Колин Фалконър
Пътят на коприната (59)

57

Равнината беше вече изцяло оранжева, състоеше се от заоблени редящи се дюни от дребни песъчинки, които се промъкваха в ушите и очите им и оставяха фини проблясващи слоеве върху дрехите и кожата им. Великата пустиня се ширеше пред тях и те бяха погълнати от съкрушаващо сърцето мълчание.

Залезът хвърли черни сенки върху дюните. Камилите коленичиха в пясъка, ревяха, оголваха зъби, докато Едноокия махаше товара им. Въжетата бяха протрили до рани вратовете на животните, раните бяха загноили, а някои и живясали. Нищо чудно, че бяха толкова злонравни, помисли си тамплиерът.

Жосеран и Уилям отидоха да събират аргол за огъня. Жосеран чу стенание, а когато погледна, видя Уилям да гледа с отвращение ръцете си. Откритият от него аргол не бил изсъхнал на слънцето. Всъщност се оказал съвсем пресен.

Един от татарите видя грешката му и избухна в смях. Другите се присъединиха към него.

Уилям избърса камилските изпражнения от ръцете си в измършавялата задница на Сатана. Камилата изрева възмутено от грубото му отношение и се опита да го ухапе. Уилям се махна. За достойно оттегляне нямаше място, нямаше нито дърво, нито скала, под които да се скрие, и затова продължи да върви.

— Върни го — каза Хутлун на Жосеран. — Скоро ще падне нощта. Ще се изгуби в пустинята.

Жосеран тръгна след него. Но чувството за самосъхранение на Уилям не беше толкова слабо, колкото тя предполагаше. От мястото, където бяха камилите, се виждаше къде е спрял. Стоеше на колене, свел глава.

— Бог иска прекалено много от мен — каза той, когато Жосеран се приближи.

— Само малко смляна трева, братко Уилям.

— Не става дума за мръсотията по ръцете ми. Гърбът ми сякаш е разпънат, задните ми части горят, всяка кост в тялото ми е изтощена. Как можеш да издържаш?

— Аз съм рицар и войник. Очаква се от мен да издържа.

— Засрамваш ме — измърмори той.

— Пък и — добави Жосеран — имах жена онзи ден. Това е добре за духа.

Друг лек на монаха не му и трябваше.

— Да ми прости Бог — програчи Уилям и скочи на крака. — Безочлив си до безобразие, тамплиере! Мърсуваш, богохулстваш и ще отговаряш за еретичните си възгледи, когато се върнем в Акра! — Профуча покрай Жосеран с налудничав поглед в очите. — Добре, езичници такива! — извика той, когато се върна отново при кервана. — Отивам да събера още лайна за вас! — Размаха ръце над главата си като луд. — Всички ще се заровим в лайна!

Мръсно селище с къщи от плет, измазан с глина, но рай за онези, които бяха прекарали изминалите няколко седмици в пътуване през покрайнините на Такламакан. Кошарите на хана бяха препълнени; камилите си почиваха, легнали на коремите си, с присвити под себе си предни крака, наблюдаваха отвисоко и с омраза човешките си мъчители, докато последните ги разтоварваха. Имаше и няколко магарета, може би и дузина коня, част от голям мохамедански керван, тръгнал на запад с товари от коприна и чай от Катай.

След като се увери, че собствените й камили са настанени както трябва за нощуване, Хутлун тръгна от кошарите към селския пазар от сергии с опънати над тях чергила, водена от уханието на подправки и печени меса.

Жосеран извика към нея и я последва тичешком. Тя се подвоуми. Знаеше, че другите шушукат помежду си заради времето, което прекарваше с него. В крайна сметка тя беше принцеса и шаман и те я укоряваха заради свободното и дружелюбно поведение към варварина.

В пещерата Жосеран беше признал, че иска да я има, а на нея желанието му не й се стори неприятно. Но представата да го има за съпруг беше толкова немислима, че беше чудно как изобщо се забавлява с нея дори само във въображението си. Той беше мъж, толкова различен на собствената й природа, с толкова противоречия в душата си, че й се струваше невъзможно да открие някога покой. Как би могла която и да е жена да обича подобен мъж, дори да й е позволено?

Той се приближи и Хутлун видя, че държи нещо под наметката си.

— Искаше да видиш една от нашите книги — каза той.

— Свещената ви книга ли? Носиш ли я?

Той извади Псалтира изпод наметката си. Книгата беше подвързана с дебела, черна и корава кожа, отгоре беше гравирана със златен шрифт.

— Написана е на език, който се нарича латински. Тези стихове са химни във възхвала на Бог.

И преди беше виждала подобни съкровища; баща й притежаваше няколко илюстровани Корана от мохамеданите. Те бяха редки ценности, защото в степите бяха много малко. Чингис хан, говореше се, превърнал нощта в ден, когато запалил книгите в Бухара.

Псалтирът беше покрит с прах от пътуването им, но иначе невредим. Тя отвори наслуки книгата и прокара пръст по страниците. Някои от буквите бяха изрисувани с яркочервено и кралско синьо, с прецизни калиграфски букви, като куфическите надписи върху джамиите на Самарканд, но без тяхното преливане. Имаше рисунки, изпълнени изумително красиво, които й напомниха за рисунките в пещерата, въпреки че не излъчваха същия кипеж и радост.

— Ще я дадеш на Великия хан ли? — попита тя.

— Уилям се надява да разкрие пред него тайнствата на нашата религия.

— Той дори на теб не може да ги разкрие.

Прелисти небрежно страниците на свещената книга и му я подаде.

— Благодаря. Сега всеки един от нас е показал на другия своята пещера.

— Бих ти показал много повече, ако можех. В моите земи има много неща, на които би се удивила.

— Удивявам се на степите, на планините и на реките. Към останалото съм просто любопитна.

— И въпреки това… — подхвана той, но не можа да довърши. Разговорът им беше прекъснат от суматоха, настъпила в кошарите на камилите. Уилям беше проснал Едноокия на земята и го стискаше за гърлото. Едноокия го проклинаше на тюркски, а ръката му търсеше ножа.

Жосеран забърза към тях.

— Уилям? Какво има?

— Този обирджия ми е откраднал Псалтира!

— Никой не ти го е откраднал — рече Жосеран. Подаде му книгата.

Уилям го изгледа слисано. Махна се от камиларя, който се изправи, отупа прахта от робата си и плю в лицето на Уилям, после се отдалечи от тях.

Уилям гледаше над рамото на Жосеран към Хутлун.

— Позволил си й да я оскверни ли?

— Не я е осквернила. Искаше да научи повече за тайнствата на вярата ни. Кой знае? Може би ще покръстиш някого тук.

Уилям грабна книгата от ръцете му.

— По-скоро Дявола бих кръстил! — размаха възлест пръст пред лицето му. — Позволи си прекалено много!

Уилям погледна с чиста ненавист по посока на Хутлун и си тръгна.

Едноокия го наблюдаваше отдалече.

— Циреи да ти израснат в ушите, колкото дини дано — извика след него, — оная ти работа на пиле да стане и да ти изкълве топките!

Жосеран се върна при Хутлун.

— Изглежда, много го обидих. Според него си осквернила свещената му книга.

— Той не се обижда заради Псалтира — отговори Хутлун. — Твоят шаман се ужасява от жените. Виждам слабостта му и той го знае.

— Не се страхува от жените. Просто ги презира — Жосеран се усмихна. — Има разлика.

— Така ли мислиш? — тъжно се усмихна тя и се извърна.

Обаче грешиш, помисли си Хутлун, докато се отдалечаваше. Твоят свят човек се страхува от мен, понеже се страхува от всички жени. Тя беше доловила пукнатината в душата на свещеника в онази първа нощ в юртата на Текудай и макар че не можа да види как ще се случи, знаеше, че един ден този процеп ще се разтвори в пропаст и ще го сломи.