Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Епично приключение (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silk Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Автор: Колин Фалконър

Заглавие: Пътят на коприната

Преводач: Еверина Пенева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Нина Джумалийска

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Димитър Матеев

ISBN: 978-954-330-404-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1969

История

  1. — Добавяне

39

— Ще те помажа с миро — прошепна Уилям. Целуна скъпоценната пурпурна стола, заради която беше рискувал живота си, и я нахлузи около врата си. Измърмори думите на последното причастие, поставил пръсти на устните, очите, ушите и челото, като повтаряше на латински познатата благословия:

— Ин номине Патрис, ет Филис, ет Спиритус Санкти…

Намираха се в усамотеното жилище на таджикски овчар.

Навън вятърът виеше и фучеше, като да стенеше самият Дявол.

— Сега ще се изповядаш ли — прошепна Уилям, — за да бъдеш приет направо в Рая?

Жосеран примигна, но погледът му с мъка се избистряше. Лицето на монаха беше в сянка от оранжевия блясък на огъня.

— Няма… да… умра.

— Изповядай се сега, тамплиере. Ако умреш неопростен, ще трябва да се изправиш пред Сатаната.

Жосеран направи опит да седне, болка прониза мозъка му като с нож и той извика.

— Ще те улесня. Ще направя изповедта ти от твое име. Повтаряй след мен: „Прости ми, отче, защото съм грешник. Съгреших в сърцето си, където стаих нечестиви помисли към вещицата Хутлун. Нощем насилвах себе си, докато мислех за нея, и разпръсквах семето си, докато го правех“. Повтори!

— Проклет да си, свещенико — изръмжа Жосеран.

— Ти я желаеше. Това е смъртен грях, защото е мохамеданка и вещица. Трябва да бъдеш опростен!

Жосеран притвори очи.

— Повтори! „Говорих срещу Негово светейшество папата и срещу Уилям, викаря. Изричах богохулни слова“.

— Няма… да умра… и не ми трябва… твоето опрощение.

— Отвори очи, тамплиере! — Жосеран усети гнилия дъх на свещеника в лицето си. — Преди края на нощта ти ще се изправиш пред Отца си в Рая!

Как пред отца ми, зачуди се Жосеран, и кой: Бог или баща ми? Не беше сигурен от коя среща се страхува повече.

— Ще се изправиш пред съда му и ще бъдеш хвърлен в Ада — Уилям вдигна дясната си ръка и я задържа пред очите на Жосеран. — Освен ако с тази ръка не опростя греховете ти! С тази ръка!

Хайде, помисли си Жосеран. Защо така упорито се съпротивлявам на изповедта?

 

 

Изчакал беше, докато призоват баща му на преговори в Париж. Крал Луи беше отправил призив за ново въоръжено поклонение към Светите земи, за да се освободи Йерусалим от сарацините. Като рицар и васал на графа на Бургундия баща му трябваше да се отзове.

Същата вечер Жосеран влезе в покоите й. И Бог да ми прости, помисли си той. Облада я четири пъти, разгонен като куче, тя стенеше под него, потта им и семето му се пръснаха по ложето на баща му. Всеки път когато се съединяваше с нея, чуваше как Дяволът се киска, докато го влачи към Ада.

И какво би могъл да си мисли?

На следващата вечер отново отиде в покоите й. Колкото по-ниско падаше в прегрешението, толкова по-малко имаше то значение. Понякога единственият начин да облекчи болката от вината беше, като отново съгреши.

Удавяше съвестта си в нейната гореща влажна плът. Дали нямаше и следа от гордост, че взема онова, което принадлежи на баща му, младежко безочие, което да го убеждава, че сега е по-голям мъж?

 

 

— Тази вечер ще видиш Христос или ще видиш Сатаната. Какво ще кажеш?

— Не съм… съгрешил с нея — програчи Жосеран.

— Съгрешил си в сърцето си! Едно и също е!

Жосеран трепна.

— Сигурен съм, че Бог лежи буден в Рая, изтерзан от моето отчаяно и самотно удоволствие в мрака. Твоят Бог е по-проклет от всяка тъща!

Чу как Уилям със свистене си пое дъх при последното му светотатство.

— Изповядай се!

Да, изповядай се, помисли си Жосеран. Нека да е на неговото. Какво значение има вече?

Монахът беше махнал ризите на варварина. Лицето му беше червено, но кожата на раменете и ръцете му беше като полирана слонова кост. Фини косъмчета покриваха гърдите и корема му, които сияеха като бронз на светлината от огъня. Мускулите му бяха корави като плетени въжета.

Необичайният и чужд изглед на тялото му я накара да затаи дъх. Гол, той изглеждаше ужасяващо, но по някакъв странен и възбуждащ начин.

Умът й не го побираше защо смъртта на някакъв варварин може така да я засегне. Тревогите й бяха несъмнено породени от гнева на баща й, задето се е провалила в задачата да отведе поверените й пътници в Каракорум.

Каквато ще да беше причината, тя не можеше да го остави да умре.

Уилям чу шум зад себе си и се обърна.

— Ти!

Хутлун влезе заднишком, както беше направила в орду на Кайду. Пееше нисък, ритмичен напев на дяволския език на татарите. Трима от войниците й я следваха с мрачни лица. Хутлун се затътри към средата на шатрата и коленичи до огъня, стиснала парцаленото си млатило и дайрето, дяволските сечива.

Очите й се обърнаха назад.

Уилям се опита да прикрие голото тяло на Жосеран.

— Махай се от тук! — извика той и я сграбчи за раменете, за да я изхвърли. Придружаващите я татари незабавно го уловиха за ръце и го извлякоха навън. Вързаха му ръцете с прашки и го хвърлиха на студената земя да крещи възмутено в самотната нощ.

Уилям хлипаше от бяс. Дяволът се канеше да замъкне поредната душа в Ада.