Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (67)

67.
Париж — Лангли — Рияд

Повече от двайсет и четири часа изминаха, преди „Ей Ей Би Холдингс“ най-сетне да разкрие пред света, че собственичката на компанията — Надия ал Бакари — е в неизвестност, по всяка вероятност похитена. Според фирменото изявление, тя пътувала в лимузината си между прословутия дубайски хотел „Бурж ал Араб“ и градското летище. Две телефонни обаждания били направени от самата кола — и двете от номера на дългогодишния началник на нейната охрана. При първото той наредил на отдела, занимаващ се с пътуванията в Ей Ей Би, да изтегли часа на отлитане с петнайсет минути по-рано — от 23,00 на 22,45 ч. Седем минути по-късно той отново се обадил, за да съобщи, че госпожица Ал Бакари се чувства зле и смята да се върне обратно в хотела, за да пренощува. Нейното желание било всички останали представители на компанията да се качат на самолета и да се приберат в Париж. Както можеше да се очаква, органите на реда в емирството смятаха второто обаждане за твърде подозрително, макар че все още не можеха да определят дали охранителят съзнателно е участвал в заговора, или е бил друга негова жертва. Той също беше в неизвестност, както и шофьорът на автомобила.

Скоро новината предизвика шокови вълни в и без това нестабилните финансови пазари. Цените на акциите на „Ей Ей Би Холдингс“ в Европа паднаха драстично, същото беше положението и на Уолстрийт. Най-сериозния удар обаче понесе Дубай. След като бе вложило милиарди долари, за да си изгради имиджа на оазис на безопасността в един размирен регион, емирството се сдоби със славата на място, където дори най-охраняваните милиардери не бяха в безопасност. Емирът се появи в телевизионния ефир, за да обяви, че неговият град държава е безопасен и отворен за бизнес, но не успя да убеди инвеститорите. Последва безмилостна вълна от закриване на фирми и продажба на акции, която отново тласна златния град към ръба на банкрута.

След още двайсет и четири часа без никакви сведения за съдбата на Надия, пресата нямаше друг избор, освен да започне да гадае какво се е случило. Според една от теориите, Надия ал Бакари беше убита от руски мафиот, изгубил милиони, инвестирани в „Ей Ей Би Холдингс“. Според друга версия, Надия бе нарушила нечии интереси в Дубай с призива си за по-добро отношение към мигриращите работници в емирството. Трета пък твърдеше, че отвличането й е само прах в очите на обществеността, а Надия, една от най-влиятелните жени в света, просто се е уединила някъде по причини, за които единствено можеше да се гадае.

За съжаление, именно третата теория стана най-популярна в определени медийни кръгове и не след дълго последва цяла поредица твърдения, че Надия е била забелязана на светски събития в различни краища на света. Според най-късните очевидци тя живееше на отдалечен остров в Балтийско море заедно със сина на най-заможния човек в Швеция.

Това „свидетелство“ се появи в пресата в същия ден, когато Кралство Саудитска Арабия най-после обяви, че тялото на Надия ал Бакари е открито в пустинята Руб ел Хали заедно с труповете на неколцина мъже, сред които и личният й телохранител. Всички те били убити с огнестрелно оръжие. На този етап нямаше конкретни заподозрени.

Съобразно медийните традиции в условията на саудитския режим, това изявление разкриваше само част от истината. В него например не се посочваше, че саудитското разузнаване вече знае точните обстоятелства около кончината на госпожица Ал Бакари. Не се уточняваше също, че саудитски военен патрул е намерил тялото й броени часове след нейната смърт, заедно с единствения оцелял след стрелбата. Сериозно ранен, в момента този оцелял бе обект на интензивни секретни преговори между Централното разузнавателно управление на САЩ и дружелюбно настроени представители на фамилия Сауд. До този момент нямаше резултат от преговорите. Що се отнасяше до правителството на Саудитска Арабия, въпросният човек изобщо не съществуваше. Те поеха ангажимент да изпратят запитване, но не хранеха особени надежди. Руб ел Хали, казваха негови представители, не приемаше благосклонно натрапниците. Иншаллах, можеше и да открият трупа му, но само ако бедуините не се натъкнеха на него първи.

* * *

Миниатюрният предавател в тялото на Габриел очертаваше една съвсем различна версия. Според нея той беше намерен жив, превозен с хеликоптер до Рияд и оставен в голяма база на Мабахит — тайната полиция към Министерството на вътрешните работи на Саудитска Арабия. Седмица след пристигането му беше изведен в пустинята източно от града. През следващите няколко тревожни часа служителите в Рашидистан очакваха най-лошото — да бъде екзекутиран и погребан според уахабистката традиция в необозначен гроб. Впоследствие анализаторите на Управлението установиха с облекчение, че неговото ново местоположение всъщност е най-голямата станция за пречистване на отпадъчни води на Рияд. Това означаваше, че Габриел най-сетне бе изхвърлил предавателя от стомашно-чревния си тракт. А освен това, че вече бе извън полезрението на Лангли.

* * *

Куршумът бе счупил две от ребрата на Габриел и засегнал десния му бял дроб. Саудитците изчакаха да се възстанови достатъчно, преди да започнат с разпита. Той се водеше от висок кокалест мъж с лице на сокол. Сивата му униформа беше добре изгладена, но не издаваше какъв е чинът му. Представи се с името Халид. Бе учил в Англия и имаше дикцията на говорител от Би Би Си.

В началото той пита Габриел за името му и как се е озовал в Руб ел Хали, прегърнал трупа на саудитска жена. Габриел му обясни, че се казва Ролан Девро и е от канадския град Квебек. Твърдеше, че е дошъл в Дубай по работа, но е бил отвлечен от ислямски екстремисти, които са го пребили до безсъзнание, а после са го откарали в пустинята, за да го убият. Там терористите се скарали помежду си и започнали престрелка. Не знаеше каква е била причината за препирнята им, понеже не говореше арабски.

— Изобщо ли?

— Е, мога да си поръчам кафе.

— Как го предпочитате?

— С малко захар.

— По каква работа сте били в Дубай?

— Работя за спедиторска фирма.

— А мъртвата жена, която беше в ръцете ви?

— Не съм я виждал преди това.

— Научихте ли как се казва?

Габриел поклати глава отрицателно, а после попита дали посолството му е уведомено къде се намира.

— Кое посолство имате предвид? — поиска уточнение саудитецът.

— Канадското, разбира се.

— О, да — отвърна Халид с усмивка. — Ама че съм разсеян.

— Свързахте ли се с тях?

— Опитваме се.

Офицерът драсна няколко думи в бележника си и си тръгна. Габриел отново бе окован в белезници и върнат в килията. Никой не дойде да разговаря с него в продължение на много дни.

* * *

Когато следващия път отведоха Габриел в стаята за разпити, там имаше купчина папки, струпани в единия край на масата. Халид Сокола пушеше — нещо, от което се бе въздържал по време на първата им среща. Този път обаче той не задаваше въпроси. Вместо това се впусна в монолог, подобен на онзи, който Габриел бе изтърпял пред нозете на Рашид ал Хусейни. В този случай обаче темата не беше предстоящият триумф на салафисткия ислям, а дългата и противоречива кариера на един служител от израелското разузнаване на име Габриел Алон. Разказът на Халид бе изненадващо акуратен. Особено внимание обърна на ролята на Габриел в убийството на Абдул Азиз ал Бакари и последвалото вербуване на неговата дъщеря с цел проникване в мрежата на Рашид ал Хусейни и Малик ал Зубаир.

— Мъртвата жена в ръцете ви беше именно Надия ал Бакари — каза саудитецът. — Там беше и трупът на Малик. Искаме да ни опишете случилото се.

— Опасявам се, че не разбирам за какво говорите.

— Видеозаписът с вашите самопризнания може да бъде открит в интернет, а освен това се върти по всички телевизии, Алон. Ако не ни окажете съдействие, няма да ни оставите друг избор, освен да ви изправим на съд и да ви екзекутираме публично.

— Колко великодушно от ваша страна.

— Освен това, боя се, че саудитското правосъдие не е никак мудно.

— На ваше място бих посъветвал Негово Височество да преосмисли идеята за публичната екзекуция. Това може да му коства петролните полета.

— Петролните полета са собственост на народа на Саудитска Арабия.

— О, разбира се — каза Габриел. — Ама че съм разсеян.

* * *

През следващите няколко нощи до килията на Габриел достигаха виковете на хора, които бяха изтезавани. Неспособен да спи, той разви възпаление, което се нуждаеше от интравенозни антибиотици. Още няколко килограма от телесното му тегло се стопиха. Бе отслабнал толкова много, че когато го отведоха за следващия разпит, дори Сокола сякаш се разтревожи.

— Може би двамата с вас ще успеем да се сработим — предложи той.

— Какво имате предвид?

— Вие отговаряте на въпросите ми, а в замяна аз ще се погрижа да бъдете върнат на близките си с глава на раменете.

— Защо да ви вярвам?

— Защото в момента, драги, аз съм вашият единствен приятел.

* * *

Има една всеизвестна истина относно разпитите. Рано или късно всеки проговаря. Не само терористите, а дори служителите на разузнаването. Какво точно ще разкрият обаче — от това зависи дали ще могат след освобождаването си да погледнат своите колеги в очите. Габриел добре знаеше това. Знаеше го и Сокола. И през следващата седмица двамата се впуснаха в деликатния танц на взаимните заблуди. Халид задаваше множество внимателно подбрани въпроси, на които Габриел отговаряше с полуистини или откровени лъжи. Операциите, за които той направи „признания“, всъщност не съществуваха. Той си ги съчиняваше през дългите часове, които прекарваше сам в килията си. Имаше неща, които твърдеше, че не знае. И други, които отказваше да разкрие. Например, когато Халид поиска имената на всички разпределени в Европа агенти под прикритие, Габриел не каза нито едно. Освен това не пожела да разкрие имената на служителите, които бяха работили с него в операцията срещу Рашид и Малик. Непреклонността на Габриел не гневеше Сокола. Даже напротив, сякаш го караше да изпитва още по-силно уважение към него.

— Защо просто не ми подхвърлите няколко фалшиви имена, които да предам на началниците си? — попита го Халид.

— Защото вашите началници ме познават достатъчно добре, за да са наясно, че никога няма да предам най-близките си колеги — отговори Габриел. — И никога не биха повярвали, че тези имена са истински.

Относно разпитите съществува и друга всеизвестна истина. При тях понякога се разбира много повече за личността на разпитващия, отколкото за тази на разпитвания. Габриел вече бе установил, че Халид е по-скоро добър професионалист, отколкото сляпо вярващ. Беше разсъдлив. Имаше съвест. С него можеше да се водят преговори. Бавно и постепенно двамата съумяха да изградят нещо като връзка помежду си. Беше връзка, основана на лъжи и измами — единствената възможна в техния таен свят.

— През онази нощ синът ви е бил убит във Виена? — внезапно попита Халид един следобед. Или по-скоро късна вечер. Габриел имаше само смътна представа за изминаващото време.

— Синът ми няма нищо общо с това.

— Напротив — многозначително каза Халид. — Именно вашият син е причината да последвате онзи шахид в Ковънт Гардън. Именно той е и причината да позволите Шамрон и американците да ви примамят отново в играта.

— Имате добри източници — отбеляза Габриел.

Халид прие комплимента с усмивка.

— Ала има едно нещо, което още не знам — каза той. — Как успяхте да убедите Надия да работи за вас.

— Аз съм професионалист като вас.

— Защо не поискахте помощ от нас?

— Щяхте ли да ни я окажете?

— Не, разбира се.

Саудитецът запрелиства страниците на бележника си, сключил вежди, сякаш се опитваше да реши как да продължи. Габриел, също вещ в разпитите, беше напълно наясно, че и това бе част от играта. Накрая, сякаш между другото, Сокола запита:

— Истина ли е, че е била болна?

Въпросът наистина свари Габриел неподготвен. Той нямаше причина да крие истината.

— Да — отговори след малко. — Не й оставаше много.

— Дочувахме подобни слухове — каза саудитецът. — Ала не бяхме сигурни.

— Пазеше го в тайна от всички, включително и от най-близките си приятели.

— Вие обаче сте знаели?

— Тя ми се довери заради операцията.

— А какво беше естеството на заболяването й? — попита саудитецът, готов да запише болестта на Надия, сякаш тя беше дребен детайл, който се налагаше да уточни за доклада.

— Страдаше от артерио-венозна малформация — с равен глас отговори Габриел. — Неправилно свързване между артериалните и венозните съдове в мозъка й. Лекарите й бяха казали, че е нелечима. Знаеше, че е въпрос на време да получи фатален хеморагичен инсулт. Можеше да умре буквално всеки момент.

— И затова се е самоубила в пустинята, заставайки на пътя на куршумите, предназначени за вас?

— Не — каза Габриел. — Тя пожертва себе си… — Направи пауза, а после добави: — … заради всички нас.

Халид отново сведе поглед към записките си.

— За жалост, тя се превърна в мъченица за нашите по-прогресивно настроени жени. Сега се задават въпроси за нейните благотворителни дела. Излиза, че е била реформатор.

— Затова ли оставихте да я убият?

Лицето на Халид остана безизразно.

— Госпожица Ал Бакари беше убита от Рашид ал Хусейни и Малик ал Зубаир.

— Така е — каза Габриел, — но някой им е подсказал, че работи за нас.

— Може би са имали източник, който е знаел за вашата операция.

— Или пък сред вас — отвърна Габриел. — Може би Рашид и Малик са били само пионки. Удобно средство за елиминиране на голяма заплаха за фамилията Сауд.

— Това са ваши размишления.

— Така е — каза Габриел, — но пък са подкрепени от фактите. Всеки път, когато фамилия Ал Сауд е била заплашена от някого, те са се обръщали към брадатите.

— „Брадатите“, както ги наричате, са по-голяма заплаха за нас, отколкото за вас.

— И затова ли ги подкрепяте? Вече изминаха десет години от атентатите на 11 септември. Цели десет години — натърти Габриел. — А Саудитска Арабия все още играе ролята на банкомат за терористите и сунитските екстремистки групировки. Има само едно възможно обяснение за това. Сделката с дявола е била подновена. Фамилията Сауд си затваря очите за ислямския тероризъм, стига свещената ярост да е насочена далеч от петролните полета.

— Не сме толкова слепи, колкото смятате.

— Аз насочих десетки милиони долари към една сунитска терористична групировка, а сделката бе сключена на саудитска територия.

— И именно заради това сте се озовали тук.

— Това означава ли, че шейх Бин Тайиб също е задържан някъде в тази сграда?

Халид се усмихна кисело, но не отговори нищо. После зададе още няколко незначителни въпроса и с това разпитът приключи. После той изненадващо придружи Габриел до килията му. Преди да затвори и заключи вратата, саудитецът се поколеба.

— Доколкото разбирам, американският президент проявява силен интерес към вашия случай — каза той. — Вероятно престоят ви сред нас вече е към края си.

— Кога ще ме освободите?

— В полунощ.

— А сега колко е часът?

Сокола се усмихна.

— Пет минути след полунощ.

* * *

Чист костюм очакваше Габриел на леглото в килията му. Халид го остави да се преоблече. След това го поведе по поредица стълбища и излязоха във вътрешен двор. Един джип чакаше на лунната светлина. Беше американски, американци бяха и четиримата мъже около него.

— Оставих две неща в джоба на костюма ти — каза тихо Халид, докато прекосяваха двора. — Едното е куршумът, който е пронизал Надия ал Бакари и е останал в теб. Другото е бележка за Ейдриън Картър. Приеми го като подарък на раздяла, за да ти напомня за престоя сред нас.

— Какво съдържа тази бележка?

— Информация, която сигурно ще му е от полза. Ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш моето име.

— Истинна ли е?

— Информацията ли? Ще трябва да ми имаш доверие.

— Боя се, че не знам какво означава тази дума.

— Нищо ли не си научил от нея? — каза Халид и кимна към джипа. — На твое място бих побързал да се кача. Негово Височество често променя мнението си.

Габриел стисна десницата на саудитеца и отиде при американците. Те бързо го откараха във военна база северно от Рияд, където го качиха на един „Гълфстрийм“. На борда имаше лекар от Управлението. През цялата нощ той вливаше различни течности в съсухреното тяло на Габриел и се тревожеше за състоянието на раната му. Най-накрая му позволи да заспи. Измъчен от кошмари за смъртта на Надия, Габриел се събуди със сепване, когато самолетът кацна на летище Лондон Сити. Когато вратата се отвори, той видя, че на пистата го очакват Киара и Шамрон. Сигурно бяха единствените хора на земята, които изглеждаха по-зле от него.