Колин Фалконър
Пътят на коприната (12)

10

Антиохия

Стените от византийско време били издигнати от император Юстиниан, едната следвала река Оронт, две други лъкатушели нагоре по стръмните склонове на планината Силпиус до цитаделата. По трите имаше общо четиристотин кули, надзираващи равнините около Антиохия.

Принц Боемунд може и да беше водил преговори за примирие с татарите, но първото впечатление, което оставяше градът, не беше като от място, в което цари спокойствие. Навсякъде се виждаха войници, а по лицата на мохамеданите в старите им квартали се четеше страх. Всички бяха чули за случилото се в Алепо и Багдад.

Боемунд ги прие хладно. Той не хранеше ни най-малка любов към папата, нито към неговите пратеници. Но Жосеран беше тамплиер, а никой в Земите отвъд не би искал да нанесе обида на един от тях.

От цитаделата Жосеран погледна назад през рамото си към белосаните вили, покрили склоновете на планината Силпиус, слизащи надолу чак до тесните и лъкатушещи улички на града. През носещата се над равнината мараня тамплиерът успя да съзре блясъка на морето при Свети Симеон.

Съпроводиха ги до залата за лични аудиенции на Боемунд. Тя беше пищно обзаведена, но най-забележителното в нея не бяха копринените килими по пода, нито сребърните кани, а личната библиотека на Боемунд. По стените бяха подредени хиляди красиво подвързани книги, много от които на арабски, научни трудове върху такива мистериозни теми като алхимия, физика и онова, което Симон наричаше ал джибра.

Сечивата на дявола, помисли си Уилям.

Боемунд седеше на нисък диван. Пред него беше поставена маса, отрупана с плодове. Огромен килим с пищен рисунък покриваше пода, в средата му имаше мотив, изтъкан от виненочервено, златисто и кралско синьо. В огнището гореше огън.

— Е, чувам, че сте тръгнали да правите от татарите християни! — присмя се Боемунд на Уилям за поздрав.

— Deus le volt — отвърна Уилям, като използва същите думи, които бяха изпратили първия кръстоносен поход в Светите земи. — Бог така иска.

— Знаете, че съпругата на Хулегу е християнка — каза той.

— Чух тези слухове.

— Не са слухове. Истина е.

— Ами този Хулегу?

— Татаринът е идолопоклонник. Преговарял съм лично с него. Има очи на котка и смърди като див пръч. Но въпреки това усмири сарацините в собствените им градове, което ние не успяхме да постигнем след сто и петдесет години воюване. Изглежда добре се справя и без Бог да му помага. — В отговор на това богохулство Уилям рязко си пое дъх. Боемунд пет пари не даде за възмущението му и се обърна към Жосеран. — Ами ти, тамплиере? Само съпровождаш нашия брат монах тук или и вие, тамплиерите, искате да се съюзите с татарите каквото е и моето желание?

Жосеран се почуди на думите му. Дали пък нямаше шпионин зад стените на Акра?

— Аз съм само смирен рицар, господарю — отвърна Жосеран.

— Още не съм срещал тамплиер, когото бих нарекъл смирен — Боемунд се изправи и се приближи към прозореца. Наблюдаваше как едно овчарче се катери след козите си, които подскачаха сред маслинените горички под цитаделата. — И какво разправят за мен в Акра?

Жосеран реши, че той вече знае отговора на своя въпрос, затова му каза и истината:

— Някои разправят, че сте мъдър, други ви наричат предател.

Боемунд остана гърбом към тях.

— Времето ще покаже, че мъдрост, а не предателство насочва действията ми. Това е единствената ни възможност да прогоним неверниците от Светите земи. Ще видите. Двамата с Хулегу ще яздим един до друг, когато влизаме в Йерусалим.

— Ако той влезе като покръстен християнин, папата ще се присъедини към благодарностите — обади се Уилям.

— Какво значение ще има, ако си върнем Светите земи? — попита Боемунд. Когато Уилям не отговори, добави: — Поискахте водач и дванайсет бойци. Така да бъде. Хората ми ще ви съпроводят до Алепо, където можете да се срещнете с принц Хулегу. Сами ще видите, че няма защо да се страхуваме от него.

— Благодарим за услугата, която ни правите — каза Жосеран.

Нямало от какво да се боим, помисли си той. Тогава защо моят принц Боемунд изглежда изплашен?

Тази вечер се нахраниха в двора му, а на следващия ден отпътуваха от Антиохия. Зад тях яздеха отряд конници на Боемунд, а най-отзад бавно се клатушкаха покрити каруци, които превозваха товарите им и даровете за татарите. Водачът им от Боемунд, Юсуф, яздеше начело и керванът им вървеше по криволичещия път към хълмовете на изток, към Алепо и несигурното утре.