Колин Фалконър
Пътят на коприната (95)

93

— Нарича се Градината на ободряващата пролет — каза му Мяо-йен.

Поток се изливаше в малко езеро, където златни рибки лениво плуваха из тъмните води. Древни, чворести борове се извиваха над пътеката; тамян гореше в пещера, издълбана в скалната повърхност на водопад. Кухините благоухаеха на жасмин и орхидеи.

Мяо-йен завъртя слънчобран от зелена коприна над рамото си, за да се скрие от горещото следобедно слънце.

— Научих, че напускате Шанту — каза тя.

— Бързаме да изпреварим зимата на Покрива на света.

— Тогава няма да има повече молитви и истории за Христос?

— Не, господарке. Край на „Отче наш“.

— Ще ми липсвате, християнино. Но вонята от тялото на вашия спътник — не. Как я изтърпявате? Дори патиците се отдалечават в другия край на езерото, когато той дойде.

Жосеран досега я беше виждал само седнала в павилиона й или в лодката й за удоволствия. За пръв път я видя да ходи и беше потресен от странната й спъната походка. Причината за нея веднага ставаше видна. Под дългата й рокля зърна две невъзможно малки крачета, увити в копринени чехли. Толкова малки, че беше цяло чудо, че изобщо може да стъпва на тях.

Тя видя накъде се насочи погледът му.

— Харесват ли ви краката ми?

— На природата ли е харесало да ги направи толкова малки?

— Не е дело на природата.

По лицето му се изписа неразбиране.

— От съвсем малка увиват краката ми. По нареждане на баща ми. Той възнамерява някой ден да ме омъжи за китайски принц и иска да въплъщавам във всяко отношение идеала на китайците за красота.

— Краката ви омотани ли са? Това не е ли неудобно?

Усмивката й беше пълна с безкрайна болка.

— Как мога да отговоря на въпроса ви? — тя спря да върви и вдигна поглед към него. — Бях четиригодишна, когато за пръв път майка ми уви стегнати превръзки около пръстите ми и ги подви под краката ми. После постави върху ходилото големи камъни, за да счупи костите.

— Свети боже — дъхът на Жосеран секна.

— И нямаше да го прави само веднъж. Кракът, естествено, се опитва да се изцели. Затова пръстите трябва да се чупят отново и отново. Не мога да махна превръзките. Дори сега.

— Това е неописуемо — едва успя да каже той.

— Напротив, чувала съм мъжете да казват, че е много красиво. Китайците ги наричат крачета лилии. За тях подобна изтънченост е въплъщение на женствеността. Може би си мислят, че и прокаженият или едноръкият също са красива гледка. — Тя се изчерви и сведе лице. — Отново си позволявам да говоря прекалено свободно с вас. Причината е в онази част от мен, която продължава да е татарска. — Погледът й горестно се плъзна към черната вода. — Баба ми и прабаба ми били учени как да бъдат изключителни, велики жени. И двете царували като наместнички на клана, докато мъжете чакали за курултай. Аз никога няма да управлявам. От момиче с крака лилии има полза, колкото от сакат.

— За мен вие винаги ще сте прекрасна и мъдра — каза й той.

Тя закима с глава, но не се усмихна.

— Майка ми беше наложница от орду на Таракхан, третата съпруга на баща ми. Може би ако ме беше родила Чаби, той щеше да се отнася с мен другояче.

Останаха дълго, заслушани в ромоленето на водата. Жосеран не беше в състояние да прогони от ума си образа на момиченцето, подложено на постоянно неизразимо изтезание в името на модата по приумица на баща му.

— Сигурно нямате търпение да се приберете у дома — каза му тя най-накрая.

— Нямам търпение да отнеса новината за договора с императора.

— Но по лицето ви се чете голяма тъга. Не ви се тръгва.

— Това пътуване ми отвори очите за необятността на земята. Видях неща, за които други хора могат само да мечтаят. Сега се страхувам, че когато се прибера в моя свят, неговите ограничения, дори вярванията му, ще ме притискат.

— Страх ви е, че ще увият краката ви.

— Да. Да, мисля, че именно това имам предвид.

— Не ви ли натъжава и друго?

Как да й обясни за Хутлун? Знаеше, че щом се завърне в Акра, мечтата за нея ще изчезне заедно със спомените му от Шанту и великата проблясваща пустиня — „влизаш и повече не излизаш“. Сърцето го заболя. Но какво друго би могъл да направи, освен да принуди себе си да забрави?

— Знаете, че завръщането ви ще бъде по-опасно, отколкото пътуването ви дотук, нали? — попита го тя.

— Как така?

— Баща ми, императорът, не ви ли каза, че е във война със своя брат в Каракорум?

Жосеран поклати глава. Хубилай не му беше доверил подобни сведения, но самият той подозираше за подобен развой на събитията. Видял беше многочислена войска да напуска града преди няколко седмици и да се отправя на запад.

— Арик Буке също се назовава хан на хановете, ползва се и с подкрепата на Златния клан, наследниците на Чингис хан.

— Тогава вашият баща е самозванец, така ли?

— Самозванец ли? — тя се усмихна. — Нека ви кажа следното: повечето от войниците на баща ми са наемници, китайци, уйгури, тангути, бирманци, но са били обучени на монголска тактика от монголски военачалници. Пехотата е въоръжена с къси здрави копия, не за бой с хора, а за поваляне на коне. Някога многочислеността на нашите врагове не означаваше нищо за татарската конница, но сега благодарение на баща ми китайците и уйгурските войници, които преди много лесно търпяха поражение, вече са повече от достоен противник. Хубилай изгуби дома и легитимността си, но в замяна спечели империя. Така че сега Арик Буке е самозванецът. Защото както е сигурно, че слънцето ще изгрее и залезе, така е сигурно и че няма да победи баща ми на бойното поле. Силата провъзгласява хана на хановете, а не легитимността.

— Ами вие? — прошепна Жосеран.

— Аз ли? — също прошепна тя в отговор, неуверена в смисъла на въпроса.

— Според вас кой Велик хан е самозванецът?

— Моето мнение е несъществено. Не съм нито монголка, нито китайка. Нося кръвта на Чингис хан, но имам крака на китайска принцеса. Не мога да яздя, не мога дори дълго да вървя сама. Вече не съм човек. Аз съм жертвата на моя баща, принесена пред онези, които е завоювал — тя замълча. — Уморих се. Вървете си. Надявам се, че отново ще се срещнем.

— Надали ще имам това щастие. Но ви пожелавам божествен мир в душата.

— И аз ви пожелавам същото. И хиляди благословии за нашия отец, който е на небето — каза тя, като използва израза, който употребяваше Уилям.

— Господарке — тихо каза той с поклон.

И я остави там, в Градината на ободряващата пролет, принцесата със сърце на татарка, тяло на кукла и мънички, ужасяващи, детски крачета лилии.

Поеха на път във втората есенна луна, придружени от сто имперски отряда. Сартак водеше авангарда с Пияницата и Ядосания. Отправиха се на юг, към многобройните селца и градчета, прострени из зелените равнини на Катай, а после по прашните, оскъдни следи от Пътя на коприната на запад.