Даниъл Силва
Портретът на един шпионин (42)

42.
Неджд, Саудитска Арабия

Студеният вятър отслабна по пладне, а към късния следобед в района на платото Неджд отново бе спокойно. Това щеше да е само временно затишие, характерно за местния суров климат, защото далеч на запад тъмни буреносни облаци пълзяха през проходите на планинската верига Сарават като банда разбойници. От първите дъждове бяха изминали две седмици, а в пустинята започваха да се появяват първите колебливи стръкчета трева и диви цветя. Само след няколко седмици това място щеше да е зелено като бъркширска ливада. Сетне жежката пещ щеше да се запали отново и в продължение на месеци нямаше да падне и капка дъжд — чак до идната зима, когато, ако такава бе волята на Аллах, буреносните облаци за пореден път щяха да запълзят по склоновете на Сарават.

За обитателите на Неджд дъждът бе едно от малкото неща, идващи от запад, които приветстваха. Почти към всичко останало, дори към сънародниците си от областта Хиджаз, те се отнасяха с презрение и присмех. Тяхната вяра ги правеше враждебни към всяко чуждо влияние. Вяра, която им е била дадена три столетия по-рано от аскетичен проповедник реформатор на име Мохамед Абдул Уахаб. През 1744 г. той сключил съюз с едно племе от Неджд, наричащо се Ал Сауд, създавайки по този начин обединение между политическата и религиозната власт, което впоследствие довело до основаването на съвременното Кралство Саудитска Арабия. Това обединение се оказало доста неспокойно и от време на време Ал Сауд правели опити да поставят на място брадатите фанатици от Неджд, понякога даже с подкрепата на неверници.

През 1930 г. поддръжници на фамилията Ал Сауд бяха използвали британски картечници, за да избиват свещени воини на „Мюсюлмански братя“ в град Сабила. А след атентатите от 11 септември Ал Сауд се бяха съюзили с омразните американци, за да воюват срещу съвременното проявление на Ихван, познато като Ал Кайда. И все пак по някакъв начин през всички тези години връзката между последователите на Уахаб и фамилията Сауд бе просъществувала. Те зависеха едни от други, за да оцеляват. В суровите условия на Неджд човек не можеше да желае кой знае колко повече.

Въпреки крайностите на климата, новата настилка на магистрала 65 беше гладка и черна като реките от суров нефт, които течаха под нея. Следвайки на северозапад маршрута на древен кервански път, тя свързваше Рияд с оазисния град Хаил. Съвсем близо преди Хаил, край град Бурайда, Надия нареди на шофьора си да отбие по малък двулентов път, водещ през пустинята на запад. Рафик ал Камал вече бе видимо неспокоен. Надия не му беше казала нищо за намерението си да пътува към Неджд чак до момента на тръгването им от „Четири сезона“, но дори тогава тя се бе изразила твърде неясно. Беше му казала, че ще вечеря в семейния лагер на шейх Марван бин Тайиб, важен член на съсловието на улемите. След тази вечеря — по време на която, разбира се, жените и мъжете щяха да са разделени — тя щеше да се срещне на четири очи с шейха, за да обсъдят някои въпроси, свързани със зекят. Нямаше да се налага нейният придружител да присъства на срещата, тъй като духовникът имаше добро име на учен и благочестив мъж. Безопасността й също нямаше да е застрашена. Ал Камал бе приел нарежданията й, но с видимо неудоволствие.

Вече минаваше пет часът, а безбрежното небе бавно потъмняваше. Те минаваха с висока скорост покрай градини с фурми, лимони и портокали, спирайки само веднъж, за да изчакат възрастен пастир да пресече пътя с козите си. С всеки изминат километър Ал Камал сякаш се успокояваше. Тъй като бе отраснал в този район, той посочваше на другите през прозореца някои от по-забележителните места, докато ги подминаваха. На влизане в Унайза — консервативно религиозно градче, известно с чистотата на исляма, изповядван от жителите му, той помоли Надия да направят малко отклонение, за да види скромната къща, където като дете бе живял с една от четирите жени на баща си.

— Не знаех, че си от този край — каза Надия.

— И шейх Бин Тайиб е оттук — отвърна той. — Когато беше малко момче, ходехме в едно училище, молехме се в една джамия. Марван още тогава беше размирник. Веднъж го наказаха, задето бе хвърлил камък в прозореца на една видеотека. Смяташе, че е неислямска.

— Ами ти?

— На мен видеотеката не ми пречеше. В Унайза така или иначе нямаше какво друго да се прави, освен да се гледа видео и да се ходи на джамия.

— Доколкото разбирам, оттогава насам шейхът е възприел по-умерени възгледи.

— Мюсюлманите в Унайза не знаят значението на думата умерен — отвърна Ал Камал. — Ако Марван се е променил оттогава, сигурно е за пред очите на обществото. Марван е ислямист докрай. И е напълно независим от Ал Сауд, макар че те му плащат доста добре. На твое място бих внимавал с него.

— Ще го имам предвид.

— Може би ще е добре да те придружа на срещата.

— Ще се справя, Рафик.

Ал Камал се умълча, след като излязоха от Унайза и отново навлязоха в пустинята. Право пред тях, сред море от камънаци, се издигаше стръмен скалист склон, чиито зъбери в продължение на милиони години са били ваяни от вятъра и пясъците. Лагерът на шейха бе разположен на север от този хълм, покрай брега на дълбоки уади^[1]. Надия чуваше как големите камъни удрят отдолу по шасито на автомобила, докато напредваха по неравния черен път.

— Защо не ми каза къде отиваме? — недоволно попита Ал Камал, стиснал здраво дръжката над вратата. — Щяхме да дойдем с някой „Рейндж Роувър“.

— Не очаквах пътят да е толкова лош.

— Това е пустинен лагер. Какъв си представяше, че ще бъде?

Надия се изсмя насила.

— Дано баща ми не гледа сега.

— Аз пък се надявам, че гледа. — Ал Камал я изгледа продължително. После продължи: — Никога не съм оставял баща ти, Надия. Дори и когато обсъждаше деликатни и тайни въпроси с хора като шейх Марван бин Тайиб. Той ми бе поверил живота си. За нещастие, не успях да го спася в Кан, макар че с радост бих поел с тялото си куршумите, предназначени за него. Същото бих сторил и за теб. Разбираш ли ме?

— Струва ми се, че разбирам, Рафик.

— Добре — каза той. — Ако това е волята на Аллах, тази среща ще даде плодове. Но другия път остави на мен организацията. Така ще е по-добре. Няма да има изненади.

— По правилата на Зизи? — запита тя.

— По правилата на Зизи — кимна той. — Правилата на Зизи са като ученията на Пророка. Ако ги следваш неотстъпно, Аллах ще те възнагради с дълъг и щастлив живот. Ако ги пренебрегваш… — Той сви масивните си рамене. — … е, тогава ще се случват лоши неща.

Видяха множество коли, паркирани безразборно покрай уади: роувъри, мерцедеси, тойоти и няколко очукани пикапа. Непосредствено до този импровизиран паркинг бяха разпънати две големи общи палатки, осветени отвътре. Десетина по-малки палатки бяха пръснати около тях, като всяка беше оборудвана с генератор за ток и сателитна чиния. Надия се усмихна под прикритието на своя никаб. Саудитците обичаха зимно време да се връщат в пустинята при своите бедуински корени, но връзката им с древните традиции стигаше само дотук.

— Шейхът добре се е уредил тук.

— Трябва да видиш вилата му в Мека — каза Ал Камал. — Купена и платена е с държавни пари. От гледна точка на крал Ал Сауд, това са добре инвестирани средства. Кралската фамилия се грижи за улемите, а улемите на свой ред се грижат за нея.

— Защо са избрали точно това място? — запита Надия, озъртайки се.

— Много преди да бъде основано Кралство Саудитска Арабия, членовете на клана на шейха са водели животните си тук зимно време. Родът Бин Тайиб лагерува тук от векове.

— Сигурно ще ми кажеш, че и ти си идвал по тези места като момче.

Ал Камал широко се усмихна:

— Така е.

Телохранителят даде знак на шофьора да паркира встрани от другите автомобили. След като помогна на Надия да слезе, той се загледа в една „Тойота Камри“. Ако не беше тънкият слой прах по нея, тя сякаш току-що бе излязла от поточната линия.

— За такава кола ли мечтаеш? — попита Надия язвително.

— Този модел го подаряват на всички, които завършат държавната програма за превъзпитание на терористи. Осигуряват им кола, къща с платени начални вноски и хубава девойка за съпруга — всичките капани на нормалния живот, — за да ги примамят да останат в този свят, вместо в света на джихада. Купуват лоялността на улемите, купуват и лоялността на джихадистите. Така се прави в пустинята. Така правят Ал Сауд.

Ал Камал нареди на шофьора да остане при колата, а после поведе Надия към двете големи палатки. Секунди по-късно от едната излезе млад мъж, за да ги посрещне. Носеше тоба до прасците според традицията на салафистите, както и шапчица такия без кърпа. Брадата му беше дълга, но рядка, а очите му гледаха необичайно дружелюбно за саудитец. След като ги поздрави с традиционното обръщение, той се представи като Али и каза, че е талиб — ученик — на шейх Бин Тайиб. Изглеждаше около трийсетгодишен.

— Вечерята тъкмо започва. Телохранителят ви е добре дошъл да се присъедини, ако желае. Жените са там — добави той и посочи лявата тента. — Тази вечер няколко роднини гостуват на шейха. Сигурен съм, че ще се почувствате сред свои.

Надия и Ал Камал бързо размениха погледи, след което тя тръгна към лявата тента. Оттам се появиха две забулени жени, поздравиха я на местен диалект и я въведоха през отвора. Вътре имаше още двайсет жени като тях. Бяха насядали на дебели ориенталски килими около подноси, отрупани с агнешко, пилешко, патладжани, ориз и безквасен хляб. Някои носеха никаб подобно на Надия, но повечето бяха изцяло забулени. В затвореното пространство на палатката тяхната жива глъч напомняше звука на множество цикади. Тя утихна за няколко секунди, докато една от двете жени представи Надия. Очевидно всички бяха очаквали появата й, за да започнат да се хранят, защото една от тях извика: Алхамдулиллах! — „Хвала на Бога!“. След това жените се нахвърлиха върху платата, сякаш не бяха яли дни наред и нямаше да видят храна дълго след това.

Все още права, Надия се огледа за място сред безформените забулени тела, след което се настани между две жени на двайсетина години. Едната се казваше Адара, а другата — Сафия. Адара беше родом от Бурайда и бе племенница на шейха. Брат й бе заминал за Ирак да воюва с американците и бе изчезнал безследно. Сафия се оказа жена на талиба Али.

— Нарекли са ме с името на мюсюлманката, убила еврейски шпионин по времето на Пророка — гордо поясни тя.

Рафик ал Камал се оказа прав за тойотата. Тя действително беше подарена на Али след завършването на програмата за превъзпитание на терористи. Сафия също му бе подарък, съпроводен със значителна зестра. Очакваха първото си дете след около четири месеца.

— Иншаллах, ще бъде момче — каза тя.

— Ако е волята на Бога — повтори Надия със спокойствие, което никак не отговаряше на мислите й.

Надия сложи в чинията си малка порция пилешко месо и ориз обходи с поглед другите жени. Няколко от тях бяха свалили никабите си, но повечето се опитваха да се хранят с покрити лица. Включително Адара и Сафия. Надия постъпи по същия начин, като през цялото време се опитваше да слуша разговорите около себе си. Темите бяха изключително банални: семейни клюки, новият търговски център в Рияд, постиженията на децата им — на момчетата, разбира се, защото дъщерите бяха свидетелство за репродуктивни неуспехи. Така прекарваха живота си те — в отделни стаи, в отделни палатки, в компанията на своя пол. Не посещаваха театрални постановки, защото в цялата държава нямаше нито една сцена. Не ходеха по дискотеки, тъй като музиката и танците бяха харам^[2]. Не четяха други книги, освен Корана — който изучаваха отделно от мъжете, — както и строго цензурирани списания, рекламиращи дрехи, които не можеха да носят на обществени места. От време на време си доставяха една на друга физическо удоволствие — една от мръсните малки тайни на Саудитска Арабия, — но иначе по-голямата част от времето им минаваше в потискаща, убийствена скука. А когато животът им приключеше, щяха да бъдат погребани според уахабистката традиция в необозначен гроб, под нагорещените пясъци на Неджд.

При все това Надия усещаше странно спокойствие в топлото присъствие на хора от нейната кръв и нейната вяра. Ето това западняците никога нямаше да проумеят. Защото ислямът обхващаше всеки аспект от живота на вярващия. Той те будеше сутрин с призива за молитва и те обгръщаше като абая през останалата част от деня. Той проникваше всяка дума, всяка мисъл и всяко дело на благочестивия мюсюлманин. Той беше и тук, сред тези забулени жени, в сърцето на Неджд.

Тази мисъл предизвика у Надия внезапен пристъп на вина. Обзе я като неочаквана пясъчна буря. Избирайки да си сътрудничи с израелци и американци, тя всъщност бе отхвърлила своята мюсюлманска вяра. Сега беше еретичка, вероотстъпница. А наказанието за вероотстъпниците бе смърт — смърт, която всички тези забулени и отегчени жени около нея без съмнение щяха да одобрят. Нямаха друг избор. Ако някоя дръзнеше да се изправи в нейна защита, със сигурност щеше да понесе същата участ.

Вината бързо отмина и бе заменена от страх. За да добие кураж, Надия си спомни за Рена — нейната пътеводна светлина, нейният фар в мрака. Замисли се колко подходящо бе нейната собствена измяна да се случи тъкмо тук, в свещените земи на Неджд, в успокояващата прегръдка на забулените жени. Късно беше за колебания относно пътя, който бе избрала, прекалено късно. Защото през отвора на палатката тя видя как Али, брадатият талиб, идваше. Беше време за разговора с шейха. А след това, ако такава бе волята на Аллах, щяха да дойдат дъждовете и всичко да приключи.