Колин Фалконър
Пътят на коприната (57)

55

Три седмици бяха изминали, откакто напуснаха Кашгар. Изминаваха вероятно по седем или осем левги на ден, прекарваха нощите си в някой град–оазис или зад стените на кервансарай. Но един следобед Хутлун спря кервана близо до горичка от разкривени тополи и нареди на татарите да направят стан за нощуване в откритата пустиня. Не обясни причината за заповедта си.

— Не разседлавай камилата си — обърна се тя към Жосеран. — Искам да дойдеш с мен.

Камилата му измуча от неправдата, когато Жосеран отново я накара да се изправи. Той последва Хутлун на север през пустинята.

Яздеха през тесен пролом, следваха сухото дъно на потока. Червени скали се издигаха на стотици стъпки нагоре и ги обграждаха. Тихото „сук-сук“ на Хутлун, с което подканяше камилата си да върви, отекваше от стените на скалите. Жегата беше непоносима.

Жосеран вдигна очи и от видяното дъхът му секна. Скалата беше като медена пита от пещери и при отвора на всяка имаше издялани от камък идоли. Приличаха на идолите на Боркан, които беше видял в Кука, и някои бяха с височина три човешки боя. Фино изработените каменни одежди носеха белезите на изминалите векове и се издигаха сред безветрената тишина в пролома.

— В името на светата кръв на всички светци — измърмори той.

Хутлун спря камилата си.

— Не е ли чудо?

— Това ли искаше да ми покажеш?

— Има още — обяви тя. Скочи от камилата и я спъна. Жосеран направи същото.

— Що за място е това?

— Това е долината на хилядата Буда. Монах на име Ло Цун дошъл тук и имал видение за безброй Буда, които се издигат към небето в бляскав облак. И до последния си ден работил за това да превърне в истина видението си.

— Невъзможно е един човек да направи всички тези идоли.

— Имало манастир в другия край на долината. Монасите, които живеели там, посветили живота си на изработването на тези статуи.

— Но как са ги издигнали дотам? Няма път.

— Има, но е стръмен. Ела.

Жосеран я последва, когато тя пъргаво пое по скалите. Почувства се като мечка, която се тътри след газела. Хутлун не спря да си поеме дъх и той не успя да я настигне.

Изчака го на площадка високо на скалата. Челото й блестеше от пот и това беше единственият външен белег за усилията й. Той рухна на колене, едва поемайки си дъх. Когато се съвзе, вдигна поглед към нея и видя на устните й ленива, подигравателна усмивка.

Вси светии, възкликна наум той. Майка й трябва да е била планинска коза.

Огледа се. Гледката беше зашеметяваща: червените скали на пролома, белите върхове на Небесните планини в далечината, издигащи се в маранята от следобедния пек.

Около него и над него бяха статуите на идолопоклонниците, някои изсечени от дърво, други от камък. Едни лежаха, ръцете им подпираха главите им като хурии^[1] в баня. Имаше много повече, отколкото му се беше сторило, когато вдигна поглед към тях от дъното на долината. Някои от тях му се виждаха по-дълги от дванайсет стъпки.

Никой в Акра нямаше да му повярва, че е видял подобно нещо, когато се завърнеше.

Изправи се на крака.

— От тук — Хутлун го поведе към входа на пещерата.

Във вътрешността на планината беше благословена прохлада и всеки звук отекваше по-силен. Усети мириса на вековете.

Очите му привикнаха към полумрака и видя множество тунели, които тръгваха от входа, като пчелен кошер в скалата. Някои водеха към сводести ходници, достатъчно широки за един човек, други бяха с големината на църква, издълбана в самата скала със скосени тавани.

Срещу входа имаше правоъгълна площадка, върху която се издигаше гигантска теракотена статуя на онзи Боркан, седнал с вдигната дясна ръка, осветен от идващ от входа сноп светлина. Меките части на ушите му бяха неестествено дълги, стигаха почти до раменете му, а тежките му клепки бяха сведени сдържано като у девица. Носеше наметка, подобна на тога и беше изкусно боядисан в нюанси на охра и аквамарин.

Помощниците му бяха подредени в нишите из скалата около него, също теракотени, с височина на човек и толкова правдоподобни, че в мрака Жосеран беше на косъм да посегне към меча си.

— Те са просто от глина — измърмори Хутлун и го поведе към една от по-малките пещери, която тръгваше от главното помещение.

В нея беше дори още по-сумрачно и изминаха няколко мига, преди да различи силуетите по таваните и стените. Ахна от удивление. Всяка частица от стената беше изпълнена с рисунки, повечето на този Боркан и неговите сподвижници с усмивки на сатири. Но тук имаше и безчет други фигури, негови поклонници и ангели, както и портрети на крале и кралици в прекрасни дворци, войници по време на война, земеделци, които работят на полята, дяволски музиканти с лютни и флейти. Всички бяха изрисувани с темпера върху слоеве гипс, фантастичен подземен свят от планински гледки и укрепени замъци, небеса като мраморна хартия, изобилстващи от купища демони и чудовища, голи хурии, всичките изобразени с най-фин рисунък в нюанси на черно, кремаво и нефритено.

— Това е… дяволско — прошепна той.

— Не разбираш нищо.

— Славата на монасите на Боркан в подобни изображения ли?

— Картините не са за слава, ами за да покажат суетата на света — отговори тя. — Истинското има на Боркан било Сидхарта. Родил се като велик принц, но един ден изоставил изпълнения си с удобства живот, за да стане монах. Учел, че всичко е преходно, че щастието и младостта са нетрайни, че животът е страдание, а ние сме уловени в безкраен кръг от раждания и прераждания. Ако водиш добър живот, следващото ти прераждане ще бъде по-добро. Ако правиш лоши неща, ще се завърнеш като просяк или може би като товарно добиче. Но едва когато изоставиш всички желания, се измъкваш от безкрайния кръг и стигаш до Рая.

— Да изоставиш желанието ли?

— Цялото страдание е следствие от нашето желание за удоволствия или власт. Погледни — тя прокара пръст по стената, — това е Мара, богът на илюзията. Той нападнал Боркан с нажежени камъни и бури и го изкушавал със злато, корони и красиви жени. Но Боркан знаел, че всички тези призраци не са истински, и не разпилял енергията си.

— Тогава Боркан не е бог, така ли?

— Той е човек, който е открил своя път към Бог. Той разбира Духа на Синьото небе.

Жосеран поклати глава.

— Не знам какво да мисля за всичко това. — Обърна се отново към нея. — Защо ме доведе тук?

— Не знам. Аз самата съм била само веднъж тук. Като младо момиче придружавах баща си до Каракорум. Той ми го показа. Спомних си, докато яздехме, и си помислих, че някак… някак ти би го разбрал.

— Но ти не вярваш в този идол… този Боркан?

— Има много религии и всяка от тях има своите истини. Не, не съм последователка на Боркан. Но не е ли красиво тук?

Тя мисли, че ще разбере. И тя като него тогава е усетила, че ги свързва някаква връзка, някаква неопределена симпатия. Аз съм християнски рицар и тамплиер, а тя е дивачка, татарка, която не притежава нищо от възпитанието и скромността на християнката. И въпреки това, да, тя е права, ние някак се разбираме.

— От тук — прошепна Хутлун.

В следващата пещера фигурите танцуваха и се съединяваха. Жосеран за малко не падна по гръб. Стените бяха покрити с нарисувани съвкупления между мъж и жена. Възбуденият член на мъжа беше внимателно и правдоподобно предаден, неговото съединяване с девицата беше радостно и акробатично. Слънчевата светлина се процеждаше пред тесните проходи и хвърляше златиста аура върху фриза, придаваше искрящ живот на потъналото в сянка любене на идолите.

— Какво има? — прошепна тя.

— Това е Дяволска работа!

— Майсторът просто е изобразил преживявания, подобни на твоята скорошна среща с онази жена и двете й дъщери.

— Греховно е.

— Разправяш ми, че е греховно, а преди две нощи, без много да му мислиш, се отдаде на удоволствията с тези жени. Със сигурност не мога да разбера какво е да си християнин.

Жосеран не виждаше лицето й в полумрака на пещерата, но усети упрека в гласа й.

— Уилям казва, че сексът е работа на Дявола. Онова, което сторих, е грешно.

— Онова, което стори, е естествено. Грешно щеше да е, ако съпругът на онази жена не знаеше какво си направил — тя се обърна към фриза. — Погледни тази рисунка. Виждаш ли? Богът, който толкова безсрамно използва дяволския инструмент, е Шива, богът на личната съдба. Всеки от нас има съдба, казва Боркан, но имаме и избор. — Тя прокара леко пръст по повърхността на рисунките. — Не си ли си представял как и ние се съединяваме, както Шива се съединява със съпругата си? Не си ли мислил понякога за това като за своя съдба? И моя?

Гласът му заседна на гърлото.

— Знаеш, че съм.

— И въпреки това не ти принадлежа по законите на брака, невъзможно е да се случи. Това не е ли също грях, християнино?

— Защо ме измъчваш?

Тя се приближи към рисунката, където господарят, когото беше нарекла Шива, обладаваше съпругата си като кобила.

— Този глад. Разрушава почивката ни, но не можем да се отърсим от него. Ти и твоят шаман твърдите, че знаете пътя по-добре от нас, татарите, а въпреки това вашата природа ви подлудява, както човек полудява в пустинята, измъчван от жажда.

Не можеше да го отрече.

Хутлун постави ръка на рамото му.

— Сега трябва да тръгваме.

Завладя го гняв. Жените трябва да са скромни, защитавани, закриляни. Тази дивачка изобщо не беше такава. Тогава защо го привличаше с такава сила? Първо го накара да изпитва съмнения във вярата си, сега го караше да се съмнява и в сърцето си. И при все това в действителност тя просто изрече на глас всичките съмнения, всичките му бунтарски мисли, които беше хранил и никога не беше имал куража да изговори. Тя беше сирена, която искаше онази част от душата му, която цял живот беше крил. Светотатствените мисли, еретичните разбирания и отчаяният копнеж по нещо, което беше извън силите му, го завладяха без остатък.

— Сега трябва да тръгваме — повтори тя.

Той не помръдна. Ръцете му висяха до тялото му.

— Християнино?

— Напуснах Акра, за да отведа монаха до твоя принц Хулегу. Мислех, че до месец ще съм се прибрал зад стените на крепостта. Не съм искал нищо от това да се случи.

— Когато започнем едно пътуване, не можем да предречем къде ще ни отведе пътят. Пред нас се изпречват препятствия и ни заставят да тръгнем в други посоки. Така се случват нещата. Ела. Трябва да тръгваме. Скоро ще мръкне.

Последва я. Навън слънцето беше като медна монета, а долината тънеше в сянка. Призрачна луна висеше на небето в невероятен цвят. Жосеран протегна ръка към нея, имаше чувството, че е достатъчно близо, за да я докосне.

Тръгна след Хутлун надолу по пътеката, остави идолите да продължат за поредна нощ своето самотно бдение в планината.