Колин Фалконър
Пътят на коприната (74)

72

Взрив от цветове сред невъобразимо великолепие, което разтърсваше душата и заслепяваше очите.

Навсякъде коприна и брокат, кожи и злато. Жосеран видя катайци в железни шлемове и виненочервени туники; тангутски лами с бръснати глави и жълти роби; придворни с фини и провиснали мустаци в уйгурска носия, облечени с оранжеви роби с високи копринени шапки, привързани с шнур. Имаше писания по широките поли на мохамеданите, застанали до татарските шамани, почти голи, със заплетени бради и чорлави.

Над главите им зелените и бели триъгълни знамена на императора висяха от стените сред стълбове в яркочервено и златно. Целият стенопис се отразяваше напълно в огледалото на мраморните подове.

Хубилай, Божията сила на Земята, Господарят на троновете, Владетелят на владетелите, седеше на трон от злато и слонова кост, по чиито подлакътници се виеха позлатени дракони. Носеше мантия от златен брокат и объл шлем, който на тила се допълваше от леопардова кожа. На официалния си колан имаше катарама от чисто злато.

Хубилай беше нисък, набит мъж, забеляза Жосеран, доста над средната възраст. Косата му беше сплетена на две плитки на тила по обичая на татарите. Имаше тънки, провиснали мустаци, а на ушите си златни халки. Лицето му беше необичайно бледо, въпреки че бузите му розовееха. Жосеран слисан установи, че тази розовина се дължи на руж на прах.

Тронът му сочеше юг по татарски обичай, да е далеч от северния вятър. До него от лявата му страна седеше императрицата. Вдясно от него бяха настанени синовете му, на по-малък подиум и на такава височина, че главите им да са на нивото на нозете му. Срещу тях бяха дъщерите му. Мястото на другите принцове от двора беше под тях, по низходящ ред на привилегиите, мъжете от западната страна, жените от източната.

По-нисшестоящите служители се нареждаха от двете страни на залата: министрите на Хубилай в любопитни шлемове с периферия; китайски дами с рокли с качулки и дълги коси, прикрепени с изкусно изработени игли; татарски принцеси със сложни прически с кичури и вездесъщата императорска стража със златокрили шлемове, кожени брони и наметки от леопардови кожи.

Но сред тази екзотична тълпа най-фантастичната гледка за очите му на човек от Запада бяха конфуцианските учени в черните им копринени тюрбани и две плитки, стърчащи изотзад като колосани уши. Някои бяха оставили ноктите на пръстите им да израстат като нокти на граблива птица. Не можеше да откъсне поглед от тях. Тази мода, научи по-късно, била не за да плаши, а начин да се откроят от обикновените хора, да стане видно, че собствениците им не живеят от труда на ръцете си.

Жосеран забеляза, че има по-малко жени, отколкото в двора на Кайду във Ферганската долина. Изглежда, бяха високоблагородни дами, а броят на мъжете ги превъзхождаше многократно.

До Хубилай на подиума седеше мъж в дел на татарин, но с бръсната глава като тангут.

— Фагс-па — прошепна Сартак на Жосеран. — Лама^[1], въпреки облеклото си, императорският наставник, главен съветник и мъдрец.

Влизането им мина почти незабелязано, тъй като празненството беше голямо. Дворцовите церемониалмайстори ги поведоха към задната част на голямата зала, където ги поканиха да седнат. Само най-великите изглежда седяха на масата; повечето от придворните се бяха настанили на ярки копринени килими, постлани на пода.

Служителите им донесоха варено овче месо, поднесено в прекрасни емайлирани съдове в маслинени и канелени цветове.

Уилям беше оскърбен. Присви се неловко в столата си, притиснал свещените реликви, които носеше до гърдите си.

— Това е нетърпимо — изсъска към Жосеран. — Пропътувахме цял свят, за да се представим, а той ни кара да чакаме в задния ъгъл!

Жосеран сви рамене.

— Налага ни се да проявим търпение.

— Ама аз съм пратеник на самия папа!

— Не ми се вярва да го е грижа, та ако ще да си сам Свети Петър. Вижда ми се гладен.

Донесоха още керамични съдове; яйца, бира, направена от просо, сурови зеленчуци, подправени с шафран и увити в палачинки, и няколко подноса с печени яребици. Сартак им каза, че плодовете и яребиците пристигнали пресни тази сутрин от Катай на ям.

Жосеран загреба с пръсти от купата и пъхна шепа в устата си, по същия начин се беше хранил с татарите през цялото им пътуване. Сартак го перна по ръката и му извика. За миг Жосеран си помисли, че може и нож да извади.

— Какво правиш, Варварино?

— Гладен съм.

— И да умираш от глад, трябва да ядеш като човек, щом си в двореца.

Сартак взе две заострени пръчици, инкрустирани със слонова кост, и като ги държеше между показалеца и палеца си, стисна парче пилешко от купата, после го поднесе до устата си.

— Видя ли как?

И Жосеран взе пръчици от слонова кост и се опита да ги улови по същия начин като Сартак. Изпусна ги в купата със супа.

Сартак поклати отчаяно глава.

Междувременно Уилям седеше и трупаше гняв, без да обръща внимание на храната. Ясно беше, че всички наоколо имаха намерение да се изпонапият.

В средата на залата имаше дървен сандък, може би три стъпки широк, покрит със златен лист и украсен с изкусни златни гравюри на дракони и мечки. От всяка страна стърчеше златна канела и от тях прислужник точеше кумис в златни бокали, един бокал можеше да потуши жаждата на десетина. Между всеки двама мъже имаше такава огромна чаша. Жосеран и Уилям вероятно бяха единствените трезви в стаята.

Две стълби водеха към подиума, където вечеряше императорът. Пълни бокали се носеха церемониално нагоре по едната, а празните се сваляха по другата и движението по тях беше оживено. Китайски музиканти с виолетови шапчици и роби, отчасти скрити зад изрисуван параван, засвириха на печалните си гонгове и цигулки. Императорът вдигна чашата си до устните, всички в залата паднаха на колене и сведоха глави.

— И вие — изсъска Сартак.

Жосеран се подчини. Уилям седеше опърничаво с побеляло от бяс лице.

— Хайде! — пое въздух Жосеран.

— Няма.

— Направи го или ще ти строша врата и ще спася татарите от бедата!

Уилям се слиса.

— Няма да застрашаваш нито моя, нито твоя живот!

Уилям неохотно подви колене.

— Значи сега отдаваме почит и на дяволската способност за пиянстване? Да ми прости Бог! Следващия път ще палим свещи пред наякналото мъжество на варварина и ще пеем вечерни молитви, ако обладае някоя от своите девици!

— Щом се налага — изсумтя Жосеран. — Това е в името на дипломацията.

Императорът допи чашата си до дъно, по брадата и надолу по шията му потече кумис. Когато преглътна, музиката спря, сигнал, че присъстващите придворни могат да подхванат отново своя пир.

 

 

Най-накрая дойде един от церемониалмайсторите и подкани Жосеран и Уилям да се изправят на крака.

— Ще се представите пред императора — прошепна Сартак.

— Сега ли? — изуми се Уилям. Той си беше представял величествено появяване или поне владетелят на татарите да е сравнително трезв.

Вместо това го побутваха към средата на залата. Двамата с Жосеран на практика бяха блъснати на колене пред огромния трон като някои затворници.

Церемониалмайсторът обяви кои са и в залата настъпи тишина.

Императорът подремваше след голямото угощение. Събуди се с неохота. Фагс-па лама стоеше до него с каменно лице.

Всички зачакаха.

Жосеран пое дълбоко дъх.

— Казвам се Жосеран Сарацини — започна той. — Изпраща ме моят господар, Томас Берар, Велик майстор на рицарите от Храма в Акра, да ви донеса думи на приятелство.

Хубилай сякаш не слушаше. Беше се обърнал към ламата и му шептеше в ухото.

Тангутецът се прокашля.

— Синът на Небето иска да знае защо носът ви е толкова голям.

С крайчеца на окото си Жосеран видя как Сартак прикри една усмивка. Несъмнено се чудеше дали възнамерява да изпълни заканата си да съсече следващия татарин, който направи забележка за този стърчащ белег.

— Кажете му, че сред моя народ носът ми не се смята за голям.

Отново шепнешком разменени думи.

— Тогава Синът на Небето мисли, че вие сте дългонос народ. Имате ли дарове, които да поднесете?

Жосеран кимна към Уилям, който разбра, че това е неговият миг. Почтително подаде мисала и Псалтира.

— Кажи му, че тези дарове ще му помогнат да заживее нов и благословен живот в Христа — каза той на Жосеран. Церемониалмайсторите отнесоха свещените томове до трона, където Хубилай ги разгледа с финеса, с който свиня разглежда борова шишарка. Отвори Псалтира. Книгата започваше с двайсет и четири страници илюстрации от живота на Исус Христос. Прелисти няколко страници и за кратко май се заинтригува. После вдигна требника, който беше илюстриран с изображения на светците и седналата Дева с детето Исус, гравирани с кралско синьо и златно. Прокара пръста си по една от илюстрациите и сподели нещо на своя мъдрец. А после метна и двете книги настрани, толкова небрежно сякаш са пилешки кости. Те тупнаха глухо на мраморния под.

Жосеран чу как дъхът на Уилям секна.

Очевидно беше, че нито видът им, нито даровете им бяха направили дълбоко впечатление на великия господар. Жосеран трябваше да спаси каквото може от създалото се положение.

— Вие сте този, на когото Бог е отредил огромна власт в света — започна той. — Съжаляваме, че носим толкова малко злато и сребро, което да ви дадем. Пътуването от запад беше дълго и изтощително и можехме да вземем малко дарове. Уви, загубихме другите подаръци… — Щеше да каже: когато ни отвлякоха войниците ви, но се поправи — изгубихме другите дарове по пътя.

Хубилай беше готов отново да потъне в сън. Той се приведе напред и замърмори нещо на тангута, който стоеше от дясната му страна. Жосеран разбра тази проява на власт; владетелят не принизяваше личността си да говори директно със своите молители, дори ако бяха посланици от друго кралство.

— Както слънцето разпръсва светлината, така и силата на Господаря на Небето стига навсякъде — отговори неговият говорител, — затова не се нуждаем от вашето злато и сребро. Синът на Небето ви благодари за оскъдните ви дарове и желае да научи името на вашия спътник. Пита и какви дела са ви довели до Центъра на света.

— Сега какво казва? — изсъска на рамото му Уилям.

— Пита кои сме и защо сме тук.

— Кажи му, че нося папска була. Тя представя мен, Уилям от Аугсбург, прелат на Негово светейшество папа Александър Четвърти и неговия двор. И ме овластява да установя Светата римска църква в неговата империя и да въведа него и поданиците му в лоното Христово под властта на Светия отец.

Жосеран преведе казаното от Уилям, но пропусна частта, в която Уилям трябваше да установи папска власт в Шанту. Малко преждевременно беше, прецени той.

Огледа телата на придворните, проснати на пода като трупове, от устите на някои от тях течеше вино. Някъде един от спящите татари изпусна газовете от стомаха си. Друг захърка.

— Кажи му, че трябва да слуша много внимателно онова, което имам да кажа — говореше Уилям, — така че да може да следва моите благотворни напътствия, дадени от самия папа, който е пратеник на Бог на земята, и така да признае Исус Христос и да почита Неговото свято име.

Жосеран се взираше в него.

— Ти ума си ли изгуби?

Уилям гледаше към Хубилай.

— Кажи му!

Луд човек, помисли си Жосеран. Късмет имаш, че съм тук да те пазя.

— Благодарим на Бог за сигурното ни пристигане — каза Жосеран на Хубилай — и се молим на нашия Господ, чието име е Христос, да дари на императора дълъг и щастлив живот.

Уилям продължаваше, защото не му беше хрумнало, че Жосеран може да преиначи думите при превода и да не говори онова, което му се казва.

— Сега му кажи, че изискваме незабавен край на опустошенията на християнските земи и го съветваме, ако не иска да падне във вечно проклятие, да се покае начаса и да склони глава пред Исуса Христа.

Жосеран се обърна към Хубилай.

— Велики господарю, нашият крал ни изпрати да ви предложим съюз.

За пръв път императорът като че поизлезе от безразличието си. Очите му се отвориха и той прошепна нещо на наставника си.

— Синът на Небето иска да научи повече за съюза, който споменахте — каза Фагс-па лама. — Съюз срещу кого?

— Срещу сарацините на запад. Вашият велик принц Хулегу ги смята за наш общ враг. Моят господар ми заповяда да дойда тук и да предложа да обединим силите си срещу тях.

Очакваше предложението да заинтригува императора. Може би правилно съм преценил, помисли си Жосеран. Ако той наистина спори за трона, в негов интерес ще е да подсигури западните си граници, преди да изпрати този Хулегу срещу вътрешната заплаха.

Минутите, които Жосеран чака отговора на императора, му се сториха дълги. И накрая чу високо хъркане. Владетелят на владетелите беше заспал.

— Синът на Небето чу думите ви — високо изрече говорителят. — Каза, че ще ги обмисли и отново ще говори с вас.

И набързо ги отпратиха.

 

 

Когато напускаха Приемната зала, Жосеран забеляза, че правилото за което Сартак ги беше предупредил така заплашително — да не стъпват на прага, не се спазваше от стражите — може би защото почти никой от насъбралото се множество не можеше да ги наблюдава. Някои от присъстващите придворни не само бяха стъпили на прага, ами неколцина от тях направо се бяха проснали отгоре му по лице, мъртво пияни.