Колин Фалконър
Пътят на коприната (133)

131

Хутлун и конният й отряд чакаха в черните сенки на смърчовете. Кафявите хълмове блестяха под одеяло от лед, което бавно се топеше на изгряващото слънце. В другия край на долината от мъглата се показаха минаре и тополова горичка.

Чакаха цяла сутрин, но по пътя нямаше движение, минаха само магарета, натоварени с дърва за огрев, водени от босоног момчурляк с тояга.

Най-накрая видяха в далечината керван, слънцето блестеше по мечовете и копията на придружаващата го войска. Когато се приближи, Хутлун различи кибитките, които носеха носилките на принцесата. Зад покритите каруци следваха още три жегуна конници.

Съгледвачите й в Кашгар й бяха съобщили, че са разделили силите си, по-добре обучените отряди поели по пътя на юг. Жос-ран и неговият шаман били с тях. Тя си позволи да се усмихне. Оцелял беше, оказваше се. Знаеше си, че ще се справи.

Защо им е било да разделят отрядите? Проходите бяха стръмни по южния път и неподходящи за покрити каруци и тя предположи, че са намислили да избързат с изпровождането на християните по този път. Независимо от причината, в нейна полза беше, че сега ще трябва да се изправи пред противник със сходна сила. Нейната цел е не да ги надвива, а да вземе дъщерята на Хубилай, било с отвличане в плен, било с удар от меч. Щяха да връхлетят бързо и да се оттеглят в планините.

Но тя не можеше да се отърси от силно неясно предчувствие. Може би, помисли си тя, беше предвестник на собствената й смърт.

Върна се към конете, които нетърпеливо чакаха под дърветата.

Сартак седеше прегърбен заради студа, дългият му плъстен кожух висеше на тъмни дипли надолу по хълбока на коня. Ледени мъниста покриваха рядката му брада, дъхът му белееше на мразовития въздух. Войниците му стояха зад него в сенките на оврага, от дървените колчани на гърбовете им стърчаха стрели. На бляскавото острие на копие висеше триъгълно знаме.

Виждаха как воините на Кайду чакаха точно под пинията на дърветата от другата страна на долината. Сартак се обърна към Жосеран с хищна усмивка.

— Видя ли! Казах ти, че няма да се удържат.

Жосеран не отговори. Търсеше да зърне пурпурна коприна сред далечната група от ездачи, но беше невъзможно да я различи, прекалено далече бяха.

Хутлун пръсна кумис от кожения мех на дисагите си по земята, поиска помощта на небето срещу враговете си. Затвори очи и отново се опита да чуе духовете, но неспокойствието, стаено в нея, заглушаваше интуицията й. Тя вдигна очи към Синьото небе, лицето й беше навъсено от смут. Другите татари я наблюдаваха, притеснени от нейната нерешителност.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — прошепна тя.

Метна се на седлото. Керванът се точеше нашироко през долината под тях. Не биваше да се бавят нито миг повече.

Вдигна юмрук във въздуха, знакът за нападение.