Колин Фалконър
Пътят на коприната (101)

99

Такламакан

Уилям се свлече от камилата си и падна на колене. Пясъците бяха горещи като жарава.

— Моля те, Боже… мили Господи Исусе Христе, защити ме!… Спаси ме!

Скъпоценна слюнка се застича по брадичката му. Той закрещя, замята с шепи пясък във въздуха, едва осъзнаваше какво върши. И тогава чу призрачния тропот на копитата, може би Бог му е отговорил. Изрече благодарност към силещото огън небе и се изправи, залитайки, запрепъва се нагоре по склона от ронещ се пясък в посока на връщащия се керван. Стигна до билото и извика Жосеран по име, падна и се затъркаля по наноса.

Отново нямаше никой никъде.

Ето че пак чу тропота, точно зад следващата дюна. Затича се по пръхкия пясък, търкаляше се, падаше, после запълзя на четири крака и се изкачи на следващия връх. Сърцето му биеше лудо, имаше чувството, че ще се пръсне.

— Не!… Моля те… милостиви Боже, чуй… твоя слуга в този час… Почакай! Жосеран!… Слава на теб… Спасителю мой…

Уилям е! Чакай!

Стигна до върха на хребета, очакваше да види кервана под себе си, но и там нямаше никого. Огледа се объркано. Пустинята пак беше притихнала, чуваше се само шепотът на вятъра. Той си спомни разказа на Жосеран за пясъчните духове и разбра, че демоните, които живеят в тази проклета пустиня, са измамили и него.

Около краката му се виеха и го подлазваха змиевидни ивици пясък.

Хукна слепешката надолу по склона, меките зърнести частици изпиваха силата на нозете му, докато най-накрая не рухна изтощен. Трябваше да намери камилата си. Неговата камила с меха с вода. Стана, примижа от спазмите на мускулите на бедрата и прасците си.

Запрепъва се в кръг, погледът му беше впит в ослепителния блясък на пустинята. Затърси следите си, но вятърът вече ги беше покрил и осъзна, че съвсем се е изгубил. Вдигна очи към небето и изкрещя.