Колин Фалконър
Пътят на коприната (116)

114

И го видя.

Главата му се провидя на повърхността, изцапана с кръв. Жосеран загреба към брега със здравата си ръка. Изтегли се от водата и се просна на скалите, останал без дъх. Все още притискаше трупа на козата до себе си в свивката на ранената си ръка. После се изправи на крака с усилия, улови поводите на коня си и се покатери отново на седлото. Конят, подчинен от тоя луд, ужасен и вероятно изпитващ болка, беше хрисим като агне.

Хутлун прокле нечуто. И за двама им щеше да е по-добре, ако Жосеран беше умрял. Сега нито за него имаше надежда, нито за нея.

Хутлун можеше да пробва да преплува езерото или да го заобиколи, каквото и да избереше, той вече имаше преднина, която тя не можеше да стопи. Затова поведе коня си по пътеката със съзнанието, че вече не може да го настигне.

Жосеран лежеше върху врата на коня си, по лицето му имаше струйки кръв от новата прорезна рана на главата му, прясна кръв капеше от върховете на пръстите му, защото раната на рамото му отново беше зейнала. Трепереше, та чак зъбите му тракаха, прогизнал от ледената вода в езерото. От задницата на коня му също течеше кръв, от хълбоците му се надигаше пара.

Насочи го между разделилите се на две страни татари, направо към прага на юртата на Кайду. Цареше пълна тишина.

Кръвта се беше оттеглила от лицето на потресения Кайду. Дъщеря му никога не беше претърпявала поражение. Сега беше победена от единствения мъж, за когото никога не би могла да се омъжи. Дребната й фигура се различаваше на двеста стъпки в равнината.

Жосеран хвърли трупа на козата в краката на Кайду.

— Победих — обяви той.

Кайду кимна към стражите си, които смъкнаха Жосеран от коня му.

— Не може да се ожениш за дъщеря ми — отсече Кайду. Обърна се към войниците. — Отведете го. Сложете му отново кангата. Утре ще умре.

И като буреносен облак влетя в юртата си.