Колин Фалконър
Пътят на коприната (37)

35

На Покрива на света лятото идваше едва за няколко седмици и толкова рано напролет нищо не растеше. Само неуморни, ледовити ветрове вееха, виеха и шептяха час след час и късаха нервите.

Понякога дърпаха конете през преспите и свирепите пориви на снежната буря, следваха поредица от остри хребети, които се виеха нагоре в истински скален гръбнак. На тази височина въздухът беше рядък и Уилям имаше вид като че всеки миг ще рухне. Лицето му беше посиняло на места, а дъхът му свиреше в гърдите.

Вятърът беше неумолим и неуморим противник. Жосеран не можеше нито да говори, нито да мисли заради него. Постоянно ги бъхтеше с невидими юмруци, опитваше се да ги върне обратно, вилнееше над тях ден след ден.

Един следобед облаците бяха изчезнали за миг и те видяха от другата страна на долината участъци от глина и червеникава пръст, показала се в синьо-белия масив от ледници. Жълто-кафява река се виеше като вена между кални брегове от глина и лед, лъкатушеше до полянка от тъмнозелени долини, вероятно на цяла левга^[1] под тях.

Все едно надзъртаха в Рая.

Хутлун се обърна на седлото, вятърът развяваше шала й.

— Виждаш ли — извика тя. — Покривът на света!

За първи път в живота си Жосеран се почувства толкова малък. Ето това е величието на Бог, помисли си той, неговата дължина и неговата широчина. Това беше религията в естествения й вид.

Тук горе аз съм много далеч от човека, когото мислех, че съм. Всеки ден чувствам как поредното късче от мен пада и се превръщам в непознат за самия себе си. Вече не съм подвластен на устава на тамплиерите, нито роб на Църквата, имам толкова неудържими и светотатствени мисли. Това пътуване ми подари дива свобода.

Погледна към Уилям, отпуснат върху коня си, качулката скриваше лицето му.

— Тук сме далеч от Христос! — извика му той.

— Никой човек не е далеч от Христос, тамплиере! — надвика рева на бурята монахът. — Ръката Божия ни води и защитава дори тук!

Грешиш, помисли си Жосеран. Този бог, който живее тук, не ми е господар.

Трупът беше почернял от студа. Очите ги нямаше, изкълвани от птиците, животните се бяха добрали до вътрешностите. Появи се над тях за миг в мъглата. Оставили го бяха на скала до пътеката, едната ръка висеше вкочанена от ръба. Невъзможно беше да се каже дали е на мъж или на жена.

— Какво е това? — промърмори Жосеран.

— Такъв е обичаят — обясни Хутлун. — В долината оставяме мъртвите си на червеите. Във високите проходи ги оставят на боговете си.

Уилям се прекръсти.

— Езичници — плю той.

Видяха още два трупа в различна степен на разлагане. А на следващия ден, докато вървяха през тясно дефиле под надвиснала черна, пропукана от леда, скала, Жосеран чу шум от свличаща се маса и извика тревожно, реши, че е камък. Зад него нещо се стовари върху рамото на Уилям с порой от дребни камъчета. Приличаше на гигантски черен паяк. Отецът изкрещя, конят му се уплаши, подхлъзна се на сипея и малко остана да го хвърли.

Жосеран, който беше най-близо до него, обърна Късмет в тесния проход, сграбчи юздите на кобилата и я успокои.

Уилям гледаше вторачено прогнилия къс, паднал върху него от скрития от погледа му труп двайсет стъпки по-нагоре.

— Ето ти я, братко Уилям — заяви му Жосеран, — ръката Божия.

Екотът от гръмовния му смях се понесе из безлюдната планинска пътека.