Колин Фалконър
Пътят на коприната (118)

116

Хутлун свали ботушите си и тежките си плъстени панталони. Разхлаби кожуха си и го остави да падне.

Жосеран затаи дъх. Устата му пресъхна, както се случваше безброй пъти, докато прекосяваха пустинята. Щом това трябва да е последна ми нощ на земята, за нищо друго не ме е грижа. Това стига. Желанието му беше по-силно от мъчението на кантата, ужасната болка в рамото и страха от смъртта.

Копринената риза, която носеше под своя дел, стигаше малко под талията й. Свали я през главата си. Кожата й беше лъскава като бронз, мускулите под плътта й бяха опънати като тетива на лък от стоенето цял живот на стремената на коня. Като всички уйгурски жени по тялото й нямаше и косъмче. Имаше свежи бели белези по дясното си бедро и десния си пищял. Жосеран си спомни как вълчата глутница се нахвърли отгоре й в деня на лова и предположи, че белезите са от този сблъсък.

Тя коленичи, обкрачила краката му. Жосеран простена от безсилие. Не можеше да я докосне, не можеше дори да я целуне заради кангата. Тя седя така дълго време, коленете й бяха от двете му страни, погледът й — прикован в неговия.

Вдигна разкъсаната му и изцапана с кръв копринена долна риза и той почувства как пръстите й галят кожата на слабините му. По лицето й имаше леко смръщване от съсредоточаването й, сякаш иска да запечата всяка извивка на тялото му в паметта си. После приведе глава и го целуна по гърдите, малки, нежни целувки, подръпваше лекичко кожата му със зъбите си.

Улови лицето му в ръцете си.

— За това ли захвърли живота си на вятъра?

— Сега ти си единственото, което ме интересува.

— Ще останеш разочарован. Когато свърши, ще ти е чудно за това ли си рискувал толкова много. Съединяването на жребеца и кобилата е естествено като вятъра и дъжда.

— Знаеш, че е много повече. Ти и аз сме един дух, едно сме.

Смъкна плъстените му панталони надолу по бедрата му.

— Моят жребец — измърмори тя. Накрая навлажни пръстите си с уста, бавно, един по един и го погали нежно. Жосеран пое шумно дъх.

— Бих останал тук, в тези степи с теб — прошепна той. — Няма за какво да се връщам.

Усети тялото й да се притиска в неговото. Тя сведе глава под дървената кобилица и допря лицето си до гърдите му. Жосеран имаше усещането, че раменете му ще се потрошат от напрежението.

— Помниш ли пещерните рисунки в пустинята? — прошепна тя.

— Помня.

— Дори да имахме хиляда нощи и да се съединявахме по различните начини като Шива и съпругата му, най-накрая щеше да се умориш от мен и да поискаш да се върнеш в земите си.

— Грешиш, Хутлун. Дори когато си стара и беззъба, ще съм до теб.

— Само думи.

— Когато казах, че ще се състезавам за теб, не бяха само думи. Казах, че ще направя всичко, за да те спечеля: не бяха само думи. Скочих от канарата в езерото и не знаех дали ще живея, или ще умра. Имаше думата ми, че залагам живота си за теб, и удържах на обещанието си.

Тя уви крака около гърба му. Жосеран почувства корема й и слабините й, притиснати към него, и простена високо. Целуна го по рамото, устата й остави влажна следа по кожата му. Не виждаше лицето й. Разчиташе пластовете на любенето им по звуците на дъха й, воя на вятъра вън от юртата, сенките, хвърляни от огъня, короната на косата й.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— И с твоите християнски жени ли е така?

— Никога. Никога не е било така.

— Трябва да ти повярвам, щом така казваш. Аз никога не съм го правила.

Отдръпна се назад, с ръце на килимите, издигаше тялото си и извиваше торса си. Опита се да я последва, но тежестта на кангата му пречеше.

— За този миг с мен ли рискува толкова много?

— Ще си струва всеки миг, докато умра.

Тя се спускаше надолу към него почти незабележимо. Той извика.

— Свети Боже и всички светии… — изшептя.

Когато го обхвана напълно, уви здраво ръце около него. Усещаше дъха й на врата си, неописуемата нежност на гърдите й, опрени в неговата гръд. Тя остана така, едва-едва се движеше, сякаш цяла вечност продължи.

— Моля те — прошепна.

Много внимателно, много бавно тя се изправи и той зачака отново да се спусне върху него. Ала без предупреждение тя се отдръпна и преживяването им свърши, преди да е започнало.

— Какво правиш? — попита останал без дъх.

Тя задържа лицето си близо до неговото, сплете пръстите си и го погали.

— Хутлун!

Тя отметна плитките от челото си.

— Не мога да приема семето ти. Искаш да нося детето ти, когато си отидеш ли?

Пръстите й се движеха все по-бързо и по-бързо. Той простена, тялото му потрепери от непоносимо удоволствие и неизразима печал.

— Само това позволяват боговете — тихо каза тя. Върна дрехите му отново, както бяха, и се изправи на крака. По бедрата й имаше струйки кръв. — Виждаш ли. Мога да кървя малко за теб, както ти кървиш заради мен.

Целуна го за последен път.

— Искам винаги да гориш по мен — прошепна тя. Облече се бързо и си отиде. Мракът зае мястото й, а заедно с него и отчаянието от живот без истински край, празна ръка, протегната към безбрежно небе.