Колин Фалконър
Пътят на коприната (73)

71

— Там — измърмори Сартак.

Шанту, столицата на Сина на Небето, Небесния владетел на цялата земя, се простираше пред тях до езеро с повърхност и нюанси на нагъната стомана. От всички страни я ограждаха планини със скосени върхове, които напомняха на Жосеран на камилски гърбици. Хоризонтът очертаваше невъзможно за християнското око струпване на религии зад едни градски стени; ступите на идолопоклонниците и минаретата на мохамеданите пронизваха небето над мръсносивите будистки манастири на тангутите и изрисуваните павилиони на катайците.

Кирпичени къщи се гушеха навсякъде една в друга покрай лъкатушещи кални улички освен на север, където извитите покриви на императорския дворец блестяха на слънцето сред зелените и засенени алеи на императорските градини.

Уилям на висок глас благодари с молитва на Бог и стресна татарската си свита.

— Бог ни води и ни закриля през дългото пътуване! Благодарим му и го възхваляваме!

Ядосания се взираше в него, сякаш е изгубил разсъдъка си.

— Малко подрани — изсумтя Жосеран.

— Не стигнахме ли там, закъдето бяхме тръгнали, неблагодарнико?

— Наистина пътувахме шест месеца и претърпяхме трудности, които не съм вярвал, че мога да понеса. Но не бива да забравяме, че сме до половината път. — Той се обърна да обхване с поглед впечатляващата гледка пред себе си. — Предстои ни да се връщаме. Не забравяй.

Земен насип образуваше отбранителен периметър около града. Столицата лежеше зад него, зелени знамена се полюляваха на каменните стени, стражи с брони ги наблюдаваха от наблюдателните кули.

Минаха през арката на Южната порта и вонята веднага ги връхлетя. Поне в това, помисли си Жосеран, Шанту малко се отличаваше от Сен Дени или Рим. Проправяха си път сред гъстата тълпа и сгушените една в друга къщи. Жосеран забеляза как шумът стихваше с наближаването на двореца. Когато стигнаха до стените му, всички на улицата вече шепнеха.

Спряха пред две огромни, обковани с железни гвоздеи порти.

Воините на кулата разпознаха униформата на императорската стража и вратите се отвориха.

Вътре тишината беше пълна. След нищетата по улиците дворецът беше като убежище. Имаше обозначени със знамена дворове, извисяващи се пагоди с подвити стрехи и плочи от лакиран бамбук в яркосиньо и нефритенозелено, всичките емайлирани и сякаш блестяха като стъкло на слънцето. Стражи на пост със същите златни шлемове и наметки от леопардови кожи като на свитата им бдяха над тишината. Павилионът на Великата хармония се издигаше пред тях на могила от пръст, широка към десет и дълга към трийсет рода^[1]. По симетрия и размери беше смайващ. Яркочервени лакирани стълбове поддържаха тройния покрив. Златни дракони и змии се увиваха нагоре по стълбовете и се извиваха високо горе по протежение на стрехите; заради движението на белите облаци по небето сякаш и драконите се движеха, а покритите им със златни люспи криле ги носеха нависоко.

Дворецът беше обкръжен от огромна тераса, опасана с балюстради, всичките направени от бял мрамор. В бронзови котли горяха стотици благоуханни свещи, от които въздухът беше замайващо сладък. Под тях имаше покрит с плочи двор, тих и пуст, засенен от древни борове и кипариси.

По заповед на Сартак оставиха конете си и се изкачиха до върха на мраморните стъпала.

Огромни каменни лъвове, всеки с размера на татарски кон, пазеха входа, преграден с обкована с метал врата и две по-малки от двете й страни.

Очакваха пристигането им. Церемониалмайсторът с кръгла шапчица и яркочервена копринена роба беше на разположение да ги съпроводи през порталите до Приемната зала.

Наредиха на Жосеран и Уилям да си събуят ботушите. Церемониалмайсторът държеше полуботуши от бяла кожа, които трябваше да обуят, за да не изцапат коприната и златните килими вътре.

— Внимавайте да не стъпите върху прага — прошепна Сартак. Всъщност прагът беше висок до коленете му и се наложи да го прескочи. — Смята се за крайно лоша поличба и онзи, който го направи, търпи люто наказание.

— Дори пратеникът на християните ли? — попита го Жосеран.

Отговорът се изписа по лицето на Сартак. Уилям се приготви за паметния случай. Отвори кожената торба, сложи си бялата стола, а над нея пурпурната, които носеше със себе си от Рим. В едната ръка държеше илюстрованата Библия и Псалтира, а в другата мисала и сребърната кадилница. На врата си провеси сребърен кръст.

Жосеран помисли за даровете, които самият той носеше от Акра: Дамаският меч, рубините, кожените ръкавици, които се бяха изгубили при нападението на Сартак. Сети се и за бялата мантия с червения тамплиерски кръст. Възнамерявал беше да ги носи при срещата си с Великия хан, но вместо това се появи облечен като поредния татарин. Почувства се като просяк.

— Готов ли си, тамплиере? — изсумтя Уилям.

— Толкова, колкото съм.

— Ами да се изправим пред езичниците.

Жосеран пое дълбоко дъх. Уилям тръгна пред него и влезе във великия двор на Хубилай хан, като пееше Салве Регина^[2].