Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (62)

62.
Дейра, Дубай

— Изненадвам се, че отговори. Може би е вярно онова, което разправят за теб.

— Какво разправят за мен, Малик?

— Че си смелчага. Че си човек, който държи на думата си. Лично аз се съмнявам в това. Просто никога не съм срещал евреин, който да не е страхливец и лъжец.

— Не знаех, че в Зарка има толкова голяма еврейска общност.

— За щастие в Зарка няма евреи. Има само жертви на евреите.

— Къде е тя, Малик?

— Коя?

— Надия — отговори Габриел. — Какво сте сторили с нея?

— Защо смяташ, че тя е при нас?

— Защото само от нейния телефон би могъл да вземеш този номер.

— Умен евреин.

— Пусни я.

— В момента въобще не си в позиция да даваш нареждания.

— Не ти нареждам — спокойно отвърна Габриел. — Моля те да я пуснеш.

— Призоваваш ме да проявя човечност?

— Както искаш го наричай. Просто постъпи почтено.

— Ти уби баща й пред собствените й очи, а молиш мен да постъпя почтено?

— Какво искаш, Малик?

— Да пуснете всички братя, които бяха арестувани от американците и техните съюзници след вашата малка измама. Освен това настояваме да освободите всички братя, които са незаконно задържани в Гуантанамо Бей.

— Без палестинските затворници? Разочароваш ме.

— Не искам да се меся в протичащите преговори между вас и братята от „Хамас“.

— Поискай нещо смислено, Малик. Нещо, което действително бих могъл да направя.

— Ние не преговаряме с терористи. Пуснете нашите братя и тогава ние ще освободим вашия шпионин, без да страда повече.

— Какво сте й причинили?

— Мога да те уверя, че то не е нищо в сравнение с болката, която понасят ежедневно нашите братя в килиите за изтезания в Кайро, Аман и Рияд.

— Не четеш ли вестници, Малик? Арабският свят се променя. Фараонът си замина. Тронът на Сауд се клати. Малкият хашемитски крал на Йордания се страхува за живота си. Почтените хора в Арабския свят само за няколко месеца съумяха да постигнат онова, което Ал Кайда и нейната пасмина не успяха да осъществят с многогодишни безсмислени кланета. Твоето време отминава, Малик. Арабският свят не иска вече такива като теб. Пусни я.

— Страхувам се, че не мога, Алон. — Той направи кратка пауза, сякаш преценявайки как да се измъкне от задънената улица, в която бе попаднал. — Има обаче и една друга възможност.

Габриел изслуша Малик. Същото направиха и Шамрон, Навот и Ейдриън Картър.

— Какво ще последва, ако не приемем?

— Тя ще понесе традиционното наказание за отстъпничество. Но не се тревожи. Ще имаш възможност да видиш смъртта й на живо в интернет. Йеменецът планира да я използва като средство за вербуване на нови членове, които да заемат местата на онези, които загубихме по нейна вина.

— Трябва ми доказателство, че е жива.

— Боя се, че просто ще трябва да ми се довериш — каза Малик. После телефонната връзка прекъсна.

* * *

Секунди по-късно телефонът на Габриел иззвъня отново. Беше Ейдриън Картър.

— Определено се намира в емирството.

— Къде?

— От Агенцията за национална сигурност не успяха да установят местонахождението му, но смятат, че е възможно да е някъде в западната част на пустинята, близо до оазиса Лиуа. Наш самолет вече кръжи над района, а сега натам летят още два.

Габриел извади мъничко устройство от вътрешния джоб на чантата си. Беше с размерите на обикновено хапче. От едната страна имаше миниатюрен метален превключвател. Той го щракна и попита:

— Виждате ли сигнала?

— Да — отвърна Картър.

Габриел глътна устройството.

— Още ли го виждате?

— Да.

— На Рибния пазар след десет минути.

— Ясно.

* * *

Габриел още носеше костюма. За момент той се замисли дали да не облече нещо по-подходящо за нощта, която щеше да прекара в пустинята, но в крайна сметка реши, че не е необходимо. Със сигурност тези, който щяха да го пленят, щяха да се погрижат за това. Той остави ръчния си часовник в чантата заедно с телефона, портфейла, паспорта, оръжието и съдържанието на джобовете си. Вече не носеше спринцовки със суксаметониев хлорид, а само ибупрофен и медикамент против диария. Изпи достатъчно ибупрофен, за да притъпи временно болката от раните, които вероятно щеше да получи през следващите няколко часа, както и достатъчно хапчета срещу разстройство, за да се превърнат червата му в бетон за около месец. След това заключи чантата в килера и заслиза по стълбите към улицата.

Шест минути му оставаха, за да извърви краткото разстояние до Рибния пазар. Той се намираше надолу по крайбрежния път, близо до началото на Дубай Крийк. Въпреки късния час групи млади мъже се разхождаха покрай брега — пакистанци, бангладешци, филипинци. Сред тях имаше и четирима араби, които всъщност не бяха араби.

Габриел застана до една улична лампа, за да се вижда добре, и само няколко секунди по-късно огромен джип „Денали“ спря пред него. Зад волана беше един от клонингите на Малик. Друг седеше на задната седалка, а до него бе Рафик ал Камал, началникът на охраната на Надия ал Бакари.

Именно Ал Камал даде знак на Габриел да влезе вътре. Именно той трийсет секунди по-късно нанесе първия удар с лакът в гърдите на Габриел, с който едва не спря сърцето му. После го повалиха на пода между седалките и го удряха с юмруци, докато не се изтощиха. Жътвата беше към края си, помисли си Габриел, губейки съзнание. Идваше време за празненството.