Колин Фалконър
Пътят на коприната (21)

19

Онова, което Жосеран видя от татарите до този момент, го убеди, че съюзът с тях не е желателен, а жизненонеобходим. Никоя християнска армия не би могла да ги победи, когато са върху кон, нито пък да спре завоевателния им устрем, със сигурност не и със силите, с които разполагаха в Западните земи.

Ако кръстоносците не можеха да победят татарската конница на бойното поле, оставаше им само да се скрият зад стените на замъците си. Но числеността и мащабът на татарските обсадни машини, които видя в Алепо, показваха, че дори Акра или Замъкът на пилигримите^[1] не биха могли да удържат на напора им.

А Каракорум беше толкова далеч. Докато дойдеше моментът да седнат и да разговарят с този хан на хановете, може би нямаше да има останали живи нито християни, нито сарацини в Светите земи, заради които да се сключва договор.

След като прекосиха планините Алборз в Персия, видя с очите си последствията от съпротивата срещу татарите.

В град Мерв, през който преминаваха керваните, нямаше и една останала сграда. Много години преди това Чингис хан беше оставил града в руини. След като населението се беше предало, наредил всеки татарски войник собственоръчно да съсече по триста персийци. Заповедта била изпълнена съвсем точно. След това подпалил огромната библиотека, огънят погълнал сто и петдесет хиляди древни книги. Говореше се, че сиянието от адската клада се виждало през пустинята чак в Бухара.

Прекосиха още една пустиня, тази още по-суха и от пустините, които бяха видели в Сирия, само замръзнали вълни от пясък, прошарени с купчинки от изсъхнали храсти саксаул. Нощем на североизток виждаха сияние на хоризонта, за което Джучи твърдеше, че идва от запаления огън в кулата на Калян минаре в Бухара. Това било най-високата сграда в целия свят, така му каза, в минарето на самия връх имало тухлен фенер с шестнайсет свода, който служел като маяк за търговските кервани в пустинята нощем.

Жосеран пренебрегна твърдението, реши, че е украсено преувеличение на мохамеданите, но когато най-накрая пристигнаха във великия град, разбра, че е истина.

Калян минаре беше тясна кула от печени тухли, покрита с теракотени плочки, която се извисяваше шеметно в небесата. Точно под назъбените подпорни греди на външната галерия, минарето, имаше поредица от емайлирани сини плочи с куфически надпис.

— Наричат я още Кулата на смъртта — разказа му Джучи. — Узбекските владетели, които са царували някога тук, хвърляли затворниците си от върха на минарето тук долу в Реджистан.

Постройката беше удивителна. Сам Чингис хан се впечатлил от нея, разказа Джучи, и това било единствената сграда в Бухара, която оставил, тази и петъчната джамия, а дори и по нейните стени имаше следи от пожар.

Останалата част от града била построена след времето на Чингис. В него все още витаеше духът на опустошението, сякаш Чингис и касапническите му орди са минали оттук едва преди дни. Вонята в града напомняше тази на Париж или Рим, а водата в канавките беше застояла и зеленясала. Къщите бяха сивкави, тебеширенобели, изградени от червена глина, отгоре варосана, с разкривени рамки на вратите. Мяркаха се малко лица на персийци, населението беше тъмнокожо и с бадемови очи: татари, киргизци и узбеки.

Земите вън от разрушените стени все още бяха обезлюдени. Само на час път езда от Реджистан се натъкнаха на пирамида, издигната от човешки черепи, вече избелели от слънцето и напълно опоскани от хранещите се с мърша животни.

— Свети Боже — промълви Жосеран.

Наели бяха арабски водач за тази част от пътешествието и той се обърна през рамо, за да се увери, че Джучи и войниците му не могат да го чуят.

— Преди татарите навсякъде докъдето ти стигаше погледът, се простираше зеленина. Сега всичко умира. Всичко!

Скръбно бездействие обгръщаше равнината. Като че сечта се е състояла едва вчера, а труповете все още гният в полетата.

— Всичко това дело на татарите ли е?

Той кимна.

— Канатите — каза той, като използва персийската дума за подземните канали, които напояваха пустинята — бяха поддържани от бедните фермери. Татарите ги изклаха като овце. Сега вече няма кой да изгребва натрупалата се тиня и така земите също са съсипани.

— Всички наред ли са колели?

— Не. Поетите, занаятчиите и лекарите отведоха в Каракорум. Но всички останали — той сви рамене и кимна към пирамидата от кости. — Дори животните избиха.

Какви бяха тези хора, запита се мислено Жосеран. Нямаха милост към никого. Колкото повече пътуваха, толкова по-безплодно му се струваше неговото посланичество. Ако сега мога да се обърна към Томас Берар, какво бих му казал? Никой в Акра, нито в Рим би могъл да си представи подобно кралство. То се простира чак до края на света и далеч отвъд него. Във Франция можеше да язди от Троа до Марсилия две седмици. Тук за две седмици дори не беше излязъл от пустинята.

— Ние ще спасим тези хора за Христа — обяви Уилям.

— Късметлии ще сме, ако успеем себе си да спасим — промърмори Жосеран и обърна коня си гърбом към чудовищната грамада.