Колин Фалконър
Пътят на коприната (63)

61

След няколко дни пясъкът отстъпи на равнина от твърди кварцови камъчета, които хрущяха под копитата на камилите. Далечните, покрити със сняг върхове на Тян Шан най-накрая се скриха от хоризонта.

След бурята Такламакан разцъфна, макар и само за няколко дни. Цветове като малки жълти камбанки обсипаха кафяви, бодливи храсти и бледожълти стръкчета покълнаха над повърхността. Чудо в пустинята. Някои семена, разказа му Едноокия, можели да лежат приспани с десетилетия в очакване на един ден дъжд.

Вече бяха на границата на Катай, така му каза Едноокия. Скоро щели да стигнат Кумул. Хутлун и останалите татари изглеждаха неспокойни. Някои от тях дори си сложиха кожените брони въпреки жегата. Жосеран разкопча дамаския меч, който носеха за техния хан. Ако им предстоеше сражение, щеше да е готов за него.

Хутлун не му беше проговорила след бурята. Какво ще правя, чудеше се Жосеран. Мъжът трябва да действа, иначе се носи по света безцелно, а решенията вместо него взима съдбата. Но какво мога да сторя? Наистина ли си въобразявам, че мога да остана тук с нея, да живея като дивак из тези равнини на края на света? Може ли да прекарам остатъка от дните си, като доя кобили и пия кумис с нейните пияни братя варвари?

Дали тя, дъщеря на татарски хан, ще изостави своя народ, за да дойде с мен в християнския свят и да живее в малък, незначителен и брулен от вятъра замък в Бургундия? Трудно можеше да си я представи, седнала на табуретка в господарската къща в имението му, как бродира гоблен с игла и конец.

Тогава какъв беше изходът?

Нямаше изход. Ако Бог беше милостив, щеше да ги остави заровени под пясъка в бурята, докато бяха преплели ръце. За тях нямаше друга възможност да останат завинаги заедно.

Скоро щяха да пристигнат в Каракорум и изтезанието им щеше да приключи.

Напредваха през пустош от твърди плочки и нажежени камъни, черна равнина, лишена от живот, все едно опустошителна армия беше минала оттук и изпепелила всичко. Брат Уилям се молеше почти непрестанно, дори на седлото. Той вярваше, че е близо до края на света. Странно, беше едва ли не весел от тази перспектива, дори вече не се оплакваше и не кълнеше.

Жосеран никога нямаше да го разбере.

Хутлун извика да спрат посред следобеда за рядък миг почивка. Нямаше дървета, затова насядаха на малки групички в нищожната сянка на камилите, за да възстановят силите си. На изток оазисът Нан Ху изглеждаше като зелен остров, който се рее над равнината. До свечеряване щяха да стигнат, обяви Едноокия, но май никой измежду тях не се зарадва на перспективата. Тази безкрайна пустош беше омаломощила дори татарите.

Ездачите изникнаха като призраци, надигнали се от самата пустиня. Засадата беше грижливо подготвена, осъзна по-късно Жосеран, конниците ги бяха причаквали в малка падина на изток, прикрити в блясъка на слънцето.

Чуха само внезапно разнесъл се тропот на копита. Хутлун извика, за да ги предупреди. Татарите скочиха, но беше прекалено късно. Слънцето светеше в гърба им. Жосеран трябваше да заслони очи, за да ги различи. Прецени, че са около шейсет души, яздеха широкогърбите татарски коне.

Камилите зареваха, както бяха спънати. Няколко от тях бяха ранени при първия дъжд от стрели. Едноокия се завайка и затича нагоре-надолу, хлипайки, по върволицата на кервана. Камилите бяха неговият живот, прехраната му. Всяка стрела като да пронизваше собствената му плът.

Нападателите яздеха право към тях, стреляха от седлата си. Жосеран измъкна меча и инстинктивно се приготви да ги посрещне.

— Дръпни се! — извика му Хутлун.

Видя как трима от татарите се олюляват и падат, улучени при втория залп стрели. Без бойния си кон, бронята и ризницата той беше беззащитен. Приготви се да умре. Искаше му се да бе имал време да се приготви. Може би трябваше в крайна сметка да се изповядам, мина му през ума.

Конете гръмовно се приближаваха към тях. Чу как още от спътниците му падат покосени и с вик под копитата.

Може би около двадесетина от конниците се отделиха от основния отряд и се насочиха към него. Но не го прегазиха, както очакваше. В последния момент завиха и го обкръжиха. Сигурно го искаха жив по някаква причина. Това му даде предимство.

Жосеран държеше меча с две ръце и ги очакваше. Татари бяха, видя той, но носеха по-тежки брони от всички, които беше виждал: железни плочки, пришити върху кожена кираса, които им придаваха страховит вид, приличаха на огромни кафяви бръмбари. Носеха златокрили шлемове, раменете им бяха наметнати с леопардови кожи, а конете — покрити с ярки червени покривала. Не бяха някакви си разбойници. Но нямаше време да размишлява кои може да са и защо ги причакаха в засада.

Жосеран видя Уилям, вероятно на двайсетина крачки, как се щура между конете с развятото си черно расо, притиснал кожените дисаги с Библията и мисала. Един от конниците се втурна към него и го халоса с плоската страна на меча си по тила. Монахът падна по очи и остана неподвижен. Този път не можа да го защити.

Жосеран стисна по-силно меча. Скъпоценните камъни по дръжката заблестяха на слънцето. Ездачите продължаваха да го обкръжават. Реши да нападне пръв.

Връхлетя най-близкия конник, размахал меча, уловил го с две ръце. Мъжът парира удара с оръжието си, но не направи опит да отвърне на нападението му. Жосеран отново нападна, мъжът изплашено се отдръпна на десетина крачки. Не беше боец, който владее меча.

Чу как другите конници стягат обхвата си около него и се завъртя, отново нанесе удар, принуди ги да се отдръпнат. Жосеран се усмихна зло. Ако това беше най-доброто, което умееха, така цял ден можеше да ги разгонва.

Водачът им даде нареждането си и всички вкупом се втурнаха. Свали двама от седлото, но се скупчиха отгоре му, конете им бяха съвършено обучени. Дори не видя удара по главата, който най-накрая го накара да рухне на земята.