Колин Фалконър
Пътят на коприната (93)

91

Мяо-йен седеше до закрития прозорец на павилиона, наречен Двореца на лунното отражение. Така беше построен, че гледката от изгрева на луната над планините можеше да се наблюдава в пълната й красота. Тази вечер кървавочервена луна висеше ниско над бамбуковите прегради и се отразяваше в спокойните води на черното езеро.

Гледката беше рядка и зашеметяваща, но този път не й носеше никаква наслада.

Върху тоалетната й масичка стояха извадени от кутията от червено лакирано дърво мазилата и бижутата й. Близо до тях лежеше огледало от полиран бронз. Тя го взе и се загледа в отражението си сред сиянието на рисуваните копринени фенери, които висяха от тавана.

Образът, който се взираше в нейния, беше на китайска принцеса, косата беше изпъната назад като на китайка, лицето напудрено и боядисано като на китайка, ала в сърцето си тя беше татарка, една от сините монголи на Чингис хан и копнееше до болка да язди.

Погледът й се зарея над езерото, в лунното отражение във водата. Усети тръпки да полазват гръбнака й, може би в предчувствие за мрачно бъдеще. С внезапно обзел я гняв тя замахна с ръка и запрати огледалото далеч от себе си. Миг по-късно го чу да цопва във водата.

После отново се възцари тишината на нощта, нарушавана само от песните на щурците.