Колин Фалконър
Пътят на коприната (7)

5

Уилям от Аугсбург беше в Светите земи едва от два дни, а беше възмутен до дъното на душата си.

Акра беше част от кралството на кръстоносците Йерусалим и при пристигането си очакваше да завари този град като бастион на благочестието; вместо това рицарите и господарите, натоварени със защитата на тази свещена земя, се отдаваха на наслади, колкото и сарацините.

Само няколко дни по-рано Уилям пристигна с венецианска търговска галера. Докато стоеше на кърмата до капитана и наблюдаваше величествената крепост от морето, беше изпълнен с възхита. Това беше Палестина — „Земите отвъд“, „Земите зад морето“, както ги наричаха франките — свещеното място, където се е родил нашият Господ. Най-после той щеше да върви по стъпките на пророците. Уилям стисна така здраво дървения парапет, че кокалчетата му побеляха.

Боже мой, мой Господи, позволи ми да ти служа. Позволи ми да умра за Теб, ако такава е волята Ти!

Платната плющяха на вятъра, а кормчията се привеждаше над дългия румпел. Моряците се изкатериха по такелажа до местата си на предната и основната мачта. Докато влизаха в пристанището, Уилям наблюдаваше как вълните хвърлят пръски морска пяна високо нагоре по стените на великата крепост.

Зад малките и големите отбранителни кули на крепостта на кръстоносците Уилям видя кубетата на мохамеданските джамии и минаретата. Присъствието им напомняше, че дори тук Господ е под обсада. Сарацинските молитвени домове отдавна бяха превърнати в християнски църкви, но само дебелите стени на замъка деляха поклонниците от безбожните пълчища. След падането на Йерусалим, Акра въплъщаваше надеждата за всички в християнския свят, тя беше преден страж на Бог сред езичниците.

И той щеше да е неговият спасител.

Но пристигането му не се беше оказало опияняващо и обещаващо, както се очакваше. Вместо да е стожер на свещената вяра, градът беше поредният миризлив, горещ като пещ сарацински град. Тесните улички бяха претъпкани с езичници, навсякъде се поклащаха тюрбани и чадъри на евреи и мохамедани, мръсотия и екскременти задръстваха уличките, от каменната настилка се надигаше непоносима воня. Глъчката от дърдоренето на търговците огласяше пазарищата от зори до мрак.

Мургавите мохамедани с извити носове отвръщаха на погледа му изпод своите куфии, ястребовите им очи блестяха от ненавист. Почувства се омърсен от погледите им, но не и застрашен, тъй като часовите на тамплиерите стояха на пост при всеки вход и изход на града, разпознаваха се по наметалата с пришитите характерни за ордена им червени кръстове.

Числеността и безочието на езичниците го удиви. Най-много обаче го смутиха не други, ами господарите на Акра, те биха възмутили всеки християнин. Жилищата им бяха застлани с мрамор, стените — украсени с копринени килими и високи тавани. Водеха живот на пищен упадък, обида за всеки богобоязлив християнин.

Вечерта на пристигането му те дори го оскърбиха с предложение да се изкъпе.

Господарите на Акра носеха копринени роби и дори тюрбани подобно на сарацините. Съпругите им се обличаха като мюсюлманки с воали и украсени с камъни туники и широки роби, а и очите им бяха очертани и си слагаха парфюми като обикновените уличници в Дамаск.

Далеч не очакваше да попадне в такава среда при отпътуването си от Рим.

Беда след беда сполиташе свещената мисия на Земите отвъд в последните две десетилетия. Изтръгнатият преди два века по призива на папата от ръцете на неверниците Йерусалим отново беше изгубен и под властта на сарацините, завоюван от тюркските орди на служба при султан Айюб през 1244 г. Само преди десетилетие френският крал Луи IX беше взел Кръста, за да спаси Светия град от езичниците, но походът му завърши катастрофално в делтата на Нил, а самият Луи взеха в плен и го държаха за откуп.

Уилям хранеше вярата, че ще завари тези обсадени гарнизони все още в християнски ръце — Акра, Антиохия, Яфа, Сидон — да събират мощ и енергия за отвоюването на Светия град. Вместо това те май бяха погълнати най-вече от търговията, открито разменяха стоки със сарацините и поддържаха приятелски отношения с тях. Търговците от Генуа, Пиза и Венеция дори воюваха помежду си за търговските пътища.

Голямата джамия в Акра съвсем уместно беше превърната в християнска църква, но за свой ужас Уилям откри, че един от страничните параклиси е запазен за мохамеданите, та да могат и те да се молят в него. Възмущението му още повече нарасна, когато разбра, че джамията при Оксенс Уел изобщо не била превръщана в църква, мохамеданите продължавали да се молят открито в нея, но имало и християнски олтар до този на езичниците.

Градът в никакъв случай не беше отхвърлил сарацините, както беше очаквал. По улиците дори се разхождаха проститутки и продавачи на хашиш.

Той обаче беше специален пратеник на папата и не можеше да си позволи възцаряващият се тук упадък да го отклони от мисията му. А ако се съдеше по новините, които беше научил, не биваше да губи повече ни миг.

Йерусалимското кралство се управляваше от крал с помощта на Съвет, съставен от уважавани барони и духовници. Само дето от две години Съвет нямаше, тъй като в основаните от кръстоносците държави в Акра и Тир се вихреше противоборство за трона.

Вече три години войските на татарите напредваха на запад и бяха сринали планинската цитадела на страховитите хашишини в Аламут, после бяха плячкосали Багдад, изклали десетки хиляди жители и изпълнили въздуха с такава воня от сечта, че се наложило дори на техните войници да се оттеглят от града. Сега, предвождани от своя принц Хулегу, бяха стигнали до вратите на Алепо в Сирия.

След Алепо пред тях щяха да се отворят пътищата към Светите земи.

Може би това щеше да изкара бароните на Йерусалим от ваните им.