Колин Фалконър
Пътят на коприната (107)

105

— Майка ми почина, когато бях на девет, и баща ми, барон Дьо Монжисор, се ожени за дъщерята на благородник от Троа. Казваше се Катрин. Тя беше много по-млада от баща ми и може би около пет години по-голяма от мен. Очите й бяха черни като греха и когато ме погледнеше с тях, погледът й ме изпълваше с нега. Бях момче, седемнайсетгодишен, и слабините ми жареха и горяха като отворена рана.

— Продължавай — промърмори Уилям. Знаеше, че татарите ги наблюдават: лудият християнски шаман с пурпурна стола около врата си и великанът варварин на колене пред него.

— Непрестанно се мъчех да уловя погледа й, но тя не ми обръщаше внимание и ме потопи в лудо отчаяние. Когато минаваше покрай мен, долавях уханието й. Нощем не можех да спя, събуждах се, плувнал в пот, и пръсках семето си в ръка, докато мислех за Катрин. Дори се молих в параклиса баща ми да умре, за да мога да я притежавам. Изгубил се бях в грешни молитви за нея.

Жосеран спря, прокара ръка през лицето си. Дори мисълта го караше да се поти.

— Баща ми беше уважаван рицар в Бургундия. Всеки ден ме обучаваше как да си служа с меча и копието и как да се бия на кон. И през цялото време, докато се упражнявахме, исках да ме убие, такъв срам изпитвах.

Един ден, когато бяхме заедно на езда, я обладах. Всичко приключи бързо, преди да осъзная какво съм направил. Само това беше достатъчен грях за крехкото ми тяло. Утолил бях младежката си похот, това стигаше ли? Не, жадувах за още.

Пое дълбоко дъх, гласът му беше предрезгавял.

— Онова, което последва, вече не беше плод на случайността. Баща ми замина за Париж. Отидох до стаята й, исках вратата да е заключена, дори се надявах тя да повика прислужниците, да ме засрами пред всички в дома. Вместо това ме прие с пламенна прегръдка и от тази нощ станахме любовници.

Той спря, спомените го бяха връхлетели.

— Няма как да знаеш колко е болезнено да говоря за тези неща на човек, който се е отрекъл от жените. Защото, разбираш ли, аз я обичах и мразех едновременно за онова, което стори на баща ми и в което ме беше превърнала. Сложила му беше рога, а мен беше накарала да се презирам до дъното на душата си.

Баща ми беше призован в двора от краля заедно с голям брой благородници. Луи се надяваше да ги убеди да се присъединят към него на свещено въоръжено поклонение в Светите земи. Но баща ми остаряваше и когато се върна от двора, ми каза, че помолил най-коленопреклонно да не заминава. Няколко дни по-късно, без обяснение, той премени решението си и се подготви да отплава на кръстоносен поход. Мисля, че е отгатнал какво се е случило в негово отсъствие, и това е променило решението му.

Жосеран спря и се прокашля, защото му беше все по-трудно да говори.

— Въоръжи дузина селяни, които трябваше да го придружат на това велико поклонение, и продаде десет хектара от земята, за да обезпечи начинанието си. Лично Катрин уши аления кръст за рамото на плаща му.

След като той замина, останах в Монжисор като господар на имението и земите. Сега Катрин стана безочлива. Идваше всяка вечер в стаята ми. Но тъй като се страхуваше да не забременее, ме караше да я имам по забранения начин.

Само че след заминаването на баща ми открих, че вече не съм в състояние да правя онова, за което така бях жадувал. Тя ми отвърна с присмех. Каза, че съм син на баща си, подиграваше се и на двама ни. Скоро престана да идва в стаята ми и аз останах със спомените за греха и нищо друго.

Той пое дъх.

— След година получих вести за смъртта на баща си в Дамиета.

Умълча се и мълчанието му се проточи.

— Въпреки предпазните мерки на Катрин, в крайна сметка тя беше забременяла. Изпратих я в манастир да износи детето и когато се върна, го дадох на съпругата на един от конярите ми, който живееше в имението. Жената беше безплодна и обичаше детето като свое. Но когато навърши четири години, момиченцето почина от круп и така списъкът със смъртните ми наказания беше завършен.

И сам разбираш, спах с мащехата си и накарах баща си да потърси смъртта си. Живях с този грях дълги години. Продължих да управлявам имотите на баща си, но никога повече не влязох при вдовицата му. Преди около шест години заминах за Светите земи с надеждата, че ще загина в битка и това ще изкупи греховете ми. Взех заем от тамплиерите, за да платя за собствения си кръстоносен поход, в замяна обещах да служа пет години. Но не загинах, нито получих изкупление.

Уилям дълго мълча. Най-накрая вдигна дясната си ръка.

— С тази ръка опрощавам всичките ти грехове — каза той. — Като наказание ти налагам да спазваш целомъдрие в остатъка от дните си и да дариш цялото си богатство и всичките си земи на Светата майка Църквата.

Жосеран затаи дъх. Не беше очаквал подобно наказание, когато започна изповедта си. Въобразявал си беше, че Уилям е открил своята човечност в пустинята, а вместо това монахът се възползва от мига, за да го съкруши, както беше направил с Мар Салах.

Жосеран се изправи на крака.

— Презирам те, както и всички свещеници от твоя Орден. Няма да изпълня наказанието, нито ще очаквам опрощение от Бог. Достатъчно е, че сам на себе си ще простя. Моето наказание ще бъде да живея по-добър живот.

Той се върна в своя ъгъл и почти веднага потъна в дълбок сън без сънища.