Колин Фалконър
Пътят на коприната (112)

110

Жосеран носеше кангата само от няколко часа и вече имаше чувството, че на раменете си носи катедралата в Шартр. И най-малкото движение беше мъчение. Болката и умората го потопиха в унес, който не беше точно сън, защото спането беше невъзможно, беше делириум, който го пренесе от ужасното му състояние обратно в пещерата над тесния пролом в Планините на Слънцето. Не си ли си представял как и ние се съединяваме така, както Шива се съединява със съпругата си? Не си ли мислил понякога за това като за своя съдба? И моя?

Осъзна, че в юртата има някого, и когато вдигна поглед, видя над него да стои Кайду и да го наблюдава. Може би сега щеше да произнесе присъдата му. Скоро щеше да научи как ще умре.

Кайду стоеше с ръце на хълбоците и разтворени крака.

— Какво да те правя, Варварино? Военачалниците ми казват да те екзекутирам заедно с другите.

— Кои други?

— Кучетата на Хубилай. Те са предатели на народа на Сините монголи и петно върху легендата за Чингис хан. Заповядах да бъдат сварени живи.

Докато Кайду говореше, Жосеран чу как събратята му пленници отиват към своята смърт. Надяваше се да са дали на Пияницата малко от черния кумис, който толкова обичаше, за да премине през това изтезание. Леко се размърда, за да може да погледне другия мъж в очите.

— И какво те спира?

Писъците на изтезаваните мъже отекнаха из стана. А, вече бяха подгрели казана. Жосеран не можеше да си представи такава смърт. Но няма да умолявам за живота си, обеща си той. Ако ще кост по кост да ме трошат, няма да умолявам. Нека Бог ми даде сили да устоя на тези дяволи.

— Може би съм в състояние да ти предложа друго — каза Жосеран.

Хищна усмивка.

— Какво можеш да ми предложиш, Варварино?

— Нека се оженя за Хутлун.

Усмивката се стопи. Ръката на Кайду посегна към меча на колана му. Жосеран помисли, че ще му отсече главата на мига. Но вместо това той притисна кангата с крак и почти я сведе до земята, приведе врата на Жосеран между коленете му.

— Ти играеш ли си с мен?

Жосеран не можеше, нямаше как да отговори. Болката беше невъобразима. Кайду изръмжа, махна крака си и се отдръпна.

Жосеран се опита да изправи глава. Все едно се опитваше да вдигне коня си на ръце. Гърбът ми е счупен, помисли си той.

Неспособен да се изправи, политна на една страна. Изпъшка високо от болка, сега цялата му тежест се държеше на дясното му бедро и коляно.

— Може би ще накарам да те сварят с останалите в крайна сметка — изръмжа Кайду.

— Предложението ми… беше сериозно.

— Има много начини един човек да умре, Варварино. Ти не си избираш някой от лесните.

— Предлагам… изпитание.

Чу колебанието в гласа на другия мъж.

— Изпитание?

— Състезание, с коне… Хутлун срещу… мен. Ако спечеля аз, ще се… оженя за нея.

— И тогава какво? Ще я заведеш във варварските си земи ли?

— Ще остана… тук.

— Тук? — гласът на Кайду трепна от неверие. — Защо ще ти е да оставаш тук?

Жосеран не знаеше отговора. А и защо не? Къде има да се връща? Имаше ли и една душа, която да скърби, че не се е завърнал в Акра?

— А срещу това какво ще заложиш? — попита Кайду.

Полудявам от тежестта на кангата, помисли си Жосеран. Нека Бог от небето ми прости. Заменям всичко, което притежавам като тяло и дух, за проблясването на дрънкулка, прошепнато обещание на пазарището. Лудост.

— Мнозина млади мъже са искали Хутлун за жена — не спираше Кайду. — Не парцаливи варварски пратеници, ами изискани татарски принцове и са залагали по сто коня срещу обещанието да им стане съпруга. Ако Хутлун спечели, както сигурно ще стане, ти какво имаш да предложиш?

— Живота… си.

— Животът ти вече е изгубен!

Писъците започнаха отново. Колко ли време отнема сваряването на човек?

— В този миг… все още го имам. Това е всичко, което… имам, понеже ти все още не си… решил каква да е… съдбата ми.

Кайду изсумтя, може би неохотно възхитен от смелостта на Жосеран.

— Ами ако ти кажа, че съм възнамерявал да те освободя? Ще продължаваш ли да държиш на този облог?

Жосеран не отговори. Как човек може да сключва подобни договори, когато главата и ръцете му са мъчително овързани с канга? Кайду кимна на един от пазачите, който сграбчи един от краищата на адското устройство и изправи Жосеран. Тежестта се върна към по-поносимо положение и Жосеран изхлипа от облекчение. Сега беше достатъчно да облегне кангата върху скелета на юртата и да си вземе миг на благословено облекчение от съкрушителното тегло.

— Ще ме пускате на свобода, така ли, господарю Кайду?

— Да.

— Тогава имам с какво да сключа облога. Имам живот, който да разменя срещу всичко. Е, споразумяваме ли се?

— Само това искам от теб! — писмото на Хубилай до управлението на тамплиерите беше пъхнато под носа му. Той го разкъса на парчета. — Няма да позволим на самозванеца да се съюзи с Хулегу!

— Няма значение. Вестителят и вестта са едно и също. Не можеш да уловиш едното без другото. Ако се върна в Акра, ще кажа на господарите си и на принц Хулегу за всичко, което съм видял и чул. Най-добре склони на облога. И в двата случая ще остана тук. Няма да е умно, ако ме пуснете да си ида, господарю.

— Знаеш, разбира се, че Хутлун и само Хутлун се застъпва за живота ти!

Мигът застина, усмивка. Чу се да казва, сякаш от много далеч:

— Затова не искам свободата си. Искам Хутлун.

— Ти си глупак.

— И тя така ми каза. Сигурен съм, че и двамата сте прави.

Кайду дълго време го мери с поглед.

— За нея си странник, това я омагьосва, защото е шаман и не е като другите жени. Привличат я неща, от които ние, които нямаме дарбата, с право се страхуваме. Но ти не си за нея.

— Нека тя да реши — настоя Жосеран.

Кайду се замисли. Жосеран чуваше дишането му, въпреки че не можеше да вдигне глава, за да погледне хана в очите.

— По-добре щеше да е, да беше умрял днес — каза накрая и напусна юртата. Отвън се чуха биенето на шаманските барабани и нечовешките писъци на онези, които варяха и все още бяха живи.