Колин Фалконър
Пътят на коприната (85)

83

Местният обичай повеляваше къпане поне три пъти седмично и Жосеран откри, както се беше случило и в Земите отвъд, че обичаят носи удоволствие както на тялото му, така и на душата му. В отделените му помещения имаше голяма глинена вана с малка пейка, на която да сяда, докато се къпе. За да се затопли, под нея се кладеше огън с помощта на специални черни камъни, които китайците изкопаваха от планините. Веднъж запалени, тези камъни даваха голяма топлина в продължение на часове, преди да се превърнат в пепел.

Сутрин прислужниците му носеха кана и купа с вода, за да си измие лицето и ръцете.

Уилям, ако се съдеше по вонята от него, не се ползваше от нито една от тези възможности.

Жосеран откри, както се беше случило и в Земите отвъд, че е по-удобно човек да се облича по местната мода, когато е възможно. Дадоха му широка роба от златиста коприна с изящно избродиран феникс на гърба. Ръкавите й стигаха почти до върховете на пръстите му. Привързваше се здраво с широк пояс с катарама от рог, който идваше от страна, която наричаха Бенгалия. Обу и чифт копринени сандали с дървени подметки.

Никой, забеляза той, не ходеше бос или гологлав с изключение на будистките монаси. Затова започна да носи тюрбан от черна коприна, според обичая на благородниците. Освен това извика дворцовия бръснар и той избръсна гладко лицето му. За разлика от Земите отвъд, където сарацините смятаха, че е липса на мъжественост да не се носи брада, повечето мъже в Шанту старателно се бръснеха. Татарите и китайците не си пускаха често бради, а те и без това растяха редки.

Само Уилям оставаше непреклонен, миризлив, брадат и намръщен в черното си расо на доминиканец.

Шанту, което означаваше Втора столица на езика на китайците, беше лятната резиденция на Хубилай; основното му седалище, където прекарваше дългите зими, се намираше в древния китайски град Тату, Първата столица, още по на изток. Шанту беше завършен съвсем наскоро, строежите в него се наблюдаваха от самия Хубилай, мястото му беше избрано според принципите на китайското изкуство фън шуй, щастливото съчетание между вятъра и водата.

Резиденцията беше проектирана с математическа точност върху мрежа от успоредни улици, така че от своя прозорец високо горе в двореца близо до северната стена Жосеран можеше да вижда по протежение на главната улица на града чак до южната врата.

— Китайците казват, че небето е кръгло, а земята квадратна, затова и инженерите на Хубилай така я построиха — обясни му Сартак.

— Ами какви са онези знаци, изрисувани по хоризонталните греди? Има ги на всяка къща.

— Такъв е законът. Всеки гражданин на Катай трябва да изпише името си и имената на всички в неговото семейство, включително на слугите. Дори броя на животните. По този начин Хубилай знае точно колко хора живеят в държавата му.

Жосеран беше удивен от реда в империята. Тези правила се прилагаха дори към живота на императора.

По татарски обичаи той притежаваше четири орду, или домакинства, по едно за всяка от четирите му съпруги, всичките татарки като него. Но освен това той поддържаше и многочислен харем за лично ползване.

— На всеки две години комисия от съдии се изпраща на експедиция, за да открие нови недокоснати девици — разказа му Сартак. — Имах честта миналото лято да бъда част от стражата. Посетихме безброй селца и ни доведоха най-красивите млади момичета. Онези, които избрахме, бяха доведени тук, за да бъдат оценени.

— Оценени? Кой ги оценява?

— Не аз, за нещастие — пошегува се Сартак през усмивка. — По-възрастните жени от харема, това им е работата, когато се оттеглят от нощните си задължения. Спят с новите момичета, за да се уверят че дъхът и мирисът на телата им са приятни, както и че не хъркат.

— А ако не са подходящи?

— Де да ги даваха на мен! Нямаше да имам нищо против, дори и ако някои от жените, които видях, похъркваха като магарета! Но къде ти, дават им работа — да готвят, да шият, да правят дрехи.

— А избраните за императора?

— Те преминават специално обучение, за да ги подготвят за службата им към Сина на Небето. Когато са готови, той приема пет от тях в покоите си всяка вечер в продължение на три нощи. Да можехме всички да сме като хана на хановете! Я, Варварино, нещо си ми пребледнял.

— Пет жени на вечер!

— Нямате ли хареми в Християнство?

— За тях знам само от мохамеданите. Във Франция един мъж може да има само една съпруга.

— Дори краля ли? Само една съпруга за цял живот?

— Ами ако мъжът е с гореща кръв, спи със съпругите на другите мъже или с домашните слугини.

— Това не води ли до много проблеми? Не ли по-добре по нашия начин?

— Може би. Брат Уилям може и да възрази.

— Твоят шаман — Сартак почука с пръст по челото си — е добър пример за това, какво се случва с мъж, който не си ляга достатъчно с жени.

Всеки ден се появяваше някакво ново чудо. Храната, приготвяна в двора на Хубилай, нямаше равна с онова, което беше вкусвал, и нищо общо с жестоката оскъдица от мляко и опърлено овче, с което беше привикнал по време на пътуването им през степта. Понякога тамплиерът вкусваше уханна мида, приготвена в оризово вино, супа от лотосови семена, риби, приготвени със сливи, и гъски с кайсии. Имаше ястия като мечешка лапа, печена сова, печени гърди от пантера, лотосови корени, парени бамбукови стръкчета и кучешко печено. Способите за приготвяне на храната бяха по-старателни от всичко, което беше виждал. Използваха само черничево дърво, за да приготвят пилешко, твърдяха, че така месото ставало по-крехко; както само акацията била добра за свинското, само боровото дърво за възвиране на вода за чай.

Жосеран всеки ден се упражняваше да борави с пръчици от слонова кост, с каквито се хранеха останалите, и с времето доби голяма ловкост. След изгладнялото лапане, което отличаваше неговото задоволяване на глада сред татарите от степта, храненето на Жосеран в компанията на Сартак и останалите придворни притежаваше в най-висша форма деликатността на фино везане.

Но онова, което най-много го впечатли, бяха книгите. Библията на Уилям беше рядък и скъпоценен предмет в християнския свят; но в Шанту всички притежаваха поне един алманах и издание на Пао, което се използваше от идолопоклонниците, за да изброяват достойнствата и недостатъците на почти всяко действие в живота си. Те не бяха преписани на ръка, каквито бяха книгите в християнския свят, ами се произвеждаха в голям брой с помощта на дървени платки, които възпроизвеждаха тяхната калиграфия върху хартия.

Сартак го заведе в голяма работилница, за да види как се прави. В едно помещение писар преписваше книгата върху тънък пергамент, в друго пергаментовите листове се залепваха върху дъски от ябълково дърво. След това друг занаятчия повтаряше всяка чертица със специален инструмент и изрязваше знаците релефно.

— После потапят този блок в мастило и го отпечатват върху страница — обясни Сартак. По този начин правеха страницата на всяка книга много бързо и колкото броя от нея искат.

Сартак му показа своето копие от книга, наречена Дао дъдзин.

— Това е книга за магията — каза той. — Може да предсказва войни и времето. Имам и това.

— Ти и в магия ли вярваш?

Той показа на Жосеран амулета, който носеше на врата си.

— Много е скъп. Защитава ме от всяка опасност. Заради него ще живея дълъг и щастлив живот.

— Не вярвам в чародейства — заяви Жосеран.

Сартак се изсмя и потупа кръста, който тамплиерът носеше на шията си.

— Ами това тогава какво е?

Повечето китайци бяха последователи на древен мъдрец на име Кунг Фу-ци. Сартак ги наричаше конфуцианци.

— Това ли е богът, когото виждам навсякъде, онзи с многото тамян и дарове от цветя в краката му?

— Да, това е Кунг Фу-ци, но всъщност не е точно бог. Той е бил просто мъж, който е разбирал боговете и естеството на живота.

— Като нашия Господ Исус.

— Да, така каза и Мар Салах. Само дето каза, че неговият Исус бил по-умен и бил по-добър в магията. Но разбира се, точно това ще каже, нали?

— В кой бог вярват тогава тези конфуцианци? — попита го Жосеран.

— Имат много, дори не ги помня всичките. Богът на огнището, богът на парите. Почитат и своите предци, защото се страхуват от тях. Но богът, когото най-много почитат, са Правилата! За всичко си имат правило. Следват законник, който се нарича Петте добродетели, и твърдят, че това е техният пътеводител към благодатния живот!

— Като нашите Десет Божи заповеди — размишляваше на глас Жосеран.

— За тия Десет Божи заповеди нищо не съм чувал, но ако според тях трябва да казваш едно, а да правиш друго, такива са. Китайците много ги бива в смятането и да въвеждат ред, но им нямам чак толкова доверие, че да застана с гръб към тях. За нас имат една добродетел, правят, каквото им е казано. Каква полза от техните богове и техните Пет добродетели? Тук господарите сме ние, а не те, така че те да ти разказват какво й е хубаво на тяхната вяра.

След боя, който Уилям отнесе от несторианците, лицето му беше насинено и подуто до такава степен, че приличаше на някой от болните просяци, които Жосеран виждаше по улиците. Но това не го обезсърчи, нито отслаби решимостта му. Прекарваше с часове всеки ден пред митрополитската църква в бедната част на града, четеше молитви на висок глас за божествена намеса и привличаше тълпи от любопитни китайци, които идваха да позяпат този странен наглед и вонящ чужденец, коленичил в калта.

Жосеран се опита да го убеди да се откаже, но Уилям беше непоколебим. Твърдеше, че Бог ще стори чудо и ще върне несторианците в истинската Божия църква.

И имаше право, защото скоро след като се сдърпа с Жосеран, получи своето чудо, точно както твърдеше, че ще се случи.