Метаданни
Данни
- Серия
- Епично приключение (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silk Road, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Пенева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Колин Фалконър
Заглавие: Пътят на коприната
Преводач: Еверина Пенева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Унискорп“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Английска
Редактор: Нина Джумалийска
Художник: Иван Домузчиев
Коректор: Димитър Матеев
ISBN: 978-954-330-404-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1969
История
- — Добавяне
14
Чуха шума, който идеше от Алепо, дълго преди да го видят.
Градът беше в предсмъртна агония. Само цитаделата с грамадните си отбранителни кули и павиран гласис[1] се издигаше на скала високо над града и все още устояваше на ожесточените татарски атаки. Под крепостта градът вече беше в ръцете на нашествениците, които се бяха заели да отмъщават на населението за неговата непреклонност. Дим се издигаше от печалните останки от джамиите и медресетата, бледосиньото небе се сливаше с жълтеникава мъгла, прорязана от черните пушеци от огньовете.
По-многобройна обсаждаща армия Жосеран не беше виждал. Стада овце и кози, товарни коне и камили изпълваха цялата равнина. Дори отдалеч тътенът от татарските литаври[2] караше земята да потръпва. Чу цвиленето на конете и рева на камилите, крясъците на мъжете, които се биеха и умираха зад стените, при поредния щурм към вратите на цитаделата.
— Това може да е Акра — измърмори Жосеран. Щом беше така лесно могъщият им враг да бъде пречупен, какъв шанс имаха те да устоят срещу варварите?
Яздеха по улиците на стар пазар сред димящите и овъглени дървени греди на търговски склад. Копитата на конете им се хлъзгаха по кръвта по каменната настилка. Татарската касапница беше смразяваща. Мъже, жени и деца лежаха там, където бяха паднали, мнозина от тях — обезглавени, а телата им — съсечени. Труповете се бяха подули на слънцето, покриваха ги рояци черни мухи, които се издигаха на жужащи облаци, щом ги наближаваха.
Навсякъде вонеше на смърт. Жосеран помисли, че е привикнал към мириса й, но дори на него му се наложи да потисне надигналото се в гърлото му гадене. Уилям затисна устата си с ръкав, готов да повърне.
Татарските войници ги наблюдаваха с откровена ненавист. По-скоро биха ни прерязали гърлата, вместо да преговарят с нас, помисли си Жосеран. Дружина арменски пешаци притича покрай тях, подтиквани от татарски барабанчик, яздещ черна камила и отмерващ ритъма върху тъпан. Ето защо Хулегу е сметнал съюза с Боемунд за толкова полезен, помисли си Жосеран. Трябвало му е пушечно месо, което да хвърли в нападението срещу крепостта.
Тъмното, злокобно присъствие на цитаделата се извисяваше над тях. Слънцето се беше спуснало зад отбранителната кула и стените оставаха в сянка.
Военни части от татарски стрелци, въоръжени с арбалети, ги обстрелваха с горящи стрели. Наблизо стояха огромни обсадни машини. Жосеран преброи повече от двайсет — огромни балисти, които мятаха масивни каменни блокове с размерите на къщи. Стените на крепостта бяха надупчени и очукани от всекидневните нападения.
— Виж! — изсъска Жерар и посочи.
Вместо с камъни бойците товареха една от по-леките балисти с топки, които приличаха на малки почернели пъпеши. Отне му няколко мига да осъзнае какво представляват: никакви пъпеши не бяха, нито камъни или пък някакво друго оръжие. Товареха прашката с голям брой човешки глави. Те нямаше да разрушат сарацинските стени, но Жосеран можеше да си представи ефекта от ужасяващите снаряди върху духа на защитниците.
Освободиха прашката, тя изсвистя и страховитият товар се изстреля към горящите стени.
През дима към тях приближи военна част от конници с вече познатите червени и сиви знамена, развети на копията.
Войниците на Боемунд вече бяха коленичили пред конете си. Жосеран и другите не проявиха толкова охота и хората на Джучи ги свлякоха от седлата им.
— Какво става? — изкрещя Уилям.
Жосеран не оказа съпротива. Безсмислено беше. Татарите ги принудиха със сила да коленичат. Някъде иззад себе си чу водача им, Юсуф, да хлипа и да умолява за живота си. Уилям започна да се моли, Te Deum[3].
До него Жерар стоеше с притиснато в прахта лице, с татарски ботуш, стъпил на врата му.
— Дали главите ни не им трябват за катапултите? — прошепна той.
— Ако е така — отговори му Жосеран, — монашеската глава ще им дойде много добре, бива си я и е тежичка. Може пък да пробие пролука в стената, към която толкова се стремят.
Почувства тътена от конски копита под коленете си. Така ли щяха да умрат, със заврени в земята лица?