Колин Фалконър
Пътят на коприната (51)

49

Отново поеха на път към изток. От лявата им страна бяха планините, които татарите наричаха Тян Шан, Небесните планини. Ледени шапки проблясваха на индиговосиньото небе, докато под тях скалистите хребети на върховете бяха набраздени от дерета, които им придаваха вид на лапи на приклекнало животно. Ден след ден яздеха, гледаха планините как се променят според хода на слънцето от нежно розово до медено и метално сиво на пладне, виолетово и кафяво на здрачаване.

Навсякъде из равнината се виждаха кости, белеещи на слънцето скелети на коне, камили и магарета, понякога дори по някой ухилен човешки череп.

Вървяха в покрайнините на великата пустиня Такламакан, обясни Едноокия. Преведено от езика на уйгурите, името означаваше „влизаш и повече не излизаш“. Но те нямаше да рискуват да наближат пастта на Такламакан, увери го той. Оазиси обкръжаваха сърцето на смъртта като наниз от перли шията на принцеса.

— Стига да не излезе лоша буря и да не се изгубим, ще се държим далеч от него.

— Колко често има подобни бури? — попита го Жосеран.

— Постоянно — отговори Едноокия и избухна в особения си кикот.

Пустинята беше безцветна чакълеста равнина, покрита с плоски камъни, които татарите наричаха джеби. Жосеран спря, за да огледа един от тези камъни, и откри ярките цветове, които криеше — червено, тъмносиньо. Скоро равнините с джеби отстъпиха на солено плато от напукана от жегата кал с трошлива бяла коричка, която на свой ред отстъпи място на пустош от сив корав пясък. Този пясък като че се сливаше с маранята от жегата, така че нямаше граница между земята и небето. После планините останаха зад тях и вече сякаш изобщо не пътуваха, ами непрекъснато извървяваха една и съща миля отново и отново в безкрайна върволица от повтарящи се дни.

Веднъж се разминаха с друг керван, отправил се към Кашгар. Гърбовете на камилите бяха украсени с кръгли покривала под дървените им самари с рамки, всяко животно носеше два огромни топа коприна от всяка страна. Виковете на камиларя и звънът на камилските звънци долетяха до тях, понесени от горещия вятър.

— Знаеш ли къде отива тази коприна? — извика Жосеран на Уилям. — Венеция.

— Откъде знаеш? — извика в отговор Уилям, докато се друсаше на гърба на камилата си.

— Това е Пътят на коприната! Чувал ли си за него? Мохамеданите го изминават всяка година, за да разменят тази коприна на пазарите в Бухара, Табриз и Багдад. Но никой от тях не пътува по-нататък от Персия. Сега обаче Жосеран Сарацини видя откъде започва великият път?

— Никакъв път не виждам — възрази Уилям.

— Защото път няма. Въпреки това търговците следват тази посока с товарите си от библейски времена.

— Искаш да кажеш, че камиларят, който води камилите, ще отиде чак в Багдад?

— Не, той ще продаде стоката си в Кашгар. Пътят на коприната е като верига. Той ще я размени за кориандър или нефрит на пазара. Друг търговец ще вземе неговата коприна и ще я пренесе през планините, за да я размени за фурми и стъкло. И така нататък, докато някой епископ в Рим не купи от нея за любовницата си!

— Да не би да ми разказа тази история само за да ме уязвиш, тамплиере?

— Всъщност не. Реших, че може да ти е интересна. А ти да не би да ми казваш, че епископите, които познаваш, си нямат любовници?

— Те ще отговарят за прегрешенията си, когато дойде денят. Както ти ще отговаряш за своите.

— Поне ще съм в добра компания.

Докато наблюдаваше как керванът изчезва в трептящото отражение на Такламакан, Жосеран се почувства понесен в устрема на историята. От векове тези камили пристъпваха тромаво през пустинята с товарите си от безценни тъкани и едва преди няколко години беше разкрито от какво се прави коприната. Изумителното беше, че хората отглеждали какавидата на някакъв вид буба! Уилям може и да наричаше тези хора диваци. За него те бяха източник на несекващо удивление.