Колин Фалконър
Пътят на коприната (86)

84

Часове наред всеки ден прекарваха с Мяо-йен в покрития й с жълти керемиди павилион. Тя се оказа прилежна ученичка и скоро можеше да рецитира „Отче наш“ и Десетте Божи заповеди наизуст. Уилям я беше научил и че папата е наместник на Бога на земята и че единственият й път към спасението е чрез Светата църква. Уилям беше търпелив учител, но не понасяше въпроси. Безсмъртната й душа била заложена на карта, напомняше й той.

Веднъж й позволи да погледне в требника. Тя посочи една от фигурите и попита кой е това.

— Това е Мария, Божията майка — отговори й Жосеран.

— Мар Салах казва, че Бог не може да бъде човек, затова и никоя жена не може да бъде майка на Бог.

— Мар Салах е еретик — заяви Уилям, когато Жосеран преведе думите й. — Кажи й, че тя не бива да слуша неговите изкривени поучения или пък да поставя под въпрос тайнствата на вярата.

Мяо-йен изглежда прие тази заповед. Тя наклони страницата към светлината, за да може да я разгледа по-отблизо.

— Много прилича на Куан Йън. Сред китайците тя е известна като Богинята на милосърдието.

Уилям се отчая.

— Моля те, кажи й, че не може да сравнява Светата Дева с някой от нейните езически идоли. Това е богохулство.

Мяо-йен прие с кротост укора и никога повече не изрази отношение към неговите уроци, на които се посвещаваше с цялото си сърце. Но въпреки видимото й въодушевление Жосеран чувстваше, че за нея това е просто едно интелектуално упражнение. В сърцето си тя оставаше татарка.

След известно време дори Уилям почувства нейната неподатливост и вече не се задоволяваше да я наставлява само по основите на католицизма. Търсеше знак, че неговите уроци дават плодове.

— Кажи й — рече на Жосеран един ден, след като й беше разказал историята за възкръсването на Иисус от мъртвите, — че за да бъде драга Богу, трябва да се въздържа от употребата на парфюми и да не слага мазила по лицето си.

Жосеран предаде колкото е възможно по-деликатно молбата.

— Но тя каза, че това е изискване както за една китайска дама, така и за дъщеря на императора — рече той.

— Тя изглежда и мирише като проститутка.

— Искаш ли да й го кажа?

— Разбира се, че не.

— Тогава какво искаш да й кажа?

— Кажи й, че трябва да моли Бога за напътствие. Една жена трябва да е добродетелна във всяко отношение, а мазилата и парфюмите са дяволски инструменти.

— Какво приказва той? — попита Мяо-йен.

— Възхищава се на вашата красота — отвърна Жосеран. — Дори без вашите помади и парфюми, според него вие ще сте най-прекрасната жена в Шанту.

Мяо-йен се усмихна и закима с глава, благодари на Жосеран за милите му думи.

Той се обърна към Уилям.

— Каза, че ще помисли.

Имаше дни, в които след като Уилям беше свършил с урока си, Жосеран оставаше при нея в павилиона. Надяваше се да научи повече за Хубилай и великата му империя. Освен това беше омаян от странното създание, макар не така както го привличаше Хутлун. Просто беше заинтригуван как така Мяо-йен е уловена в клопката на този позлатен дворец, докато Хутлун живееше живота си на воля върху седлото на коня. Не бяха ли и двете дъщери на татарски ханове?

Жосеран чувстваше, че и тя на свой ред се радва на компанията му. Разговаряха с часове над уханен чай, донесен от нейните придворни дами, защото принцесата хранеше безгранично любопитство към Франция.

— Вие хан на Християнство ли сте?

— Да, предполагам, че съм хан. Но не Велик хан като вашия баща Хубилай. Аз съм господар на доста малък брой хора.

— Колко съпруги имате?

— Нямам съпруга.

— Нямате ли? Как е възможно? Един мъж не може да живее без съпруга. Противоестествено е.

— Дадох обещание да живея като монах известно време.

— Как един хан може да е монах? Не разбирам. Един мъж трябва да е само едно нещо или нищо. Как разбирате кой сте всъщност, когато сте толкова много неща?

Един ден седяха и наблюдаваха как една от прислужниците храни златните рибки, когато принцесата посочи от другата страна на водата към елен, който стоеше тихо под върбите в градината на императора.

— Във варварските земи ходехте ли на лов? — попита го тя.

— Разбира се. Ловуваме за храна и за удоволствие.

— Тогава ще се радвате да ловувате в градината на баща ми. Тя е истинско чудо.

Жосеран си спомни за Хутлун и как беше повалила нападащия я вълк с една стрела.

— Вие не ловувате ли?

Тя се разсмя горчиво.

— Понякога копнея да го правя.

— Тогава защо не ловувате?

— Сред китайците не е прието жените да се държат така, както го правят татарките.

— Но вие не сте китайка. Вие сте татарка.

Тя поклати глава.

— Не, аз съм китайка, защото така е пожелал баща ми. Моят баща във всяко отношение е възприел нравите и обичаите на китайците. Не сте ли го прозрели и сам?

— Признавам, че невинаги знам какво да мисля за нещата, които виждам.

— Тогава ето какво ще ви кажа: моят брат, Чен-чин, ще бъде следващият император и хаган на татарите. Това не ви ли се струва странно? На неговата възраст моят дядо, Чингис хан вече е яздил начело на свой собствен туман и е покорил половината степ. Чен-чин прекарва дните си затворен с конфуциански придворни в изучаване на китайските обичаи и етикет, чете Книга на одите, Избрани откъси от Кунг Фу-ци и изучава китайската история. Вместо да мирише на кон, той мирише на алое и сандалово дърво от кадилниците. Вместо да завладява земи, той овладява калиграфията.

— Хубилай прави така, за да властва над народа, без съмнение.

— Не. Моят баща постъпва така, защото душата му е пуста. Той иска да е всичко за всеки. Дори иска онези, които е разгромил, да го смятат за милостив.

Смая се да чуе такива безжалостни думи за императора от дъщеря му.

— Ако това е целта, струва ми се, че я е постигнал — промърмори той.

— Само така ви се струва. Китайците ни се усмихват мило, подчиняват ни се, пълнят като придворни дворовете ни и се преструват, че ни обичат. Но тайно ни наричат варвари и се подиграват на баща ми, че не умее да говори езика им. Осмиват ни в театралните си представления. Актьорите им си правят шеги с нас; кукловодите им разиграват с нас пасквили. Присмиват ни се заради огромното ни желание да сме като тях. То ги кара да ни презират още повече. Истината е, че ние сме нашественици и те ни мразят. Би ли могло да е другояче?

Жосеран беше потресен. Синът на Небето не беше всесилен, както го бяха накарали да повярва привидностите. Той беше изправен пред две граждански войни в държавата си и бунт в империята си.

— Но Сартак ми каза, че много от войниците на Хубилай са китайци.

— Той мъдро ги използва. Всичките му новобранци са изпратени на служба в провинции, които са далеч от домовете им, за да се чувстват чужденци, както и техните татарски военачалници. Баща ми запазва собствената си стража, кесиг, и има лично подбрани полкове от собствения си клан, разпръснат из цялата империя, за да премаже всеки бунт. Сринаха стените на всички китайски градове, разриха дори каменната настилка по улиците, за да не пречат на движението на нашите коне, ако се наложи да ги нападнем. Разбирате ли? Не смеят да го мразят открито. Това е — тя осъзна, че се е разприказвала, и сведе поглед. — Говоря прекалено свободно с вас. Вие сте добър шпионин.

Тишината се нарушаваше единствено от шуртенето на водоскока и шумоленето на бамбука.

— Заради политиката живея тук в този красив парк само с птиците и рибите за компания, защото баща ми иска от мен да бъда китайска принцеса. Но не става дума само за политика. Той искрено обича тези китайци, които е победил. Не е ли странно за такъв човек?

Жосеран кимна.

— Така е, щом казвате.

— Странно и печално. Защото копнея да яздя кон и да се науча да стрелям с лък като татарка. А трябва да седя тук всеки ден сред върбите и единственото ми занимание е да закрепям игли в косата си. Нашият баща ни дава живот и после този живот се превръща в бреме. Не е ли истина, Варварино?

— Така е — съгласи се той, умислен дали някога ще успее да свали товара от собствената си душа.

 

 

— Къде беше? — настоятелно го попита Уилям, когато Жосеран се прибра в двореца по-късно същия следобед.

— Разговарях с принцеса Мяо-йен.

— Прекалено много време прекарваш с нея. Не си струва.

— Научавам много за императора и хората му с нейна помощ.

— Желаеш я. Познавам го по очите ти.

Жосеран се обиди от неоснователното обвинение.

— Тя е принцеса и дъщеря на императора.

— И кога това е възпирало ниските ти страсти? Мирисът й, помадите, които използва на лицето си, копринените рокли, които носи? Има всички дяволски приспособления. Пилея часове да й покажа пътя на добродетелта и Бог, а ти съсипваш всичките ми постижения!

Жосеран въздъхна.

— Не знам какво повече искаш от мен.

— Аз не искам нищо от теб. Бог е този, който иска от теб да ми помогнеш да донесем на тези хора любовта на Христос.

— Не правя ли всичко, което ми е по силите?

Уилям поклати глава.

— Не знам — рече той. — Само Бог може да даде отговора.

 

 

Хубилай я чакаше в Павилиона на благоуханните цветя. Облечен в мантия от зелена коприна, по лицето му се четеше недоволство.

Павилионът гледаше към градините в четирите посоки. Във вази бяха засадени канела и банани, които цъфтяха в розово, върху застлания с плочи двор бяха нагласени хитроумно вятърни мелници, така че и най-лекото движение на перките им да разнася уханието на цветята към залите на павилиона. Птиците по дърветата, чиито клони се ширеха над стрехите, цвърчаха оглушително. В северния край имаше олтар с трева от степта, както и пръст, донесена от татарската родина; жълто-кафява кал, жълт пясък, черни и бели камъчета от Гоби. Въпреки че очевидно ставаше дума за татарско светилище, всъщност Олтарът на земята беше конфуциански идеал. Покриваше го завеса от червен брокат с благословии, изписани върху плата със златно китайско писмо.

Толкова много противоречия имаше тук.

Тя се приближи на ръце и колене. После събра ръце и сведе глава в поклон три пъти към мраморния под, преди да погледне към копринените очи на баща си. Строгите лица на неговите конфуциански и тангутски съветници я наблюдаваха от подиума под трона му.

— Е, Мяо-йен. Напредваш ли в обучението си?

— Старая се, господарю.

— Какво разбра за наставниците си?

— Искрени са, господарю — отвърна тя предпазливо, чудеше се какво ли иска да научи баща й.

— Ами тази тяхна вяра, която носят със себе си?

— Такава е, каквато каза ти, татко. Много прилича на Светлата религия на Мар Салах, с изключение на това, че хранят голяма почит към човек, когото наричат папа. Намират, че е много грешно мъжът и жената да се съединяват и освен това вярват в изповядването на греховете от даден човек пред неговия шаман, което им носи незабавно опрощение от техния бог.

— Намират за грешно съединяването на мъжете и жените ли? — попита Хубилай, без съмнение с мисълта за многобройния си харем.

— Да, господарю.

Той изсумтя, не беше впечатлен от тази философия.

— Казват, че във варварските земи хората се кланят на този папа.

— Изглежда той е техният хан на хановете и има силата да въздига крале сред тях, макар самият той да не носи меч или лък, ако се вярва на думите им. Струва ми се, той е шаман, който се е издигнал и получил власт дори над най-великите воини.

— Това и нас сполетя веднъж — каза той. Мяо-йен можеше да предположи накъде клонят мислите му. Той не искаше никоя религия да заплашва върховната позиция на императора.

— Имат ли магия?

— Не съм видяла да правят магия, господарю. Научиха ме на молитви, които искат да повтарям, и ми разказаха за този Иисус, когото много скъпят, както правят Мар Салах и неговите следовници.

— На теб харесва ли ти вярата, която имат?

Очите й се насочиха към Фагс-па лама.

— Не мисля, че е толкова велика, колкото тази на тангутите, господарю, не е толкова могъща.

Фагс-па май си отдъхна. Баща й също изглеждаше удовлетворен от отговора й.

— Ами онзи, воинът? За него какво мислиш?

— Струва ми се почтен човек. Но има нещо, което не разбирам, той казва, че е пътувал до друга земя, за да се бие с онези сарацини, както ги нарича, когато за себе си няма да спечели нищо, нито като плячка, нито като жени. Твърди, че го прави, за да заслужи Рая. Но изглежда, че са изплашени да напуснат крепостите от страх пред онези същите сарацини, които искат да победят.

Хубилай изсумтя, нейната преценка съвпадаше с неговата.

— Не ми се вярва от тях да излязат силни съюзници. Дори Мар Салах проповядва срещу тях, а той почита същия Иисус. Митрополитът твърди, че искат да ни подчинят всички на властта на този папа, за когото непрекъснато говорят.

— Знам само, че Жос-ран се отнася любезно към мен и изглежда искрен — бързо каза Мяо-йен, защото чувстваше привързаност към този великан–варварин и не му желаеше никакво зло.

— Ами неговият шаман?

— За него не мога да кажа друго — каза тя, — освен че вони непоносимо.

— Имаш похвалата ми, дъще. Старай се. Ако ти кажат нещо, което мислиш, че е важно да науча, предай ми го лично.

Отпратиха я. Излезе бавно и полека от залата, като пристъпваше ситно с мъничките си крачета.