Колин Фалконър
Пътят на коприната (40)

38

Керванът им навлезе още по-дълбоко сред облаците, тъй като из проходите пред тях се разрази буря. Далеч, много надолу под тях видяха долина, в която къщите на таджикски овчари бяха опасно прилепени до зъберите над буйна река. Пътеката се ронеше под краката им, обгърна ги мразовита, безформена мъгла и ги потопи в мраз и тишина.

Конете им изразяваха с пръхтене противенето си, докато неподкованите им копита се подхлъзваха по покрития с лишеи сипей, ровеха да намерят къде да стъпят сред камъните, в които страховитият студ беше прорязал дълбоки пукнатини. Изпод копитата им тръгваха малки лавини от съборени камъни надолу по склона.

Пориви на вятъра запращаха остри парчета лед в лицата им.

Стигнаха до тясна издатина, която вървеше покрай пролом. Пътят се беше стеснил до пътека, широка, колкото да мине кон. Едно подхлъзване означаваше и животното, и ездачът да полетят към смъртта си.

Уилям наблюдаваше Хутлун и другарите й как избират пътя си, предната част на групата беше изчезнала в сивата мъгла. Той дръпна юздите на коня, двоумеше се.

— Довери се на тези коне, братко Уилям — извика иззад него Жосеран. Налагаше му се да крещи, за да надвика бученето на реката отдолу.

— По-скоро трябва да се доверя на Бог — отвърна му пак виком Уилям. Тръгна напред, запя на латински „Вярвам в един Бог“.

Жосеран тръгна бавно след него.

Някъде на половината път върху скалата конят на Уилям — вероятно подплашен от нервното шаване на ездача — стъпи лошо върху сипея.

Уилям усети как конят се препъна. Опита се да възстанови равновесието си, задницата му потрепна, когато се опита да поправи грешката си. Монахът се наклони на седлото и още повече наруши стабилността на животното.

— Уилям!

Уилям чу предупредителния вик на Жосеран. Изплъзна се от седлото и опрял гръб на скалата, опъна юздите в напразно усилие да издърпа коня обратно на пътеката. Вече и двата задни крака на животното бяха зад ръба на издатината.

— Помогни ми! — извика Уилям към Жосеран. — Всичко е тук! Всичко!

Кожената торба на седлото съдържаше илюстрованата Библия, Псалтира, свещеническите одежди и сребърната кадилница. Уилям пусна юздите и посегна към дисагите. Улови ги. Погледът му зърна зашеметяващата гледка от бездънните сиви облаци и пропуканите от студ гранитни стени.

Повери душата си на Бог, пръстите му отказаха до отпуснат хватката с безценната Библия и Псалтир. Закрещя, макар и да се осъждаше на смърт.

Силни ръце се сключиха около кръста му и го задърпаха нагоре над ръба.

— Пусни я! — изкрещя Жосеран в ухото му. — Пускай!

Този миг като че продължи цяла вечност. Не, реши Уилям след проточилото се безкрай търсене на отговор в душата, а всъщност траяло само едно мигване; не, няма да отпусне хватката. Ако трябва, нека умре. Но не може да предаде Библията и Псалтира. Иначе пътуването дотук ще е напразно и той ще се е провалил пред Бог.

Видя как конят пада, хлъзга се по каменния склон, отчаяно рита във въздуха. А после се скри от погледа, без ездачът му да го последва надолу в бездната. Той облегна гръб на скалата и леда, татарската вещица стоеше над него, по лицето й се четеше яд. Изкрещя му нещо на езическия си език. Той притисна безценната торба към гърдите си, почувства успокояващата тежест на Библията и кадилницата в нея. Знаеше, че са в безопасност, претърколи се на колене и отправи благодарствена молитва към милостивия Бог, който го беше спасил за по-висшите Си цели.

Хутлун не сваляше поглед от християнския свети човек, притиснал жалкия вързоп към гърдите си. Варваринът лежеше до него неподвижен. Коленичи и издърпа качулката на наметката му. Когато дръпна пръстите си, те бяха изцапани с тъмна кръв. Ударил беше тила си в скалата, за да спаси тоя луд.

— Какво толкова безценно има във вързопа, че гарванът е готов да умре за него? — изрева един от свитата. Гарванът: името, което татарите бяха дали на християнския шаман.

— Не знам — отговори Хутлун.

Варваринът лежеше в несвяст. Може би беше мъртъв.

— Жос-ран — прошепна тя.

Необяснимо защо около сърцето й се стегна юмрук.