Колин Фалконър
Пътят на коприната (78)

76

Втората им среща с императора не се състоя в голямата приемна зала, вместо това ги съпроводиха през двойка покрити порти в светилището на градина зад двореца. Този двор, каза Сартак на Жосеран, бил отделен за лично удоволствие на Хубилай.

Жосеран не беше виждал по-красива градина. Павилиони, покрити със зелени керемиди, се гушеха сред горички от върби и бамбук, а слънчевите лъчи проблясваха като живак в спокойните води на огромното езеро. Дълговечни риби — както ги наричаха китайците — плуваха лениво в сенките, хвърляни от извитите мостове с парапети от гравиран камък. Пауни ги наблюдаваха със студеното подозрение на крале, бели лебеди плуваха необезпокоявани между лотосовите цветове или протягаха дългите си криле към слънцето.

Минаха по алея, от двете страни на която се редяха върби. Жосеран видя бялата юрта на императора пред тях, въплъщение на най-висша изисканост, а пищната й наредба затъмняваше всичко, което Жосеран беше видял из степта. Юртата се издигаше върху площадка от утъпкана пръст, заобикаляха я застлани с плочи дворове и плачещи върби. В небето над дърветата се носеха жълто хартиено слънце и пеперуда в синьо и оранжево, ярко оцветените хвърчила на децата на придворните.

Докато чакаха да бъдат приети, Сартак прошепна на Жосеран, че трябва да се приближи към трона на императора на колене. Жосеран предаде указанието на монаха, не беше трудно да се предвиди какво ще е отношението му към това изискване.

— Отказвам! — изсъска той. — Достатъчно съм превивал коляно пред тези диваци! Занапред ще коленича само пред Бог!

— Не го ли обсъдихме вече? Тук не си инквизитор, тук си пратеник на папата, който ще се изправи пред чужд владетел!

— Това е богохулство!

— Кесаревото кесарю…

Уилям се двоумеше. Лицето му издаваше десетина борещи се емоции. Най-накрая призна здравомислието в думите на Жосеран. Когато церемониалмайсторът дойде да ги вземе, той падна на колене до Жосеран и по този начин се приближиха до Сина на Небето.

В павилиона беше топло. Придворните в червените си брокатени роби и интересни шлемове усърдно размахваха копринени ветрила. Те, кръгли, украсени с рисунки и калиграфски знаци, пърхаха като хиляда ярко изрисувани пеперуди. Мнозина от благородниците носеха малки, фино гравирани вази, в които понякога плюеха, за да не им се наложи да го правят върху килимите на императора. Татарски музиканти свиреха иззад голям параван. Двуструнните лютни, гонговете и барабаните създаваха мелодии, които дразнеха ухото на Жосеран.

Императорът изглеждаше по-благоразположен да ги види днес. Поне беше трезвен. Седеше облегнат на една страна на трон от злато и слонова кост. Носеше шлем с периферия от ковано злато и мантия от виненочервена коприна. Нозете му бяха обути в ниски кожени ботуши със завърнати нагоре върхове по татарски маниер. Златистите му очи бяха зорки и унасящи като на котка.

Този път Фагс-па го нямаше, за да посредничи. Жосеран и Уилям трябваше да останат на колене, но един от прислужниците поне им донесе по една сребърна чаша, пълна с черен кумис.

Уилям отказа.

— Той не харесва ли нашето вино? — обърна се направо към Жосеран императорът.

— За него е забранено заради вярата ни — обясни той.

— Не пие ли? Аз нямам такива впечатления от християните. И на вас ли е забранено?

— Аз не съм свещеник.

— И харесвате виното ни, така ли?

— Много.

— А чашата харесвате ли?

— Впечатляваща е — отговори Жосеран, учуден накъде ли води тази поредица от въпроси.

— Нарича се „гневът на Чингис хан“.

Жосеран я огледа, мислено предположи защо е така ценна. Представляваше широка купа в сребърен обков, но много обикновена и без украса.

— Направена е от черепа на наш главатар, който предизвикал дядо ми — обясни Хубилай. — Той го заловил и го сварил жив в котел. Когато умрял, със собствения си меч отрязал главата му и накарал да обковат черепа със сребро. — Замълча, за да даде възможност на гостите да осмислят думите му. — Имате ли подобни съдове във вашите варварски земи?

Осъзнал скритата заплаха, Жосеран го увери, че нямат.

— Какво казва той? — попита Уилям.

— Уведоми ме, че чашата е направена от главата на един от враговете на дядо му.

Уилям се прекръсти.

— Диваци!

— Какво казва този другият? — попита Хубилай.

Жосеран се поколеба, преди да отговори.

— Присъствието ви го изпълва с боязън — отвърна тамплиерът — и иска да предаде най-сърдечни благопожелания от своя господар.

Императорът удовлетворен изсумтя.

— Кажи му, че нося добри новини от единствената и истинска вяра и обещание за вечен живот за него и всичките му поданици!

— Кротувай — скастри го Жосеран.

— Аз съм пратеник на самия папа! Няма да кротувам! Затова пътувах дотук. Ще ми превеждаш, докато прочета на тая особа папската була!

Жосеран се обърна към императора.

— Бихме искали да доведем до знанието ви словото на нашата християнска вяра, която носи надежда и радост за хората навсякъде по света.

— Вече имаме Светлата религия в царството си.

— Но това не е истинската форма на религията ни.

Императорът кротко се усмихна.

— Мар Салах, който е митрополит на Шанту, каза, че вие не сте истински християни и че не трябва да ви слушам.

Жосеран прие думите му напълно безстрастно. Уилям нетърпеливо очакваше превода му. Жосеран му преведе казаното дума по дума.

Лицето на монаха стана тъмномораво.

— Този дивак ще се вслуша в думите на един еретик вместо в тези на самия папа ли?

— Най-добре за нас ще е да се държим достойно пред това предизвикателство — напомни му Жосеран.

Но Уилям вече беше извадил пергамента от расото си. Счупи металния печат. Сигурно това беше папската була.

По всичко личеше, че възнамерява да го прочете въпреки усилията на Жосеран да го спре. Той ще се противопостави на императора и ще ни отнеме възможността да ни изслушат честно, помисли си Жосеран. Действията му може да ни струват дори живота. Боже, прости ми, но нямам никакво намерение да превеждам булата. Уилям е прекалено упорит, а папата не е тук. Ако трябва да се върнем в Земите отвъд с чест, тогава ще се доверя на собствената си преценка.

— … така че да можете да признаете Исус Христос като Син Божи и да почитате името Му, като изповядвате Неговата религия…

Уилям стоеше прав и с пълен глас четеше писмото на папата на латински, което нито императорът, нито някой от придворните можеше да разбере. Лудост! Ако продължаваше в този дух, императорът щеше да добави нова чаша със сребърен обков в сбирката си. Гневът на императора.

— … че спирате да преследвате християни и че след многото, и то тежки оскърбления, чрез подходящо покаяние ще уталожите гнева Божи, който без съмнение силно сте разпалили с подобна провокация…

— Какво казва той? — поиска да научи Хубилай.

— Опасявам се, велики господарю, че пътуването неимоверно го е изморило. Може би ще е възможно да продължим разговора сами и ще позволите на спътника ми да получи почивката, от която така отчаяно се нуждае.

С едно кимване на императора двама мъже от кесиг, императорската стража, излязоха напред и грабнаха за ръцете Уилям. Той се развика тревожно. Без да обръщат внимание на съпротивата му, войниците го извлякоха от шатрата. Жосеран чуваше виковете му, докато го водеха по алеята с върбите.