Колин Фалконър
Пътят на коприната (9)

7

Ферганската долина

Сняг покриваше степите. Под безкрайната синева на небето въздухът режеше от студ. На утринното слънце се очертаха две фигури, увити в кожи, широкоплещестите им коне вървяха по пътя си.

— Трябваше да спечелиш — негодуваше Текудай. — Момчето ставаше за съпруг, колкото всяко друго. На татко му се щеше този брак да беше станал. Мисля, че дори ти го искаше. Ама не. Трябваше да спечелиш. Все трябва да печелиш.

Хутлун не му обръщаше внимание. Дъхът й образуваше бели облачета във въздуха.

— Трябва да се омъжиш все някога — натякна й той.

Ревнува, помисли си тя. Ревността, завистта му го изгаряха, за разлика от Джерел. Джерел непрекъснато се напиваше с черен кумис. За нищо друго не го беше грижа. Текудай беше воин с душа на воин. Само че редови. Нито имаше ум на пълководец, нито осанката на добър ездач. Хутлун знаеше, че боговете са я дарили и с двете. Тя беше по-добър ловец и по-добра ездачка от брат си и това го изяждаше отвътре.

Както и това, че и тя като майка си беше любимката на баща им. Сега баща й имаше три жени, както и наложници, по татарския обичай, но продължаваше да скърби за Баягучин.

Баягучин почина, когато Хутлун беше на десет години. Беше първата съпруга на Кайду. Хутлун си я спомняше силна и изправена, с нрав, който отговаряше на осанката й. Истинска татарка, говореше се, че и Чингис хан се побоявал от съпругата на Кайду. Хутлун беше наследила не само майчиния си плам, а и ясновидската й дарба.

Изведнъж някакво раздвижване настъпи в степта. Два мармота, вероятно на около двеста стъпки, изсвириха от объркване при появата на тези натрапници в просторната пустош. Единият се шмугна под земята, другият се подвоуми, главичката му трепкаше озадачено, вирнал опашка.

Хутлун опря лъка на рамото си, вече държеше стрелата в дясната си ръка, движенията й бяха толкова пъргави и овладени, че ги вършеше с лекотата, с която примигваше с клепки. Първата й стрела — за втора нямаше да има време — улучи безпогрешно животинчето в главата, бърза и милостива смърт. Още храна за тази вечер, малко месо за зимната гозба.

Текудай едва беше смогнал да извади лъка си. Върна стрелата в дървения колчан на кръста си. Погледите им се засякоха.

Мразеше я.