Колин Фалконър
Пътят на коприната (26)

24

Слънчевата ивица от залеза се очертаваше върху бледото небе, което се виждаше през входа на юртата. Облечени в кожи фигури бързаха навътре-навън, носеха варени овце и конско месо за вечерята си.

Жосеран се взираше в огъня, където се готвеше. Тънкият син пламък облизваше месото отвън, без да го готви истински. Пъхна малко от него в устата си. Все още беше сурово и кърваво.

— Погледни огъня — каза Уилям. — Едва гори. Дяволски знак.

Жосеран изплю парче жила върху въглените.

— Ако има нещо, което Дяволът умее, това е да накара огъня да гори буйно.

— Ти какво мислиш тогава за тая магия?

— Жената Хутлун каза, че е, защото сме се изкачили високо. Височината взимала силата на пламъците.

Уилям изсумтя шумно и недоверчиво.

Бяха ги отвели в юртата на Текудай, най-големият син на Кайду. Тя не приличаше на никое жилище, което Жосеран беше виждал досега по време на пътуването им. Представляваше кръгла и с купол шатра, издигната върху скелет от бамбукови и върбови греди. Парчета дебела плъст покриваха скелета, а конски косми скрепяваха цялата структура. Предположи, че подобно жилище е напълно пригодно за номадски начин на живот, защото според Текудай може да се издигне или развали за няколко часа, а когато татарите се местели от летните пасища към ниските земи през зимата, цялата юрта се носела от две или три камили.

Дори по-големите юрти като тази на хана и неговото семейство можели да се носят непокътнати в покрита каруца.

Отвътре всички бяха подредени според установената еднаква татарска наредба: в центъра имаше яма за огнище, покрита с почернели от пушека гърнета. До стените се редяха тъмнопурпурни и сини сандъци за дрехи и навити постели заедно със седла, сбруи и огромни пръстени стомни за вода.

Рогозки покриваха отъпканата пръст на пода. Паяци и скорпиони, каза им Текудай, не биха пристъпили вътре върху плъстения килим, който имаше двойно предназначение, хем да държи топло и сухо в юртата, хем да гони насекомите. Входът, който сочеше на юг, както им казаха, имаше тежка завеса, ярко изрисувана с изображения на птици.

От двете му страни висяха фигури от плъст, едната с виме на крава, а другата с цицки на кобила. Кравата беше от лявата страна, източната, защото това беше женската страна на юртата. Кобилата висеше от мъжката страна, западната, защото на жените не се позволяваше да доят кобилите, това беше мъжка работа. Именно от кобилешкото мляко приготвяха ферментиралия кумис, основната част от храната на татарите.

Не спираше да се удивлява на количеството кобилешко мляко, което тези татари можеха да изпият на едно хранене. Понякога му се струваше, че само от това живеят.

Текудай, господар на орду, седеше на приповдигнато легло зад огъня. Над главата му висеше изображение, което татарите наричаха „брат на господаря“. Над главата на съпругата му висеше друго, наречено „брат на господарката“. Такива идоли имаше във всяка юрта по няколко.

Само на Кайду, като на хан, му беше позволено да притежава образа на Чингис хан.

Жосеран наблюдаваше татарите, докато се хранят. Отначало взимаха малко от мазнината на месото, за да намажат устата на Натигай, друг от боговете им, после откъсваха едри късове от подвареното овнешко и като го държаха близо до лицата си с едната ръка, с другата сечаха хапки от месото с ножовете си.

— Виж ги само как ядат! — възмущаваше се Уилям. — Не са хора. Земята ще се отвори и всички тия създания ще се сгромолясат в самия Пъкъл. Дори жената. Тя е женски дявол, вещица.

Жосеран не отвърна. Никак даже не я мислеше за дявол.

— Някъде тук е презвитер Йоан. Де да можеше да ни прати съобщение, можехме да се спасим от тези дяволи.

Презвитер Йоан, помисли си Жосеран. И той беше суеверие като гигантските мравки!

— Не вярваш ли? — попита го Уилям.

— Вярвам, че ако изобщо някога е живял презвитер Йоан, Бог вече си го е прибрал.

— Но със сигурност наследниците му са живи.

— Мохамеданите търгуват с Изтока. Някои разправят, че са ходили чак до Персия и че никога не са чували за такъв владетел.

— Вярваш на думите на сарацините, така ли?

— А ти вярваш ли на хора, чийто крак не е стъпвал по-далеч от Венеция? Ако тази легенда е истина, къде е презвитер Йоан?

— Татарите може да са го отблъснали на юг.

— Ако и той се спасява от татарите като всички останали, каква ни е ползата?

— Той е някъде из тези земи. Трябва да чуем за него. Той е нашето спасение.

Жосеран започваше да се ядосва, както ставаше винаги когато говореше с монаха, и затова отново се съсредоточи върху храната. Хутлун седеше от другата страна на огъня, точно срещу него, наблюдаваше го как се мъчи да го прави като татарите и каза:

— Може би трябва да се храниш, както умееш. Имаш толкова голям нос, че можеш да му отрежеш края.

Жосеран впи поглед в нея.

— Сред моя народ носът ми не се смята за голям.

Хутлун предаде думите му на околните, които избухнаха в смях.

— Тогава сигурно всички произлизате от конете си.

Проклета да е, помисли си той. Но не се отказа да използва ножа като татарите. Научил беше от многото прекарани в Земите отвъд години, че е по-мъдро да се придържаш към местните обичаи, вместо да останеш верен на своите. А и нямаше да й достави удоволствието да се предаде.

Някои от мъжете бяха приключили с яденето и пиеха купа след купа черен кумис. Братът на Текудай вече беше пиян и хъркаше, полегнал на една страна. Приятелите му пееха дрезгаво, а един от тях свиреше на еднострунна цигулка.

Жосеран наблюдаваше Хутлун с крайчеца на окото си. Красива беше, но красотата й се различаваше от тази на франкските жени. Лицето й беше овално, с високите скули на татарите, излъскано като бронзова статуя, на която много погледи са се възхищавали. Движенията й му напомняха котка, гъвкави и грациозни. Нещо в поведението й, в духа и, в начина, по който го поглеждаше, го привличаше.

Макар, разбира се, да беше абсурдно дори да се помисли за подобен съюз.

— За пръв път виждам коса с такъв цвят — каза му Хутлун изведнъж и тамплиерът установи, че и тя като него го е наблюдавала скришом.

В Акра Жосеран поддържаше косата си късо подстригана според изискванията на Ордена, но откакто бяха на път, никакви бръснари не се бяха грижили за външния му вид и сега си даде сметка, колко дълга е станала. Отметна я с ръка от лицето си.

— Има цвят на огън — рече Хутлун.

За миг погледите им се срещнаха.

— Е — каза тя най-накрая, — дошъл си да сключиш мир с нас.

— Съюз — поправи я той. — Имаме общ враг.

Тя се разсмя.

— Татарите нямат врагове. Само царства, които все още не сме завладели. С очите си си видял. Империята ни се простира от изгряващото слънце на изток до мястото, където залязва. Не знаем какво е поражение на бойното поле. А ти искаш да сключиш мир! Разбира се, че искаш! — той продължаваше да не отвръща на предизвикателството й и тя май започваше да се дразни от бездействието му. — Трябваше да донесеш дарове на баща ми.

— Не очаквахме, че ще имаме честта да видим баща ти, но при все това носим думи на приятелство.

— Мисля, че баща ми би се зарадвал повече на злато. — Мъжете около нея пак се разсмяха. Жосеран забеляза как й отстъпват. Във Франция на една жена никога не биха позволили да говори толкова свободно освен ако не е проститутка и никога нямаше да се отнасят към нея с толкова уважение освен ако не е кралица. Явно татарите имаха други обичаи по отношение на жените.

— Кой е приятелят ти? — попита го тя.

— Не ми е приятел. Той е свят човек. Задачата ми е да го придружавам до Каракорум.

— Кожата му има цвят на труп. Знае ли колко е грозен.

— Искаш ли да му го кажа?

— Какво приказва тя? — попита Уилям. Държеше с пръсти варено овнешко и дърпаше жилавото месо със зъби.

— Намира, че видът ти е неприятен за очите й, и пожела да ти предам възхищението й.

Отговорът на Уилям беше стряскащ. Все едно му бе ударила плесница.

— Напомни й, че е жена и не бива да си позволява да говори на един монах по такъв начин. Да не е проститутка?

— Мисля, че е принцеса.

— Не се държи като никоя принцеса, която познавам.

— Може би обичаите им са различни.

Когато Жосеран се обърна към Хутлун, подигравателното изражение на лицето й беше изчезнало. Гледаше свещеника с тревожен и странен поглед. Татарите около нея се бяха умълчали.

— Кажи му, че трябва да се върне — каза тя.

— Моля?

— Трябва да се върне. Ако прекоси Покрива на света, душата му повече никога няма да намери покой.

— Не може да се върне. Изпълнява своя дълг, както и аз.

Настъпи опасна тишина. Татарите — и мъже, и жени, наблюдаваха Хутлун; дори свирачът беше оставил настрана инструмента си, пияниците бяха замлъкнали. Тя се взираше в Уилям, дори не в него, а някак през него.

— Какво става? — попита Уилям.

— Не знам.

— Защо зяпат така? Да не сме направили нещо, което ги е ядосало?

Хутлун отново заговори.

— Кажи на твоя шаман, че ако не се върне, ще трябва да се научи да страда.

— Страданието е нещо, което му носи радост.

— Той дори не е започнал да проумява какво е страдание — заяви Хутлун, после особеният поглед изчезна от очите й и тя насочи пак вниманието си към овнешкото.

Мигът отмина. Разговорите и смеховете се възобновиха. Пияниците се нахвърлиха върху черния кумис с подновена стръв. Но Жосеран беше разтърсен. Усети как студени мравки запълзяват по гърба му, сякаш самият дявол е стъпил на гроба му.