Колин Фалконър
Пътят на коприната (20)

18

Сутринта беше студена и мъглива. Под тях имаше езеро със стоманеносив цвят. Тъмен облак обвиваше заобикалящите ги склонове. От време на време в промеждутъците на проясняване съзираха острите зъбери на планините, чиито покрити със сняг и лед върхове се редяха до хоризонта.

Джучи клечеше при огъня пред юртата. Студът, изглежда, не му правеше впечатление. Носеше плъстени ботуши с дебели подметки, каквито носеха всички татари, и дебела връхна дреха, която наричаха дел, пристегната с широка ивица от оранжева коприна. Все още не беше сложил обточената си с кожа шапка. Главата му беше почти напълно обръсната, както и на всички останали, само с кичур коса на челото и две дълги плитки зад всяко ухо.

Джучи печеше овчата глава, набучена на дълга пръчка. Обърна я върху въглените. Щом напълно я опърли, той я постави на земята и заизмъква оскъдни парченца обжарено месо и мозък с върха на ножа си.

Закуска.

— След колко време ще стигнем Каракорум? — попита го Жосеран на езика на татарите.

Джучи се ухили.

— Много добре. Каза, че имаш дарба за езиците. Мислех, че само се хвалиш — пъхна ножа си в едната очна ябълка, за да измъкне поредното крехко месце. — Каракорум ли? Ако яздим усърдно и времето позволява… някъде през лятото.

Жосеран посърна вътрешно. Явно в крайна сметка не са му се подигравали.

— Чак толкова ли сме далече все още?

— Каракорум е центърът на света. Тук сме едва в покрайнините му.

От юртата се измъкна Уилям, тръгна, олюлявайки се, с пепеляво на цвят лице.

— Как се озовах в леглото си? — попита той Жосеран.

— Аз те отнесох. Лежеше на тревата.

Монахът прие сведението с упорито мълчание. Тамплиерът очакваше поне една промърморена благодарност.

— Виждам, че вече учиш дрънкането им.

— Това не е ли хубаво?

— Ти си еретик и предател, тамплиере.

— И как така?

— Непрекъснато си бръщолевиш с тях, а все още не си осведомил тези еретици за официалното писмо от Светия отец, което нося. Не е ли истина, че си предложил да се сключи съглашение с тези дяволи?

— Аз те придружавам и съм твой преводач. Нищо повече.

— Ти за глупак ли ме взимаш?

Жосеран се извърна. Видя Джучи да хвърля останките от закуската си в огъня, където главата зацвъртя и запращя.

— Как копнея за хубаво парче печено шилешко — каза Уилям и се затътри да намери коня си.

Жосеран се тревожеше за Късмет. Темпото на пътуването я беше изтощило. Откакто стигнаха планините, храната намаля и кобилата му вече приличаше на скелет. Пристъпваше с мъка, все още неустрашимо, но не му се вярваше да оцелее много дълго.

Отначало яздитните животни на татарите му се сториха смешни. Имаха дебели вратове и гъста козина, бяха малко по-високи от понито, на чийто гръб беше получил първите си уроци по езда. Когато видя тези смятани за неумолими татарски воини на жълтеникавокафявите им мулета, чак не му се вярваше, че това е конницата, която беше помела и оставила в разруха половината известен свят.

Наложи му се да промени мнението си. Тези четвъртити грозни създания можеха неспирно да галопират и дори когато дебел сняг покриваше земята, знаеха как сами да си открият храна, риеха снега с копита, пасяха от замръзналата и почерняла растителност отдолу и някак успяваха да извлекат сили, за да съществуват.

Товарните коне, които Жосеран беше взел от Акра, отдавна бяха измрели.

Пътуването беше изнурително, ден след ден, седмица след седмица бяха на седлото, а придружителите им налагаха убийствена скорост на придвижване. Татарите не знаеха друг начин да яздят, освен галопа с по няколко минути почивка на всеки два часа. Понякога изминаваха по петдесет мили на ден.

Всеки татарин беше взел със себе си от Алепо поне по пет коня, юздата на всеки кон беше хлабаво привързана около врата на коня от лявата му страна, а последното животно в редицата се водеше от дясната ръка на ездача. Използваха всеки кон по два дни, после го оставяха да почива.

Жосеран получи собствени татарски коне. Но тяхното равно подрусване му докарваше болки от седлото и го оставяше без сили след лекия галоп на персийските коне, които беше свикнал да язди, а самата Късмет с мъка наваксваше дори без товар на гърба си.

Татарите използваха къси стремена, направени от кожа, и яздеха прави, час след час, изглежда, кривите им крака никога не се уморяваха. Жосеран беше опитал да им подражава, но след няколко минути мускулите на бедрата му се сгърчваха и така той остана да седи на твърдото дървено седло, подскачаше и се люлееше на него, докато костите му не затракваха. До пладне на следващия ден болката се беше настанила вече в ставите му; първо в коленете, после в гърба му и в късния следобед вече му се струваше, че цялото му тяло гори в огън.

Но тези татари, изглежда, се чувстваха по-удобно върху конския гръб, отколкото на късите си извити крака; дори ги беше виждал да спят на седлото. Управляваха конете си с натиск на прасците в хълбоците на коня и тъй като яздеха, без да използват юздите, можеха и да стрелят по време на буен галоп. Именно затова носеха и толкова леки ризници, осъзна той; прекият двубой не им беше изгоден. Оставяха стрелите си да убиват вместо тях от разстояние. Дори тамплиерите нямаше да могат да противостоят на подобна конница.

За пръв път виждаше бойци като тях. Оцеляваха със съвсем малко. Понякога минаваше по цял ден, без да спрат за храна. И то каква. Тя неизменно се състоеше от няколко къса варено овче, изядено почти сурово.

Жосеран винаги се беше гордял със своята сила и издръжливост, но започна да изпитва ужас от сутринта и перспективата за поредното неумолимо друсане на седлото. Дори се чудеше дали ще доживее да види прословутия Каракорум. Колкото до Уилям, кожата му беше станала сива, Жосеран трябваше да го сваля от коня в края на всеки ден. Но уверен във вярата му, на следващата сутрин му помагаше да се качи отново на седлото като истински мъченик.

Щом като проклетият монах издържаше на пътуването, можеше и той.