Колин Фалконър
Пътят на коприната (109)

107

Сартак нареди на тънката им колона да спре до буен поток. Конете бяха спънати и пуснати да пасат из пасището, докато татарите напълнят меховете си с вода. Надолу по течението двойка чапли ги наблюдаваше стреснато и с подозрение.

Лед обрамчваше захранвания от ледника поток, а острицата по брега пропукваше от сланата. Бяха се изкачили високо в планината и зимата ги гонеше по петите.

Горе в небето се изви каня и нададе писклив крясък. Прозвуча като проплакване на дете. Стреснат, Жосеран вдигна поглед. Друго предупреждение нямаше.

Изведнъж мъжът зад Жосеран политна назад, сграбчил гърлото си. От него стърчеше пронизалата го стрела. Падна по гръб в реката, краката му се загърчиха конвулсивно, докато умираше, от гърлото му излизаше ужасно гъргорене. Кръвта му бързо обагри плитчините.

Пръв се съвзе от изненадата Сартак, тръгна през потока към коня си и бързо махна въжето, което спъваше краката му. Жосеран направи същото.

Тамплиерът погледна през рамо и видя редица от конници, която ги приближаваше през сухото дере, само на четвърт левга от тях. Обсипа ги дъжд от стрели, конят на Жосеран изцвили, когато две от тях го уцелиха и потънаха дълбоко в предницата и хълбока на животното. Сартак крещеше заповеди на хората си от седлото и се мъчеше да организира отбраната.

Нападателите им вече бяха достатъчно близо и Жосеран виждаше лицата им. Бяха татари като свитата им, но не редовни войници, а разбойници с леко снаряжение, бързоподвижни, облечени в кожи и въоръжени с лъкове и груби копия. Вероятно не брояха повече от двайсет, но на тяхна страна беше изненадата.

Отново засвистяха стрели и после изведнъж конниците ги връхлетяха, закълцаха ги с копията си, събаряха онези, които не проявяваха достатъчно пъргавина върху конете си. Жосеран се включи в боя, въртеше диво меча си и събори един на земята, после нападна друг и също го повали.

Чу вик и когато се обърна, видя Уилям да тича из плитчините на реката сред пръски вода, мъчеше се да избяга пеша. Само на десет крачки от него го следваше татарски войник.

Смееше се, радваше се на играта. Накара коня си да забави ход до тръс, свали лъка и спокойно измъкна меча от колана си. Приведе се на седлото за смъртоносния удар.

Жосеран пришпори в галоп и се насочи право към него. Татаринът го видя прекалено късно. Погледна го с ужас, знаеше какво ще се случи и знаеше също, че няма как да го спре. Оръжието му беше вдигнато, откриваше ребрата му и именно там Жосеран заби меча си с прав удар до дръжката. Мъжът изкрещя и се плъзна по седлото. Докато падаше, тежестта на тялото му изви меча в ръката на Жосеран.

Той се завъртя, погледът му търсеше Уилям. Отнякъде изникна татарски конник, сграбчил Уилям за ръцете, влачеше го напряко през седлото.

— Уилям!

Схватката беше приключила. В потока лежаха сигурно половин дузина тела, пронизани от стрели. Други, увити в кожи, трупове бяха проснати на тревата. Конниците се отдалечиха в галоп.

Сартак беше овладял хората си и изградил защита от другата страна на потока.

— Остави ги да си вървят — извика Сартак. — Остави ги да си вървят!

— Уилям е с тях! — също с вик му отговори Жосеран. Скочи от седлото и измъкна копието на един от падналите татари. После отново се качи и пришпори коня си след бегълците.

Тръгна нагоре по склона след тях, но те вече бяха изчезнали зад хребета на хълма. Стигна до билото и започна да се спуска. Уилям някак се беше освободил от похитителя си и се катереше бегом обратно нагоре по хълма, привдигнал полите на расото си като жена. Жосеран чу тропот на копита зад себе си. Двама от хората на Сартак го бяха последвали из долината. В един от тях разпозна Пияницата.

— Варварино! Сартак заповяда да се върнеш! — извика той.

Но предупреждението дойде прекалено късно.

Когато Жосеран обърна коня си, осъзна, че е бил подмамен в капан. Дузина татарски конници го бяха обкръжили. Изстреляха дъжд от стрели, Пияницата и спътникът му изкрещяха и се повалиха от седлата. Жосеран почувства изгаряща болка в лявото рамо.

Уилям почти беше стигнал билото на хълма. Жосеран пришпори коня си да го настигне. Отново засвистяха стрели, животното под него се препъна и падна. Той се озова по гръб на влажната земя и усети как въздухът му излиза. Дръжката на стрелата, забила се в рамото му, изпращя, когато се претърколи.

Изправи се на колене. Болката беше непоносима. Татарите се въртяха наоколо, подвикваха си един на друг, решаваха кой ще има честта да го убие. Един от тях слезе и забърза към него, измъкнал ръждясал меч от колана си.

Жосеран беше изпуснал копието, когато конят го хвърли. Затърси в тревата и пръстите му се вкопчиха около дръжката му. Когато воинът нанесе смъртоносния удар, той вдигна копието, за да се защити, усети пращенето на дръжката, отмести замаха и забави удара за миг.

Татаринът за втори път вдигна меча.

Жосеран се претърколи, протегна крак и изрита изотдолу краката на татарина. Мъжът падна и изпусна меча. Тамплиерът пръв се добра до него, претърколи се отново и се изправи, замахна назад и принуди татарина да се отдръпне.

Знаеше, че е в безизходица при такова числено превъзходство. Така ще приключи, значи, помисли си той. Винаги съм си мислел, че ще умра с кръст като кръстоносец, а не в някаква незначителна схватка в планините, срещу враг, когото дори не познавам, облечен в кожи и парцаливи наметки. Но няма да се дам леко. Ще взема някои от вас, дяволи такива, с мен в Рая или в Ада, или на Синьото небе, където и да се намира. Пред очите му се появиха черни петна и той рухна по гръб. Погледът му се размаза. В ушите му забуча. Чу как татарите се смеят, разбрали, че с него е свършено.