Колин Фалконър
Пътят на коприната (33)

31

Отначало не я позна. Носеше риза в червено и пурпурно и широка шапка с дълга задна част, която падаше на врата й. Груба черна ресна покриваше челото й. Държеше дайре в дясната си ръка, а в лявата й имаше млатило от парцали. Влезе заднешком в юртата, припяваше си нескончаем нисък напев. Затътри се към средата на голямата шатра между двата огъня и падна на колене.

Посегна зад себе си и една от жените й подаде лула. Хутлун всмукна дълбоко.

— Хашиш — промърмори си нечуто Жосеран. Знаеше за хашиша от Земите отвъд, където определени секти сарацини — хашишимите, асасините — използваха опиата, за да премахнат напрежението преди изпълнението на задача.

След няколко дълбоки всмуквания Хутлун обиколи всеки от ъглите на юртата, където коленичи и поръси по земята кобилешко мляко от малка пръстена кана като възлияние за духовете. После се върна в средата и поръси още малко кумис върху огъня за духовете на огнището. Най-накрая излезе навън и направи нов дар за Духа на Синьото небе.

Когато се върна, Хутлун се хвърли на земята и остана да лежи там, крайниците й се гърчеха, очите й се обърнаха.

— Дяволът я е обладал — изсъска Уилям. — Казах ти. Вещица е.

Като всеки добър християнин и Жосеран се страхуваше от Дявола и делата му, понеже Църквата го беше предупреждавала безброй пъти за силата на Велзевул. Усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

Юртата беше тъмна, а въздухът в нея натежал от благовонията, които ръсеха върху огъня, и от сладката, лепкава миризма на хашиша. Жосеран огледа насъбралите се татари, лицата им бяха бледи и уплашени като неговото. Дори Кайду, който седеше начело при огъня, потреперваше.

Всичко и всички бяха притихнали.

Най-накрая тя се размърда и бавно се изправи на крака. Отиде до огъня и взе почернелия овчи пищял. Огледа го внимателно, проучи обгорялата кост за пукнатини и цепнатинки.

— Призовава Звяра — прошепна Уилям.

— Чисто мошеничество. Нищо повече.

Уилям падна на колене, притиснал сребърния кръст на гърдите си. Вдигна го пред себе си и започна високо да напява молитва за екзорсизъм.

— Изведете го от тук — ревна Кайду на двама от войниците си, които грабнаха Уилям за ръцете и го извлякоха навън.

Всички в юртата отново насочиха вниманието си към Хутлун.

— Какво казаха духовете? — попита я Кайду.

— Духовете казват, че времето е добро за пътешествие — отвърна тя.

Кайду се обърна към Жосеран.

— Чу ли това, Варварино? Утре поемате към Каракорум!

Жосеран едва го чу. Продължаваше да се взира в Хутлун, която отново беше паднала на земята. Цялото й тяло се тресеше, като че беше обсебена.

В името на свещените топки Свети Йосифови, възкликна той наум. Горя от страст по една вещица!

Шалът й се вееше като знаме на вятъра. Хутлун седеше неподвижно на седлото, заобиколена от двайсетимата конници, които щяха да ги придружават в пътуването им през Покрива на света. Кайду и Текудай също бяха тук, за да ги изпроводят по пътя им.

— Кой ще ни е водач? — попита Жосеран.

Кайду посочи към дъщеря си.

— Хутлун ще се погрижи да пристигнете живи и невредими до Центъра на света.

Жосеран почувства как конят на Уилям се успореди с неговия.

— Вещицата ли ще ни води? — изсъска той.

— Така изглежда.

— Изгубени сме тогава. Поискай да ни дадат друг водач.

— Изобщо не сме в състояние да искаме каквото и да било.

— Поискай! — лавна Уилям.

Жосеран го заобиколи.

— Слушай, свещенико, превивам коляно само пред Великия майстор в Акра и пред никого другиго. Та не смей да ми заповядваш!

Уилям посегна към сребърния кръст на гърдите си и го вдигна пред лицето си. Занарежда „Отче наш“.

— Какво прави? — попита Кайду.

— Моли се за безопасно пътуване — излъга Жосеран.

— Имаме наши си способи да направим пътуването безопасно — отвърна Кайду и кимна към Хутлун.

Тя слезе от седлото и даде знак на една от жените сред множеството около конете. Жената пристъпи напред с дървено ведро кобилешко мляко. Хутлун метна дървен черпак във ведрото, коленичи на тревата и изля от млякото на земята като дар към духовете. После отиде до всеки един от конниците и поръси главата, стремената и накрая задницата на животните им.

— Пак магьосничества — измърмори Уилям.

Напуснаха стана и поеха на север. Слънцето като студена медна монета вече беше изгряло над Покрива на света. Острият въздух прорязваше дробовете. Хутлун ги поведе надясно, посоката на късмета, а после тръгнаха на изток, към слънцето. От тук, Жосеран знаеше, влизаха в свят, в който малцина, дори сред мохамеданските търговци бяха идвали. Пътуваха отвъд мрака и страхът натегна в стомаха му като олово.