Метаданни
Данни
- Серия
- Епично приключение (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silk Road, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Пенева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Колин Фалконър
Заглавие: Пътят на коприната
Преводач: Еверина Пенева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Унискорп“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Английска
Редактор: Нина Джумалийска
Художник: Иван Домузчиев
Коректор: Димитър Матеев
ISBN: 978-954-330-404-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1969
История
- — Добавяне
6
Мраморната стая имаше сводести тавани и украсени с копринени килими стени. Прозорецът й гледаше към засенен двор, в средата на който бълбукаше водоскок. От другата страна имаше прекрасен изглед към зимното море. Духащият към брега бриз гонеше вълни с гребени от бяла пяна под чистото синьо небе. В Рим по това време на годината сняг покриваше елите, а водата в кладенците беше замръзнала.
Бароните лежаха нехайно отпуснати по диваните в сарацинските си роби, докато мургави жени, загърнати в коприна, с украсени със златни гривни китки и глезени, им наливаха шербет от сребърни кани. На масичките върху медни подноси имаше пъпеши и смокини, с които допълнително да се освежат. Други сарацини свиреха на тъпани и лютни в ъгъла на стаята.
Всички наблюдаваха как Уилям оглежда обстановката. С одеянията си в черно и бяло и руса коса с тонзура беше доминиканец до мозъка на костите си.
— Братко Уилям — подхвана един от мъжете, след като бяха прочетени пълномощията му от папата, — съжалявам, задето не сме готови да ви посрещнем подобаващо. Опасявам се, че не сме приготвили никакво легло с пирони, имаме само меки възглавници.
Вълни от смях заляха присъстващите.
Уилям пренебрегна подигравката. През изминалите няколко дни беше престанал да очаква друго от тази паплач независимо от благородното им потекло. Огледа многобройното събрание: графове, конетабли, дипломати и барони, шепа венециански търговци — голямата част от тях контета и содомити, — както и патриархът на Йерусалим, Рейналд.
Купища бижута и безделие. Само едно трезво присъствие, това на Томас Берар, англичанин, Велик майстор на рицарите тамплиери. Той водеше със себе си свита от десет войници, открояващи се с белите си наметки и типичните червени кръстове вляво на гърдите, които чакаха в мълчаливо, но злокобно присъствие до вратата. Косите им бяха ниско остригани и носеха бради, за разлика от дългите коси и гладко избръснатите лица на останалите благородници.
Тамплиерите бяха най-добрите войници в християнския свят. За разлика от другите рицари и лордове, те не дължаха вярност на никой крал и отговаряха само пред папата. Но тъй като службата в Ордена обещаваше опрощаване на всички грехове, в средите на тамплиерите намираха място изнасилвачи, еретици и дори такива, посягали на човешки живот.
Бунтари и убийци! Уилям им нямаше никаква вяра.
Най-вече на онзи великан с кестенявата брада, облегнал се нехайно на стената, по лицето му играеше усмивка на откровено забавление. Уилям начаса го възненавидя.
Дипломатът Жофроа от Саргина въведе ред в срещата. Той описа последните новини от Изток и неудържимото победно напредване на татарите от последните няколко месеца.
— Въпросът, пред който сме изправени — заключи той, — е дали да се противопоставим на татарите като заплаха за собствения ни суверенитет в тези земи, или да ги приемем като съюзници в борбата ни срещу сарацините.
— Не сме ли позакъснели — обади се един от бароните, захапал смокиня. — Боемунд Антиохийски вече избърза да клекне пред тоя Хулегу като куче, което умолява за останките от трапезата.
Юг дьо Плеси, представителя на Боемунд на срещата, веднага отвърна гневно:
— Това е продиктуван от предпазливост съюз, нищо повече! В отговор на това сътрудничество Хулегу му обеща да го придружи в похода за повторното превземане на Йерусалим!
— Повторно превземане, да. А дали ще ни позволи да го задържим!
Граф Жулиен беше техен домакин тук в Акра. На Уилям му се струваше, че през повечето време се бори със съня, вместо да се бори в името Божие. Както се беше изтегнал на дивана, отправи към всички им една мазна усмивка.
— Боемунд получи, каквото искаше. Хулегу му гарантира допълнителни територии.
— Които татарите плячкосаха и изпепелиха по същия начин.
— Татарите твърдят, че техният хан е владетел на света! — провикна се друг от бароните. — Светотатство! Това е също такова оскърбление за християнската църква, каквото е присъствието на сарацините на Божи гроб!
Томас Берар, тамплиерът, се обади като глас на разума.
— Положението ни тук не е стабилно. Ако се договорим с татарите, може и да предизвикаме обрат в положението ни със сарацините.
— Как така ще се договаряме с тях? — извика един от бароните. — Да забравим какво направиха в Полша и Унгария, така ли? Само две десетилетия са минали, откакто оставиха в разруха половината християнски свят, изпепеляваха и безчестиха по пътя си почти до вратите на Виена. И как казваш да се договорим с тях? Не е ли все едно да решиш да се отървеш от нежелано куче, като си вкараш мечка в къщата!
Изброените събития се бяха случили в детството на Уилям, но беше слушал истории за тях. Татарските орди се появили изневиделица от Изток, прекосили със сеч обширни земи от Русия, оставили цели градове в пепелища и посекли десетки хиляди. Превзели Москва, Ростов и Киев, а после разбили армиите на Полша и Силезия. В битката при Лигниц отсекли по едно ухо от всеки труп и ги носели като огърлици, докато вилнеели през Унгария и Далмация.
След татарите към Европа вървяла чумата, носена от черните плъхове. По онова време се говорело, че дяволски конник се появил от самия Хадес[1], за да накаже онези, които не били верни на Христа. Всички в неговия роден град Аугсбург бяха потърсили убежище в църквата, изпълнени с мисълта за сетния съд.
И после пак така изведнъж, татарите изчезнали, препуснали обратно натам, откъдето дошли.
— Тези татари не са хора — говореше един от венецианците. — Изяждат пленниците си. Насилват жените, докато жертвите им не умрат, а после отсичат гърдите им да се угощават. Хранят се със змии и пият човешка кръв.
— Чухте ли какво са направили в Майяфакин? — добави друг. — Взели емира за пленник, секли късове от плътта му, пекли ги на бавен огън и ги набутвали в гърлото му. Мъчил се часове, преди да умре.
— Разбира се, ние никога не сме падали до извършването на подобни низости в Земите отвъд — обади се великанът с кестенявата коса.
Разговорът замря за миг, останалите впериха погледи в него, смутени от жегванията на собствените им съвести. Берар не го укори. Вместо това се усмихна снизходително в брадата си.
— Разправят и че онзи военачалник на Хулегу бил наследник на един от тримата влъхви, донесли дарове на нашия Спасител. А пък и не съобщаваше ли и самият Гийом от Рубрук, че съпругата на Хулегу била християнка?
Уилям си спомняше за този рубрукчанин, францискански монах, когото крал Луи изпратили като пратеник при татарите. Францисканецът пропътувал цяла Русия чак до столицата на татарите преди около пет години и се върнал с истории за християни, които живеели сред варварите.
Доколко можеше да се вярва на твърденията му, беше друг въпрос.
След това в разговора се включи Анно фон Зангерхаузен, Великият майстор на тевтонските рицари, който недолюбваше тамплиерите, но поне по този въпрос между тях имаше съгласие. Той шляпна нетърпеливо с кожените си ръкавици по дланта на ръката си.
— Аз казвам да им предложим преговори.
Жофроа от Саргина се почеса по брадата, разтревожен от очерталото се между присъстващите явно разделение.
— Преди да вземем решение по този въпрос, трябва да ви съобщя още някои новини. Със знаме на примирие получихме съобщение от сарацините. Техният принц, Бейбарс, ни предлага съюз срещу татарите.
— Естествено, че ще предлага съюз — изсмя се Берар. — Да не би да иска ухото му да чуе виене на някой татарски колан!
— Според мен не бива и с тях да се съюзяваме — рече граф Жулиан. — Да оставим войските им да се сражават едни с други. Когато и двете страни се изтощят, можем пак да помислим по въпроса. Ще го подкрепим, ако е победител, и ще го смажем, ако се е оказал слаб. После, каквото и да се случи, не можем да изгубим.
И така продължи, час след час, докато сенките не пропълзяха през двора и първите ярки звезди не се появиха на кадифения хоризонт. Уилям усети как раздразнението му се засилва. Самият той в себе си се съгласяваше с онези, които казваха, че татарите са отвратителни, колкото и сарацините. Но папата му беше възложил свещена мисия и независимо от изхода на тази среща, тя трябваше да бъде докрай изпълнена.
— Ами ти, Уилям, какво казваш? — най-накрая го попита Жофроа от Саргина, очевидно останал без сили от споровете, разразили се през изминалите два часа.
— Моето мнение е без значение — заяви той. — Не съм тук, за да изразявам отношение към действията ви. Нося писмо от понтифекса за принца на татарите, което трябва да му бъде връчено лично.
— И какво пише в писмото? — поиска да научи Жофроа.
— Натоварен съм със задачата да отнеса писмото до татарския принц, а не до дипломат в Йерусалим. Поверена ми е също задачата да отнеса отговора лично на Светия отец. Повече нищо не мога да ви кажа — Уилям се зарадва от гнева и слисването по лицата на благородниците около него. — Светият отец също така ме натовари със задачата да проповядвам вярата ни сред татарите — продължи той — и ме овласти да създам църкви и ръкоположа свещеници сред тях.
— Папата си мисли, че може да покръсти татарите ли? — попита невярващо граф Жулиан.
— Не мисля, че познавам мислите на Светия отец. Но и той като вас получи доклади, че сред тях има християни, и чувства, че е време да изпълним Божията воля и да приберем вярващите в прегръдката на Светата майка църква.
Всички замърмориха в брадите си. Те може и да бяха християни, но не се отнасяха към папата с почитанието, което би трябвало да му засвидетелстват.
Мрачно и богохулно мълчание легна върху обсъждането.
— Ами презвитер Йоан? — попита някой.
Презвитер Йоан беше легендарен цар-свещеник, потомък на влъхвите, за които мнозина вярваха, че ще дойдат от Изток, за да спасят християнския свят в най-тъмния му час. За първи път името му било споменато преди сто и петдесет години в Рим.
— Не е ли малко попрестарял, за да тръгне сега да ни спасява? — промърмори великанът тамплиер.
Уилям се вторачи в него, но той не отклони погледа си.
— Има хора, които вярват, че Йоан може би е победен от татарите — продължи Уилям — и че ханът им се е оженил за дъщерята на Йоан. Сега техният наследник седи на татарския трон и затова слушаме тия приказки как имало християни сред тях. Може би тази подробност крие спасението ни.
— Не бива да пренебрегваме такава възможност — съгласи се и Жофроа.
Томас Берар кимна.
— Ако брат Уилям иска да уреди среща с Хулегу, тогава ние с радост ще му помогнем, както правилникът ни изисква да сторим.
— Какво предлагаш? — попита го Жофроа.
— Можем да уредим да бъде съпроводен до Алепо под знаме за примирие и да отнесе съобщението си. Един от моите рицари ще му бъде охрана и преводач. Може да му служи и като шпионин, за да научим какво са намислили татарите, преди да действаме.
Жофроа кимна замислено.
— Имаш ли предвид някого, когото да натовариш с тази задача?
— Всъщност имам — отвърна Берар. — Говори персийски, арабски и тюркски и е толкова вещ в дипломацията, колкото и в оръжията. — Великият майстор се усмихна и погледна през рамо към великана рицар с кестенявата коса. — Позволете ми да ви представя Жосеран Сарацини. Бих поверил живота си на този човек. — А после додаде: — Може да спаси и твоя, брат Уилям. Ако го устройва.
Когато си тръгнаха от срещата, Берар дръпна Жосеран настрана.
— Помъчи се да не му прережеш гърлото в мига, в който излезете вън от стените на крепостта.
— И защо ми е да го правя?
— Наясно съм какво мислиш за духовниците като него.
— Дойдох тук, за да воювам за Бог, а не срещу доминиканците. И освен това положих клетва за подчинение и ако ми кажеш да съпровождам този глупак в странстването му, така и ще направя.
— Твоите пет години служба почти приключиха. Може да помолиш да те освободят от това задължение.
Жосеран се замисли. За миг се изкуши да го направи. Не примираше да му предложат продължително пътуване в компанията на монах доминиканец.
— Нямам за какво да бързам за Франция. Не съм сигурен, че знам как да се върна към предишния си живот. Освен това там е пълно с такива като този Уилям. Тук поне други като него няма.
Миризмите на града сами по себе си бяха нападение върху сетивата. Едва поемайки си дъх от смрадта, Жосеран направи две крачки по уличката и долови мириса на жасмин; пое дълбоко дъх и усети полъх от отпадъци от месо, оставени да съхнат на слънцето на тухления прозорец на касапин, но след това веднага го привлече упоителният мирис на кардамон и канела от сергията на търговец на подправки само няколко стъпки по-нататък.
Забулени жени с ръце, по които подрънкваха златни гривни, бързешком го подминаваха, вървейки близо до стените. Огромните им кафяви очи иззад булата им издаваха еднакви по сила омраза и страх. Дългобради арменци със сини тюрбани и босоноги носачи на вода го бутаха, а и той се отнасяше към тях със същото нехайство, с което би се отнасял към който и да било френски бургер или селянин от Троа.
Улицата беше толкова стръмна, че приличаше на каменна стълба, но той можеше и с вързани очи да намери пътя си. Приведе глава и мина през сводест тунел, който бързо го отведе до малък квадратен двор, ограден от жълт пясък. Три момичета прислужници седяха, подвили крака, на сламени рогозки и предяха вълна. Погледнаха към него, когато влезе, но той беше познат посетител и бързо се върнаха към работата си.
Широк квадрат от червен плат беше опънат над двора да пази от жаркото обедно слънце, но жегата се изливаше от варосаните стени като от тухлена пещ. Към пристанището се издигаше насип, над него се носеха върховете на жълтите корабни платна. От морето обаче идваше само едва доловим бриз.
Денят беше ярък. И беше едно от нещата, които щяха да му липсват, когато се прибереше в Бургундия. Дори в летните дни, когато горещината беше най-безмилостна, светлината там не можеше да се равнява с тази тук.
Завесата от ленти, провесена пред вратата, се отдръпна настрана и навън излезе Симон. Приличаше на мечка в джелабата и чалмата си, беше висок почти колкото Жосеран. Прошарените му къдрици и брадата ограждаха широка усмивка.
— Приятелю — поздрави го той с прегръдка, — влизай. Ела да пием заедно чай.
Вътре цареше благословена прохлада, дебелите каменни стени задържаха вън непоносимия пек. В помещението беше сумрачно, а въздухът благоухаеше от тамяна, който гореше в медните кадилници, окачени на тавана. Пъстроцветни килими красяха стените и пода. Симон плесна с ръце и се появи жена с поднос с чай и бадеми.
— Значи ни напускаш, така ли? — попита Симон.
— А, ти вече знаеш?
— В този град всички живеят от клюките. Вероятно съм научил преди теб и за пратеника от Рим.
— Тогава нямаше никаква нужда да идвам и да ти нося новините.
Симон го тупна по рамото.
— Дошъл си, понеже сме приятели и си искал да си вземем сбогом.
Около прозореца зашумяха и запърхаха с криле гълъби.
— Това ще ми липсва — сподели Жосеран.
— Когато се върнеш, ще ме намериш тук.
Жосеран сви рамене. Ако се върне.
Симон явно се досети какво му мина през ума, защото каза:
— Опасно ли е онова, с което ще се заемеш?
— Опасно е и да си тамплиер.
— Едва ли толкова, колкото да си евреин.
Жосеран се усмихна.
— Май си прав.
— Докато не съм забравил! — Симон скокна на крака. Отвори обкован с желязо сандък в ъгъла на стаята и извади малка тъмночервена кесия от кадифе. Подаде я на Жосеран. — Да те пази по време на пътуването.
— Какво е това?
— Нещо, от което аз като евреин нямам никаква полза.
Жосеран развърза връвчиците. В дланта на лявата му ръка падна тежко разпятие. Вдигна го към светлината. Направено беше от позлатена мед и инкрустирано с гранат.
— Как се сдоби с него?
— Дадоха ми го при една сделка преди много време. Струва ми се, че е много старо, пет или шест века, а може и повече. Мъжът, който ми го продаде, твърдеше, че баща му го намерил близо до манастир в Лангдок. Вярваше, че има магически сили.
— И защо ти го е продал?
— Умираше и повече нямаше нужда от магия. Вместо нея му трябваха пари, та да ги даде на наложницата си. Искаш ли го?
— Не бива да отхвърлям късмета, нито да отклонявам дар от приятел.
— Сега имаш и двете.
Жосеран постави кръста на врата си. Почувства странната му топлина върху кожата си. После двамата пиха чай и се черпиха със сладки бадеми от емайлирана чиния, а Симон се опита да обясни на Жосеран основите на ал’джибра. У дома, помисли си Жосеран, щях да се напивам безпаметно с ейл, да ръфам телешко със зъби и да дърдоря до безкрай за турнири. Животът тук май ме размеква.
Сбогува се с приятеля си и се отправи обратно по уличката към замъка. Колко странно е, че се чувства толкова добре тук сред тези търговци с ястребови погледи и забулени жени. Говори латински по-често, отколкото говори френски, а арабски — по-често, отколкото латински. Най-добрият му приятел не е войник, ами еретик и лихвар и благодарение на него познава Талмуда, Корана и Кабалата толкова добре, колкото и Евангелието. Усещаше се по-близък с човек, чиито предци бяха убили Исус, отколкото с родните си по кръв.
Страхуваше се, че се превръща в странник за събратята си и чужд за приятелите си. Ако се случеше да не се завърне от Алепо, оставаше надеждата, че ще отиде в Рая. Поне там да можеше да намери кътче, на което да принадлежи.