Колин Фалконър
Пътят на коприната (75)

73

— Той е никаквец и пияница — изсъска Уилям, когато излязоха от залата. — Видя ли как се забавлява! Това е безбожна сган!

— Само че ние пътувахме шест месеца през планини и пустини, за да говорим с него.

— Какво отговори той на думите ми? Кажи ми всичко, което ти каза.

— Последните му думи, преди да заспи, бяха, че церемониалмайсторите не трябва да пропускат да изпратят девственица в покоите му тази вечер заедно с дузина кани кумис.

— И от теб очаквам такова поведение, ако ти се предложи подобен дар — изсмя се ехидно Уилям. — Спомена ли за мен?

— Спомена.

— И?

— Когато му казах, че си монах от Ордена на Свети Доминик, той нареди да те одерат жив и задника ти да увисне в юртата му.

Жосеран се обърна и си тръгна. Дошли бяха накрай света, рискували бяха живота си безброй пъти, а се оказваше, че май всичко е било напразно. Не искаше повече да има нищо общо с тази работа. Проклет да е Уилям. Проклет да е папата. Проклет да е и Хубилай хан.

Уилям излезе извън портите с обзети от смут сърце и душа. Обещал беше на себе си да спаси християнския свят и да покръсти татарската орда. Вместо това го унижиха, а този тамплиер, който уж трябваше да му помага в свещената му мисия, се оказа чист еретик. Но той щеше да намери начин. Бог го беше избрал и той нямаше да се провали.

Вътрешният град беше предназначен за императора и неговия двор, но далеч от златните подвърнати стрехи, Шанту беше претъпкан и мръсен като всеки друг голям град, който Уилям беше виждал, било в християнския свят, било в Земите отвъд или тук в Катай. Къщите бяха тесни, коптори от дъски и кирпич, дървените напречни греди на едната се застъпваха с тези на съседната къща и така се образуваше една безконечна дълга фасада по протежение на улиците. Прозорците бяха покрити с конопени ивици.

За разлика от придворните, които беше видял в двореца, бедняците на Шанту носеха прости конопени ризи и панталони, малки платнени тюрбани на главите си и дървени сандали на краката. Повечето от тях бяха гладко избръснати, но неколцина имаха дълги странични мустаци или редичка козя брадица.

Уличките бяха кипяща маса от хора и животни. Тежко натоварени мулета едва пристъпяха, подкарвани с бамбукови остени, волски каруци громоляха, натоварени с издути чували ориз. Високопоставена дама с полюляване мина през тълпата на покрита с бродерия носилка, в бляскавата й коса имаше нефритени игли, а покрай лицето й от двете страни се поклащаха обеци със скъпоценни камъни. Продавачи на захарна тръстика привличаха клиенти, като удряха по кух бамбук; амбулантни търговци по уличните ъгли и соколари на покрити с платнища сергии се опитваха да се победят един друг, като караха стоката си да надава пронизителни крясъци. Носачи на ракитени кошове и пръстени гърнета, провесени на прътове, се случваше да го халосат, докато бързешком го подминаваха.

Покрай сводестите мостове, където стълпотворението беше най-голямо, насъбрали се артисти упражняваха занаята си пред тълпите. Имаше акробати, жонгльори, които подхвърляха огромни пръстени гърнета, гълтачи на мечове, еднорък човек, който се правеше на мечка.

Имаше дори кукловод. Краката на мъжа се подаваха нелепо изпод покритата със завеса кутия, някои от актьорите даваха представление пред тълпата. Уилям не разбираше и дума от онова, което се говореше, но китайците се смееха гръмогласно, изглежда, много се забавляваха. Веселбата секна изведнъж, когато отряд императорски войници се появи на моста. Актьорите се изпокриха.

Уилям мина покрай прозорец, видя насъбрали се белобради старци, дочу напевното четене на Корана. И от това го заля дълбоко отчаяние. Тук нямаше ли място за единствения истински Бог?

Влезе в малък двор с покрита аркада и се озова в чайхана, очевидно сборище на заможни търговци и придворни. Прозорците бяха отворени към улицата. Яркочервени позлатени фенери висяха от стрехите; стените бяха покрити с цветни рисунки и красива калиграфия. Група пеещи момичета се приведе от изрисуваната балюстрада и прикани минаващите търговци да се присъединят към тях за чай и ликьор от сливов цвят. През кикот помахаха и към Уилям, който се обърна и побягна. Стигна до стена, измазана с кал, и малка врата, отворена към улицата. Върху многоредния покрив имаше груб дървен кръст. Той затаи дъх. Без дори да смее да се надява, влезе.

Вътре беше тъмно, въздухът тежеше от прахта и тамяна. На олтара гореше светилник, а самият олтар беше покрит със златист плат, избродиран с образите на Светата Дева и до нея Йоан Кръстител. Уилям ахна и се прекръсти.

— Бог е тук — измърмори той. — Дори тук сред толкова мрак!

Видя сребърно разпятие, украсено с нефрит и тюркоази. До него имаше малка сребърна статуя на Мария и тежка сребърна кутия, подобна на онези, които беше използвал в Аугсбург, за да държи причастието. Това беше чудо, знакът, за който се беше молил. Прокле се за своите съмнения.

Падна на колене и зашепна благодарствена молитва. Когато започна думите на „Отче наш“, от полумрака в задната част на църквата се показа фигура.

Уилям се изправи.

— Казвам се Уилям — каза той на латински. — Изпрати ме папата, който е викаря на Христос на земята, да ви донеса благословията на единствената истинска вяра и да ви отведа при покровителството на Светия отец.

— Аз съм Мар Салах — отговори свещеникът на тюркски — и съм митрополит на Шанту. Чух всичко за теб и не те искам в църквата си. Сега вън!