне вдигна ръце към небето и закрещя като безумец:

— Стреляйте! Стреляйте! Това е Малик, по дяволите! Стреляйте!

* * *

Приключвайки разговора с Белия дом, Ейдриън Картър зарови лице в дланите си. Узи Навот продължи да гледа още няколко секунди и после затвори очи. Единствено Шамрон отказа да отмести поглед. Всичко се случваше по негова вина. Най-малкото, което можеше да стори, бе да види самия край.

* * *

Малик се бе изправил на коляно и слепешката търсеше своя „Калашников“. Габриел все още крещеше към безмилостното небе. Той чу металическия звук от затвора на автомата и видя дулото да се вдига. След това с ъгълчето на окото си зърна призрачния силует на Надия в белия смъртен саван да се втурва към него. Докато преминаваше пред дулото на автомата, два алени цвята разцъфнаха на гърдите й. Когато падна върху Габриел, лицето й изглеждаше необичайно спокойно. Малик я сграбчи, захвърли я настрана и насочи автомата към лицето на Габриел, ала преди да успее да дръпне спусъка, една част от главата му експлодира в розов взрив. Последваха още няколко изстрела, докато жив остана единствено младият джихадист. Той погледна надолу към Габриел — лицето му закриваше слънчевия диск, а после към Надия.

— Божията воля беше тя да умре днес — каза с печален глас той. — Поне не изпита болка.

— Така е — кимна Габриел. — Не изпита никаква болка.

— Ти ранен ли си? — запита младежът.

— Само с един куршум — отговори Габриел.

— Ще дойдат ли да те приберат?

— Рано или късно.

— Ще издържиш ли, докато пристигнат?

— Мисля, че ще издържа.

— Ще трябва да те оставя. Имам жена. Скоро ще имам и дете.

— Момче или момиче? — попита го Габриел. Силите го напускаха.

— Момиче.

— Избрали ли сте име?

— Ханан.

— Бъди добър с нея — каза Габриел. — Винаги я уважавай.

Младият мъж се отдалечи. Слънцето печеше право в лицето на Габриел. Той чу как двигателят на един от автомобилите заработи, а след това видя облак прах, който се придвижваше през пясъчното море. После отново се възцари абсолютната тишина на пустинята. Той помаха с ръце за последен път към небето, за да покаже, че още е жив. След това затвори очите на Надия и се разплака върху гръдта й, докато тялото й бавно се вкочаняваше.