Колин Фалконър
Пътят на коприната (71)

69

За Хутлун Каракорум беше едновременно повод за удивление и разочарование. Чудеше се дали Чингис хан би одобрил потомците му да си вдигат дворци като онези, които цял живот беше сривал със земята.

От река Оркхон през равнината беше прокопан канал, който да довежда вода и да задвижва водното колело за градските ковачници. В тези леярни обаче се изковаваха не само върхове на стрели, мечове, колела за обсадни машини, а и търнокопи, плугове, кирки и сърпове.

Обработваха земята, осъзна тя и за миг й призля. Татарите бяха станали земеделци, превърнали се бяха в онова, което презираха.

Арик Буке може и да ругаеше брат си Хубилай, но се виждаше, че и той самият не е Чингис хан. Удобствата на двореца едновременно я удивиха и отблъснаха. В подземието му имаше тухлена пещ, от която нагретият въздух се отвеждаше по каменни тръби из цялата сграда. Така във всяко помещение на двореца през нощта беше топло. Изключително постижение, но така ли трябваше да живее татарският конник?

А и онова сребърно дърво.

Чингис и дошлите след него хагани бяха водили занаятчии и майстори от градовете, които бяха завоювали в Персия, Катай и дори Европа. Сред тях имало златар, когото довели преди двайсет години от далечна земя, наричана Унгария. Възложили му да изработи дърво от сребро за пировете на Великия хан. В дървото бяха изкусно вплетени четири сребърни змии, които се виеха около клоните. От устата на всяка змия се лееше различна напитка: от едната оризово вино, от другата черен кумис, от третата медовина, а от последната течеше направено от грозде червено вино.

Под дървото имаше тайно помещение, в което седеше човек, една тръба водеше от помещението към сребърен ангел с тръба, кацнал на самия връх на дървото. Щом някоя от напитките започваше да привършва, мъжът надуваше ангелската тръба и така предупреждаваше слугите в кухнята. Те се втурваха да налеят още напитки в бъчвите, скрити под дървото.

По този начин нямаше извинение човек да остане трезвен при пировете на хана на хановете.

Само по себе си дървото несъмнено беше чудо, а и Хутлун не възразяваше срещу това един мъж да се напие. Мъжете от край време са се тровили, вероятно никога няма да престанат. Но да пият от сребърни дървета? Така ли бяха научени да живеят? Силата на татарите идваше от степите, от студения вятър и просторните долини, от живота ден след ден на извара и в сняг. На Покрива на света нямаше места, отоплявани от пещи, нито сребърни дървета, които да утоляват ненаситността им.

Във вените на този Арик Буке може и да течеше кръвта на Чингис хан, но не носеше сърцето му. Тя с облекчение забеляза, че бойците на Великия хан избягваха двореца и отвратени бяха издигнали своите юрти в равнината. Но това означаваше, че има разделение между Великия хан и неговия народ. Почуди се какво ли би казал Чингис хан за това положение.

Арик Буке седеше на трона си от слонова кост. В краката му с изцъклени очи и окървавен лежеше трупът на някакъв затворник. Той беше изкормен съвсем скоро и от тялото му се вдигаше пара. Великият хан беше поставил левия си крак в зейналата рана.

Ден след пристигането си Хутлун беше съпроводена отново до двореца от церемониалмайстора за частна среща с Арик Буке. Тя коленичи в основата на подиума.

— Е, Хутлун.

Тя чакаше с поглед, впит в трупа.

— Много слушахме за теб — изсумтя и промени тежестта на тялото си. — Как е братовчед ми Кайду?

— Велики хане, баща ми язди като младеж и побеждава мъже на половината от годините му.

— Много са ни говорили за неговата сила и мъдрост. — Хутлун се почуди какво ли иска от нея. Със сигурност задачата, с която бяха дошли, вече беше приключила. — Оказал ти е голяма чест да повери на твоите грижи варварските пратеници.

Но аз не изпълних дълга си, помисли си Хутлун. Затова ли съм тук? Ще ме накажат ли?

— Разкажи ми за тях.

— За варварите ли, велики хане? Единият беше свят човек, наглед болнав и не знаеше нищо за магията. Другият беше воин, великан с коса като огън. Учен и силен. Научил се беше да говори като човек от степите.

Хутлун кимна към церемониалмайстора на хана, който приближи с даровете, които беше успяла да вземе от коня на Жос-ран след засадата.

Арик Буке на свой ред ги огледа внимателно; най-напред плетения шлем, кожените ръкавици, мастилницата от слонова кост и после рубините, които метна на мраморния под с такова нехайство, с каквото се мятат няколко зрънца ориз.

Най-после огледа дамаския меч, който Хутлун беше открила да лежи в тревата след битката. Все още й прималяваше, когато го погледнеше. Молеше се да не са го наранили, когато са му го взели.

— Християни ли бяха?

Тя разбра какво пита. Чувала беше, че Арик Буке покровителства несторианците.

— Молят се на Исус и на християнските светци. Отнасят се към Мария с голяма почит. Но говореха и за някого, когото наричаха папа, за когото разказваха, че бил Божият избраник на земята и на когото дължаха пълно подчинение.

— Папата ли е техният хаган?

— Не ми се вярва. От онова, което разбрах, папата не е воин. Струва ми се, че по-скоро е свещеник.

Арик Буке изсумтя, несъмнено си беше припомнил как дори на Чингис хан му се беше наложило да елиминира свещен мъж, за да получи върховната власт върху собственото си племе. Може би варварските принцове не са проявили такава мъдрост и шаманите са им отнели властта над собствените им кланове.

— Бих искал да говоря с тези варвари. Несъмнено има много какво да се научи от тях. И е ясно защо брат ми ги е отмъкнал от теб — отново се размърда. Очебийно беше, че го мъчи болка. — Знаеш ли, че тръгвам на поход срещу Хубилай?

— Да, велики хане.

— Когато тръгна срещу брат си, мога ли да разчитам на подкрепата на твоя баща, ще бъде ли защитник на единия ми фланг?

Сърцето на Хутлун заби по-бързо. Кайду й беше дал нареждания да подкрепи Арик Буке на курултай, но не я беше овластил да сключва военни договори, най-малко с хана на хановете.

— Сигурна съм, че той ще защити правото си да живее като татарин с всички възможни за него средства.

Ханът ниско се изсмя.

— Предпазлив отговор. Но не отговаря на моя въпрос.

— Не мога да знам какво мисли баща ми, велики хане.

— Според мен, знаеш много добре. Кажи ми ти тогава как трябва да живее един татарин.

Хутлун усети как сърцето й заби лудо, почти болезнено в гърдите й.

— Яздейки кон на седло и според ясак на Чингис хан.

— Ами моят брат Хубилай? Според баща ти той дали живее като истински татарин?

— Както казах, велики хане, не знам какво мисли баща ми. Но знам, че той е обещал да се подчинява на истинския хан на хановете тук в Каракорум.

До известна степен, все пак.

Арик Буке въздъхна. Погледът му беше насочен към трупа в краката му.

— За подаграта е — обясни той, макар че тя не беше споменала положението му, нито й беше минавало през ум да го направи. — Моите шамани казаха, че трябва да оставя крака си, докато трупът изстине.

Тя си замълча, тъй като не поискаха от нея да говори.

— Трябваше да почакам до пълнолуние. Шаманите казаха, че се молят за мен и че ще ме излекуват — тя продължаваше да мълчи. — Разправят, че си лечителка и гадателка.

— Да, велики хане. Казват, че имам дарба.

— И какво мислиш за лековете на моите шамани?

Тук има уловка, помисли си Хутлун. Ако ги охуля, те ще зашушнат в ухото на хана, ще го наговорят срещу мен и ще отсекат моето, понеже съм ги критикувала.

— Ако лекарството носи облекчение, тогава е добро.

Арик Буке отново се разсмя одобрително на проницателността й.

— Наистина. А ако не донесе такова, можеш ли да измислиш по-добро?

— Ако не успее да ви донесе облекчение, велики хане, може и да опитам. Но се опасявам, че простите ми шамански номера няма да са много зрелищни.

— А какви прости шамански номера прилагаш?

— Някои казват, че се чувстват по-добре, след като съм принесла жертва на Тенгри и съм поставила ръце върху тях. Самата аз не твърдя, че имам някакви способности да изцелявам. Повтарям това, което са ми споделяли.

Арик Буке се изправи и затаи дъх от болката, която го завладя. Изрита трупа от ръба на подиума. Тялото се претърколи по стъпалата и най-накрая спря, ужасяващо проснато на килимите в основата на трона.

— Тогава може би ще поставиш ръка на левия ми крак тук! Защото през последните три луни държа крака си в червата на изкормените и единственото облекчение, което съм получил, е знанието, че са войници на брат ми!

Хутлун забеляза как шаманите като сенки припълзяват през залата.

— Трябва да се отърва от тая подагра, ако ще тръгвам на поход срещу брат си.

— Велики хане, ще направя каквото мога — обеща тя. — Но първо трябва да се срещна с духовете.

— И какво ти трябва за това?

— Моите барабани и моят цеп. Освен това дим от хашиш или силно кобилешко мляко.

Ханът се отпусна тежко на трона си.

— Прави каквото щеш. Но махни тоя демон от пръстите на крака ми.